Бестселър

-Ало, Добри, ти ли си… - попита го, че беше малко шумно и не позна веднага гласът.

-Аз съм да, след малко тръгвам… - отвърна Добри, потвърждавайки присъствието си на „Панаира на книгата“ след 2 часа.

-Добре, чакаме те, ама да те питам – имаш ли книги при теб?

-Книги? Имам само надписани, и една нова…

-Само една?

-Да, една. И не е в мен. Излязох вече, сега да се връщам ли за нея?

-Е, за една книга няма смисъл. Но свършиха „Задругите“…

-Мога да взема колата и да ида до издателството, и ще ви ги докарам. Но ще закъснея малко… - предложи Добри.

-Е, то в издателството ако имаше, лесна работа. И там няма. Останахме без книги… - почти обречено каза Алина. Бе паркирала между 2 кофи за боклук в този краен квартал на София. Добре, че поне кофите бяха празни, та не миришеше много.

-Останахте без книги? Имаше десетки преди 2 дни като подписвах…

-Имаше, но после какво стана… Полудяха хората…

-Е, открили са колко велик писател съм. Най-сетне… - каза доволно Добри.

-Великият писател няма да има какво да подписва… - каза Алина.

-Да не ходя ли?

-Ходи, ходи, не трябва да се изпуска моментът. Панаирът е полудял. Трябва да си там. Ще търсим книги…

-Добре, ще се видим скоро… - бяха последните му думи, преди разговорът да приключи.

Между две кофи. Всъщност, единственото възможно място за паркиране. Иначе щеше да пречи на минаващите коли. Мястото бе отредено за кофи, а не за паркиране, и можеше да събере десетина. Но сега имаше само две, и оставаше и за една кола. Не трябваха явно повече на гетото, намиращо се от другата страна на улицата. Но общината очевидно очакваше гетото да расте, и затова трябваше предварително да се подготви място за повече кофи. А не после да отчуждава всеки квадратен метър по милион, както се бе получило в някои столични квартали. Мъдра община – гетото ще расте, да сме готови от сега с извозването на боклука…

От другата страна на улицата бе нейната цел. Един ограден с 4 метрова ограда, отгоре с 3 реда бодлива тел, обект. Нормално като за мястото, на което се намираше. А зад тази крепостна стена – средно по размер хале. Склад. Това бе целта и. В този склад трябваше да има едно 70-80 оцелели „Задруги“. Голяма верига бензиностанции, правеше големи заявки и зареждаше по-рядко. Това бе тяхното спасение.

Само че между нея и книгите бе бронираната и заключена врата на халето, и после – бронираният и заключен портал на укреплението. Охранителят отпред каза: „В събота само Шефът има ключ“… И сега трябваше да дойде Шефът.

Това да имаш бестселър беше мечтата на всеки издател. И на всеки писател. Обаче да останеш без бестселъра си на върха на „Панаира на Книгата“ , и то точно Коледния, дето народът като луд купува – не само защото му се чете, а и за подаръци, е това беше леко неприятно. Не чак колкото кофите наоколо, ако биха били пълни. От другата страна неколцина циганина гледаха колата. На това място спираха само боклукчийските камиони. А сега – кола, и сама жена вътре. Заключи се.

Циганите гледаха, говореха си нещо, като все към нея гледаха, значи си говореха за нея. Гледаха, говореха, и накрая един се осмели и пресече улицата. Сърцето на Алина се присви. Сама жена до това гето. Но какво ли не прави един издател в името на литературата…

Онзи потропа на стъклото. Тя леко го отвори – един пръст, само да се чува…

-Како ма, кво прайш тука. Ако търсиш керемиди, тухли - нови имаме, неколко къщи бутнахме вчера… - каза циганинът.

-Не ми трябват керемиди, чакам за Склада… - отвърна Алина.

-А, добре… - каза онзи и се отдалечи. Но тумбичката не намаля, продължиха да си говорят нещо. Сигурно за нея.

Тя „Задругата“ беше хубава книга, и Добри беше добро момче. Момче на 44, ама го водеха „млад автор“. Сам казваше, че закъснял с 15 години да започне да пише, защото все с бизнеси разни се занимавал. Той и сега нещо с това се занимаваше, ако и никой да не знаеше точно с какво. Но тия му бизнеси правеха да не е толкова ядосан на хонорарите за писателите, както някои други, които считаха това за основен свой потенциален доход в живота. На Добри това не му бяха основните пари, забавляваше се с писане, и добре му се получаваше забавата. Добре тръгна „Задругата“, цялата година вървя добре, но сега на тоя „Панаир“ сякаш всички демони се втурнаха да си купуват. Имаха сериозни запаси, но свършиха. Да не повярваш. И после като тръгнаха по книжарниците – дай тука, приятел, закъсахме го, ще провалим Панаира. Ама то и книжарниците, и те не дават. Щото нали печелят и те от книга, дето върви. Ядеш им от печалбата като продадеш ти, вместо тях. Обаче да се провали Панаирът, ще навреди изобщо на книгата, и проявяваха разбиране. Ама малко. Един даде две-три, друг малко повече. Едни дадоха цели шест… Ще стигнат за половин час…

А от Панаира остават още цели 3 дни.

