Паметникът

Водещият започна:

-И така, уважаеми зрители, ето при нас е министър-председателят – новият, този когото наричаха „смешния компромис“, и който изглеждаше като най-очевадната „кукла на конци“ между интересите на партии и олигарси в цялата ни история. Той е тук, заедно с новината, която сам създаде, и взриви 30-годишния национален разкол. Какво ще стане след взрива, никой не знае, но със сигурност такова нещо до сега не е правено. Ето го – лично, в нашето предаване, да обясни концепциите си…

-Добър вечер, г-н Диковски… - каза Станислав Христов – ръководителят на правителството.

-Добър вечер, г-н Премиер. Разбирате, ситуацията е уникална, не можем да правим никакво въведение, нито да говорим по общи политически безсмислици. Трябва направо на темата. Паметникът…

-Разбира се – паметникът… - отвърна премиерът.

-Как е възможно да ви дойде толкова налудничава идея? – попита журналистът.

-Дали е налудничава ще покаже времето. – отвърна Първият министър - Засега балансът на силите „за“ и „против“ сочи, че паметникът ще се случи, т.е. времето ще получи своя шанс да го оцени…

-Но кой би могъл да помисли нещо такова – да решите дългогодишния спор за Паметника на Съветската армия, не чрез него самия, не чрез събаряне или преместване, а чрез… строителство на нов паметник до него – на Германската армия…

Премиерът отвърна:

-Очевидно е, че нашето общество е разделено. От това разделение печелят всички, освен българите. В няколко войни сме манипулирани от Великите сили да се бием за техни интереси, и накрая – винаги губим. А по времето на войните – вътрешни подривни сили са пречели на властта. У нас е създадена „идеалната поробваща ситуация“. Очевидно първото лечение, което е нужно, е да обединим народа. Но не е възможно това да стане с каквото и да било решение около Паметника на Съветската армия. Нито бутане, нито оставяне са решение. Народът остава разделен по въпроса. Не е точно така обаче, ако до този паметник, издигнем друг паметник, на който да се радват русофобите. Мисля, че решението е добро…

-Но паметник на Вермахта, който е воювал с руснаците, няма ли да разгневи русофилите?

-Русофилите имат свой паметник, той няма да се премахне. И не могат да искат да премахнат другия, защото това ще постави въпроса за премахване на техния. А русофобите, или фашистите, или анти-комунистите –както искате ги наречете, те ще получат свой паметник – един не по-малък мемориал, на Германската армия – освободителка и закрилница на поробените българи в Тракия, Егейска и Вардарска Македония. Нима тази армия не заслужава паметник…?

-Да, но…

-Това са нацисти, това искахте да кажете…

-Именно…

-На паметника няма да има нацистки символи. Германската армия е отделна от нацистката партия, Хитлер и върховното ръководство на Райха. Това се доказва дори от Нюрнбергския процес, когато много генерали и офицери просто не са съдени. Храбрата германска армия не носи отговорност за действията на нацистите. Войниците и офицерите не са имали избор. На този паметник ще има само отличителните знаци на Вермахта, но не и пречупени кръстове и нацистки символики…

-Но все пак – паметник на Германската армия? На армията на Хитлер? На армията, която нападна Русия? Която воюва с Англия и САЩ? Такова нещо по света има ли някъде… - попита Диковски.

-Не знам има ли, не ме интересува. Този проект идеално обслужва целта на националното обединение на България, така че дори да сме първите, нека е така. Аз не съм идолопоклонник, не ме интересува чуждия опит. Ако нещо е добро, нека българите сами го направим… - отвърна Христов.