Шефът на бензиностанциите – единственият с ключ от склада, си почиваше. Нормално бе това. Събота. В събота нормалните люде си почиват. Ненормалните работят. И сега додето дойде – стои между кофите.

Циганите нещо си говореха, после двама-трима заедно тръгнаха към колата. Пак им отвори един пръст прозорец.

-Какво сега? – попита.

-Ти да знаеш, че ние и ракия варим, и уиски, всичко. Може да те уредим направо от бъчвата. – каза един от мургавите.

-Аз съм жена, не пия много, а и сега карам…

-Нашето уиски е най-доброто… - каза циганинът – „Джони Уокър“ какъвто искаш етикет – и син може… - добави той, очевидно разбиращ от марков алкохол. Дали наистина произвеждаха и скъпите етикети, дето бяха по двеста-триста лева бутилката?

-Друг път ще мина, сега чакам за склада. Един книги трябва да взема… - каза Алина.

-Книги? – ухили се циганинът – Ние караме и без книги. Никой от нас не може да чете…

Това бе един от кошмарите на България – израстването на милиони население, което не може да чете. Но в случая прозвуча смешно на Алина. Човек като е под напрежение, бърза, всичко му е на главата, и накрая го избива на смях.

-Е, щом „син етикет“ варите, не ви трябва да четете книги… - отвърна тя.

„Син етикет“ – едно от най-скъпите масови уискита. Ако триста лева бутилката минава за масово. Но все пак не бе като ония по хиляда и петстотин, дето пиеха разни депутати и министри, също със съмнителен брой прочетени книги.

Циганинът рече:

-От нас, како нищо не става, ние ще си останем с ментетета, ако и да са по-добри от истинското пиене. Нищо не става от нас. Ама има едно дете тука в махалата, започна само да се учи да чете. Обещало е да прочете цяла книга…

А другият циганин, ухилен до уши каза:

-Ще прочете една книга, и ще се издигне! Ще стане цар, като бате Бойко! Ние сме боклуци тука – ядем развалени салами и пием ментета. Ама това дете ще прочете една книга, и ще стане като бате Бойко…

-Зарежи глупостите, бе мангал… - каза му първият циганин и тримата пресякоха обратно улицата.

Махалите наистина ядяха нещо, дето се казваше „развален салам“. Но не беше развален. Те държаха всички сметища. И имаше едно, дето търговските вериги караха храните с изтекъл срок. И там като дойдат един камиони с луканки и салами, дето са 1-2 дни, след срока, и цялото гето хранят. А то ясно, че не са развалени, поне повечето. То с толкова химия и консерванти вътре, тия салами ще изкарат до Второто пришествие. Та похапваха добре циганите, а и те луканките бързо свършваха, та рядко някой хапваше нещо, дето да е на 5 дена след срока…

Шефът го нямаше още, стои си тук в колата, и чака на студа. Я да се обади на Панаира.

-Ало, какво става при вас? – попита.

-Все същото… - отвърна Вели – една млада студентка, която стажуваше при тях и много и харесваше книгоиздаването. Луда и тя явно.

-Как е „Задругата“, Добри там ли е?

-Тук е, ама „Задругата“ свърши. Бяха само пет бройки като дойде, и свършиха…

-И сега?

-Сега разглеждат панаира с Данчо. Ти си ни спасението, всички теб чакат…

-Аз книги намерих, ама трябва малко време…

-Е, чакаме… - отвърна Вели.

Данчо и Добри се разхождат и разглеждат панаира. Големите хора се разхождат, докато тия по-малките – влачат книги и си говорят с цигани. Не че разговорите бяха лоши. Май извади късмет с тия. Не бяха опасни, нямаше да я нападнат, оберат и убият за 2 лв. Но докато тя стои и чака книгите, Издателят и Авторът, се разхождат по панаира. Какво друго да правят – като няма книги… Само дето всеки час в тия панаири е златен, както и всеки квадратен метър. Добре е да се продава. А всяка подписана книга, после печели купувача да я препоръча на друг. Така става рекламата в пазар, претрупан от книги, в който човек не знае на кой свят е. И от всякъде го заливат житейски мелодрами, приключения, история, фантастика, метафизика, религия, йоги, пътеки към успеха, богатството, личното щастие и израстване… Как да пробиеш, освен като хората едни на други си препоръчват книгите…

А Добри – той беше и умно момче, измисли още нещо към подписите. Селфита с автора. Като дойде някой да си купи „Задругата“, и той започва да подписва. И така между другото вика: „Искате ли селфи с автора. След година като стана велик писател, ще продадете снимката за милион и ще избиете парите за книгата…“

И хората се радват, и си правят селфита. Двойно ги печелиш. А ако и някой вземе да пусне някое селфи в социалните мрежи – безплатна реклама. Добри направи стотици такива селфита, ако от тях десетки бъдеха публикувани, а то народът обича да публикува, тогава представяш ли си каква реклама. Ей с такива неща, Добри помогна доста на промоцията и за да се разчуе за книгата. Добри ако питаш, най-се радваше като измисли някакъв безплатен начин за реклама. А Данчо от време на време му вика: „Е, не може само безплатно, трябва и малко пари да дадем. Не става само с без пари…“

Та и пускаха и те реклами. Реклами, подписи, селфита, книги. Ето това бе майката на успеха на „Задругата“. Ако бащата бе Добри – тя книгата вярно бе доста добра, може и най-добрата в България от десет години насам. Но ако Добри бе бащата, то майката бе всичко останало – всичкото това усилие, за да изплуваш в море от десет хиляди нови заглавия всяка година…

Шефът нещо се позабави. Ама голям началник беше, сега да му звъни наново, не бе добре. А и той бе точен човек. Като е казал, ще дойде. Но забавянето даде трети шанс на циганите.

По едно време дойде само един – някакъв нов и непознат. Изглеждаше малко по-добре облечен.

-Како, ако искаш дрога, имаме – хашиш, трева, имаме и от белото…

-Аз уиски отказах, сега карам, а ти дрога дойде да предлагаш… - отвърна Алина през тесния процеп.

-Нищо де, ще си вземеш, и у вас, няма да караш на трева…

-Не, благодаря момче, ни тук, ни в къщи не пуша трева…

-А от белото…

-И от белото не…

-Ейй тия с тия книги. Само четете, нищо пара не давате… - ядоса се циганинът и ритна вратата. Явно не бе от толкова безопасните. Ония другите стояха отвъд пътя и не смееха да дойдат. Сега накрая и на нарко-дилър се натъкна. А то тия понякога бяха и наркомани, дрогирани. И ако се ядосат, не знаят що вършат. Ама нещо долови в говора му Алина, нещо дето усети ще и е от полза. Това цигане май беше турче. Мнозина не правеха разлика между български и турски циганин, но такава имаше.

А Алина бе професионален филолог точно по турски. Понякога се чудеше защо не ползва това си познание по-разумно. Пълно с турски книги за превод. Пълно с турски сериали – и те за превод. То тя няма да ги озвучава, ама нали някой трябва да преведе – та да знаят артистите какво е казала Фатма Гюл и какво - агата на селото. А с тия трусове в Турция, то и Външно, и всякакви служби, имаха нужда от такива хора. Днес с турска филология в България, можеш добре да живееш. А тя – издателство за Българска литература. Тоест издателство дето работи с едни хора, дето се мислят всички за Хемингуей и Шекспир, и после не разбират защо продават по двеста бройки. Това то с писатели да се разправяш, не е лесна работа. Издателство за българска литература в България, си е форма на мазохизъм. Друго си е да купиш права за някой автор от Япония или Португалия. Превеждаш го, и после правиш всичко като за българския автор. Ама няма кой да ти дудне на главата, защо не се продава, и защо ти си виновен, че книгите му не вървят. Това да издаваш родни автори в родната им страна, си е изпитание.

И тя? Издателство за българска литература. Вместо да си гледа живота във Външно и да превежда Елиф Шафак…

Вместо това, Данчо и Добри си разглеждат панаира, а тя – между две кофи чака Шефа, а разни цигани и предлагат разнообразната си продукция – от законните керемиди, през не толкова законните уискита, та направо до дрога…

Ама тоя дилъра ритна колата, и това я ядоса. Обаче беше опасен. Що да прави.

Отвори по-широко прозореца и извика:

-Хей хайдут, еяр патрононун арабасъ текляр, текмелярсън, патронун чаладжак ве беяз вея чимер олмадан каладжаксън…

Това приблизително означаваше: „Ей, бандит, ако ритнеш още веднъж колата на Шефа, той ще звънне на твоя шеф, и ще останеш и без бело, и без трева…“

Но по-важното за криминалния субект беше, че го каза на турски. И че той го разбра. Обърна се опулен, после обратно към другите дето гледаха отстрани.