-Значи точно до храбрите съветски бойци, които са ни освободите от фашизма, се появява паметник на храбрите германски бойци, които са освободили Македония от гръцко и сръбско робство? Това ли се получава…

-Точно така, и то съответства на историческата истина…

-Но евреите, какво ще кажете за евреите? Те са влиятелна сила в целия свят. Как ще реагират на това някой да вдига паметник на техни убийци…

-Евреите? Разбира се, те са силно пострадали. Шест милиона убити от нацистите. Включително хиляди, изселени от Гърция и Македония, от същите тези германци, на които ще вдигаме паметник. Но все пак, насреща стоят три-четири милиона българи. Те по-маловажни ли са? За евреите, германците може да са били убийци, но за нас са били спасители. И да ви кажа – това не е първият подобен случай. За българите, генерал Гурко е светец и спасител. За поляците – той е кръволок и масов убиец. Нищо ново под Слънцето.

А дали германците са спасители на българите? Фактите са неоспорими. Това се вижда от последствията, след като губим войната, и Вермахтът се изтегля. Нима станалото с българите е по-малко лошо, от станалото с евреите?

-Пояснете, не ви разбирам напълно…

-Не разбирате, защото има пропаганда, и забрана да се говори. Защото Гърция е съюзник в НАТО и 50 години НАТО си затваря очите пред същите нацистки действия като тези спрямо евреите. Поне 2 милиона българи са избити, изселени, асимилирани, обърнати на гърци. Дори в домовете си не са можели да говорят на български. Нашият Възродителен процес е детска игра, сравнен с погрома над българите след Втората световна война. Там е извършен геноцид. Има хиляди спомени на успели да избягат. А в Югославия виждаме все още огромното доказателство за погрома там – македонската нация. Други два милиона българи са с промито съзнание и са превърнати в отделна нация. Отново виждаме нацизъм и откровен тероризъм спрямо някакво население, което разбира се, не се признава, по геополитически съображения. Но ако Великите сили си имат съображения, то поне ние – българите, трябва да помним своите събратя. И точно както евреите почитат 6 милиона жертви, ние трябва да почетем нашите 4 милиона. Поради тази причина, германската армия през Втората световна война, се явява закрилник и защитник на българите. Неуспехът да спечели войната, води до трагедия за тези българи…

-Но българите не сме евреи? Едва ли някой по света ще приеме този паралел. Ние нямаме това лоби като Израел. Та дори гръцкото лоби е сто пъти по-силно от нашето, ще се съпротивляват, и ще обърнат общественото мнение срещу нас…

-Очевидно е така, но българите сме българи, и поне ние трябва да помним своите събратя. За тях е по-важно това, че ние ще ги помним, от това, че ще ни охулят по света, че сме вдигнали нацистки паметник. Той няма да е нацистки, но очевидно пропагандата това ще изкара. Но това какво ни интересува? България е слаба, не заради пропагандата срещу нея по света, а защото е разделена. Ако аз успея да обединя партизани и фашисти, нищо не може да застане насреща ни…

-Има известна ирония във всичко – вие сте наследник на анти-фашисти. Ваши баби и дядовци са били пребивани из фашистките затвори, те самите са воювали с властта, та и с германците. И сега – точно вие измислихте този паметник.

-Кой друг, освен партизански наследник, може да вдигне паметник на германската армия – освободителка на Егея и Вардара…?

-Ако трябва да сме обективни, идеята е толкова шокираща, че реално няма съпротива срещу нея. Има малки възражения, но никой не може да извади сериозен аргумент…- каза Диковски.

-Отговорът на този въпрос е съвсем прост – да градиш е обратното на „да рушиш“. Срещу градеж трудно се намират аргументи. Грешката на всички тези години беше, че опитвахме да примирим миналото като премахваме мемориали на предния режим. А самият преден режим бе премахвал мемориали на по-предния. Всъщност, нищо не трябва да премахваме, трябва да градим. Това е единственият път към обединението.

-Но дори Русия ще възрази срещу това? Вие сте русофил. Осемдесет процента от народа са русофили…

-Мнението на Русия ме интересува точно колкото мнението на САЩ или на Гърция. Този паметник е на българска територия, в един български парк, а те могат да говорят каквото си искат. А народът – както виждате, няма съпротива, дори от тези осемдесет процента русофили. Мисля че хората осъзнават колко голяма ще е ползата от края на разкола в Българската нация. Тези осемдесет процента са не русофили, а българофили. Русофилията е вид българофилия, тези хора просто вярват, че Русия ни обича и иска да ни помага. Но идеята е да помага на България. Т.е. България е основният интерес…

-Г-н Премиер, ако не ви свалят Посолствата, еврейското лоби, та дори тази разнородна партийна коалиция, която ви издигна, ако всичко това не стане, този паметник наистина може да се случи. Ще потресем света…

-Според мен, ще се случи, дори да ме свалят. Светът се движи от идеите. Една идея, която работи, ще намери и друг път да се реализира. А народът отчаяно вижда, че имаме нужда от идея, която да ни обедини. Паметникът на Германската армия, до този на Съветската, е екзотична и странна, но е работеща идея… И все пак – не забравяйте онзи малък трети паметник, който ще се появи между двата големи… Нека не говорим само за германци и руснаци…

-Захарчето… - каза водещият. Така бяха нарекли тази добавка. Захарчето, подсладителят, който премиерът измисли, за да омекоти малко мемориала на Вермахта. Журналистите го считаха за отвличаща вниманието маневра, и затова не му обръщаха внимание. Но най-вече бе така, защото тази малка добавка изобщо нямаше никой да забележи по света и да обсъжда. А в България винаги бе било по-важно какво се обсъжда по света, а не какво се обсъжда тук. И журналистите бяха подвластни на тази парадигма, добре наложена от Великите сили.

-Захарчето, да… - каза премиерът – Омаловажавате го, както няма да му обърнат внимание и Великите сили. Но разберете – този паметник е за българите, за да са единни, и затова малкият паметник между двата големи, всъщност е най-важният…

-Искате да поставите две малки статуи на цар Борис Трети и Тодор Живков, които се гледат…

-Не просто се гледат. А се гледат умислено и обречено. Ще трябва голям талант на скулптора, за да го предаде. Но това е нещото, което аз лично най-внимателно ще следя. Лично ще го следя. Двамата трябва да се гледат умислено и обречено, а в краката им – карта на България – на цяла България – и с териториите, които не са наши.

-Искате да символизирате съдбата на малките народи, с които Великите сили си играят.

-Точно така! Малките народи, с които Великите сили си играят. Тези две малки статуи ще казват всичко за Българската история. От двете страни двете Велики сили, а между тях – малкият народ, който не иска нищо, а се бори само за собствената си малка справедливост, и не може да я постигне.

-Борис и Живков ще излязат приятели и съюзници така…

-В известен смисъл те са – това са двама умели държавници, които според условията, в които са били, са успели да водят държавата на някъде. Единия – под германска опека, другият – под руска. Но не опеката е важната…

-А кое…

-Важен е смисълът, г-н Диковски, смисълът. Ако народът ни се обедини, Великите сили ще изгубят влиянието си. Или поне то драстично ще спадне. Обединението значи свобода и независимост. Двата големи паметника ще символизират доминацията. Двата малки – неизбежността. Но целият този комплекс ще доведе до единство на българската нация. След което няма да имаме нужда повече от освободители, обединители, и закрилници… Ще вземем съдбата в собствените си ръце…

Журналистът въздъхна. Донякъде бе изгубил думите си. Всъщност, тази идея бе започнала да заразява и него, и само огромният му професионализъм, и разбирането за пълната ѝ еретичност му помагаха да свърши работата си. Усмихна се:

-Всъщност сега, г-н Христов, интересното е съвсем друго. Не паметникът. Друга интрига става по-важна…

-Каква? – този път премиерът бе любопитен.

-Чие време ще тече по-бързо – това за строителството, или времето ви на власт…

Премиерът се облегна назад, и се усмихна. Кой ли знаеше…

Добри Божилов

05.03.2020

П.П. Едно от средните имена на цар Борис III е "Станислав", а средното име на Тодор Живков е "Христов"...