-Ей, тая е от ДеПеСе-то, Шефа ако разбере, отиде ми лебецът…

ДПС-то явно бе на почит в тази махала, трябваше като се прибере, да погледне кой е спечелил тук последните избори. Явно обаче не само неговият „лебец“ бе застрашен. Един от другите трима като дойде, и насред улицата му тегли един шут и го просна на земята. После взе да го рита:

-Абе, тъпак, точно на ДеПеСе-то ли взе да риташ колата. Утре ше спрат детските не жената. Ти ли ще раниш пет гърла…

Като го нарита добре, дойде и възпитано почти като английски аристократ, се извини:

-Како, много молим забрави тая работа. Ристо пак е пушил от тревата, вместо да я продава. Крадне и той, и глей какви ги приказва. Молим те, не ни оставяй бе „леб“. Глей – на колата нищо и нема…

Алина – почувствала се вече почти като барон на гетото, отвърна:

-Няма да сте гладни, само мислете преди да говорите. И вземете да прочетете някоя книга…

-Ще прочетеме, бе Како, ще прочетеме… Заклевам ти се, заклевам се наистина…

Какво ли се бе променило в тези съзнания само от една реплика? До преди малко бе объркана жена, на която да продават керемиди и уиски-менте. А сега – човек на ДПС. Сигурно затова стоеше и чакаше да дойде някой друг „голям човек“ – собственикът на склада. Сигурно и той бе от ония там горе – големите. В тая държава всички големи бяха от ДеПеСе. Поне в очите на циганите.

Скоро все пак го дочака. Дойде, отключиха вратата и я покани зад стените на крепостта.

-Тук е малко по-сигурно… - каза Шефът, докато се зае да отваря склада.

-А, ние се разбрахме с циганите… Станахме приятели… - отвърна Алина – Вече се уважаваме.

-Те циганите ги е страх от големите началници, и от мен ги е страх. Ама като ме няма, ще оберат склада, ако могат… - отвърна Шефът.

-Може и книгите да задигнат… - каза Алина.

-Да, за припалки…

След малко се озоваха вътре. Пред истинско съкровище. Една купчинка от десет-петнайсет пакета със „Задругата“.

-Малко книги продаваме ние, ама тая върви… - каза Шефът. И бе прав. Бензиностанциите не бяха книжарници. Книгите бяха едно от много забавления, които покрай другото се промъкваха на рафтовете. Но нямаше място, и там – най-много десет-петнайсет заглавия. И то само такива дето вървят. Обстоятелството една книга да е в бензиностанциите бе по-висока оценка за нея от това да бъде в книжарниците. Неумолимият закон на оборота изхвърляше всичко, което не вървеше. И не вървеше по много.

-Ще ви ги възстановим от допечатката. Няма да загубите нищо…

-Ще си оставя няколко пакета, че де да ви знам – щом вие останахте без книги за Панаира, може и мен да ме оставите после на „сухо“…

-Добре, давай колкото можеш…

И даде човекът – достатъчно за един-два дни. Дано да издържат до края на Панаира. Ценните пакети се озоваха в багажника, а след още малко – и в НДК. Всички с огромно облекчение въздъхнаха – най-вече Алина, дето трябваше и физически да ги донесе. Добре че едно момче – приятелче, от малка книжарничка и помогна.

Появиха се и Добри и Данчо. А Добри се смее и казва на Данчо:

-Успях най-големия български издател, да го докарам да няма наличности. Няма такава книга до сега издавана…

-Няма, вярно е… - върна комплимента издателят. То издатели и автори обичат комплименти помежду си, докато тия дето не са ни издатели, ни автори, влачат. Както се казва – книгоиздаването е най-ниско платената хамалогия…

-Това е най-трудолюбивата жена на българския книжен пазар…- каза Добри като дойде зад щанда.

Трудолюбивата жена бе поседнала да почине, след тежкия следобед, изпълнен с толкова премеждия и народна мъдрост.

До края на вечерта подписаха общо към двайсет книги. И направиха десетина селфита. Че то не всеки искаше, някои мислеха, че не изглеждат добре на снимки.

По едно време, Данчо понечи да си тръгне. Ама аха да стане, и се сети, че вечерта ще връчват награди на Асоциацията. И трябва да е там. Като виден издател на български книги. Може да му връчат нещо на него…

-Предната година ни дадоха награда – за ентусиазъм… - каза къде с шега, къде с горчивина, Алина – Най-големите ентусиасти в България сме. – допълни тя, мислейки и за отминалия ден.

-Няма по-запалени хора от вас… - каза авторът на бестселъри – Накрая трябва да излезе нещо от всичко това…

А ден по-късно излезе – написа разказ на Алина, за да се запомни този ден във вечността…

Добри Божилов

16.12.2019

(Не всичко в този разказ е измислено, има и доста достоверности… :) )