-Никой не знаеше какво става на Източния фронт, освен че става нещо голямо. Стар политик в пенсия, като мен трудно би научил нещо, особено при тоталното обсебване на германците от параноя и шпиономания. Никакви мои връзки не можеха да ми съобщят нищо… - каза Фердинанд.
-Значи отидохте в пълно неведение във Волфшанце – Вълчата бърлога? - попита онзи от бъдещето.
-Абсолютно пълно неведение, както и изненада, че бях поканен. Но самата покана вече носеше информация…
-Досетихте се. Лисицата…
-Започнах да се досещам. Разбира се, не можех да откажа поканата, макар да знаех, че ако я приема, няма да съм в добра ситуация. Ще се поиска нещо тежко от мен.
-Никой не може да откаже покана от Фюрера… - усмихна се събеседникът.
-Не, никой не отказва на Фюрера… - отвърна бившият цар, и продължи:
-Досетих се, че вероятно работите не вървят добре на Изток, и Хитлер минава в план по спасяването си. Досетих се и, че този план вероятно включва сина ми - българският цар. А с него - и народът ми…
-Народът “Ви”...?
-Разбира се, това бе във времето, в което приемах народа като свой. Същият този народ, който презирах в началото, и разглеждах единствено като средство да го измамя, и да се издигна сред европейските монархически родове.
-Били сте притеснен за народа?
-Значително! Надвисваха много тъмни облаци и от двете страни. Ако станехме пушечно месо на германците, щяхме да повторим жертвите и погрома от Първата война. Ако руснаците спечелеха, това щеше да бъда краят на монархията, както и на страната ни в стария си вид. Щеше да дойде съвсем нова система.
-Трудни времена за избор. И вие се досещахте, че Хитлер единствено ще усложни ситуацията.
-Да, досетих се. Но в интерес на истината, познах само наполовина…
-Наполовина?
-Точно това е странното. И аз бях изненадан. Познах, че Германия ще мине в отбрана. По-късно всички разбрахме за случилото се при Курск. Но истината е, че Хитлер не изглеждаше отчаян. Всъщност, той оценяваше Курск дори като успех. И да ви кажа, май не беше луд?
-Нима? Това бе фактическият край на войната… - каза човекът от бъдещето.
А Фердинанд се усмихна:
-Това наистина бе краят на войната, но съчетан с други събития, които не се случиха. Очевидно срещата Ви с мен ще ви е полезна. Ще оправдае огромния разход на енергия, за да комуникирате с миналото.
Пътешественикът примигна, после каза:
-Разходът на енергия действително е гигантски. Но в бъдещето никой не мисли за това като проблем. Имаме неограничени източници…
-Ако ние ги имахме, щяхме да се самоубием, сигурен съм… - каза Фердинанд, научил още нещо за събеседника си.
-Разкажете ми за срещата… - подкани го той. Очевидно бе нетърпелив, защото бе усетил, че ще чуе нещо ново и интересно…
-Всъщност, Хитлер ме посрещна усмихнат, и в добро настроение… Бяха заедно с Борман и Гудериан...
***
Във Вълчата Бърлога Фердинанд се размина с няколко десетки офицери и войници, преди да стигне до леговището на Фюрера. Всички те бяха забързани на някъде, всеки по своята задача, една малка част от усилията за бъдещата победа, и величието на Райха.
В кабинета на един от най-могъщите хора на Земята обаче, бяха само трима. Самият той, заедно с един без униформа, но лесно разпознаваем - втория човек в Партията - Мартин Борман. Другият беше в униформа, макар в последно време да бе встрани от оперативното командване - “бащата” на танковите стратегии на Хитлер, които за броени години го бяха превърнали в едноличен господар на Европа - Хайнц Вилхелм Гудериан.
Самият Фердинанд не бе значима политическа фигура от поне четвърт век, така че по-скоро за него бе чест да бъде в подобна компания.
Хитлер лично се изправи и го покани на едно от креслата край ниска масичка - очевидно за посрещане на гости. Тя бе отстрани на огромното му бюро, пълно с карти и всякаква военна документация.
-Добре дошли в Германия, принц Сакс Кобург Гота… - каза Фюрерът. Макар и да имаше повече власт от всеки не само принц, но и монарх в Европа в последните 100 години, Хитлер изключително много уважаваше аристократичното начало. Той бе ползвал легитимацията на благородни особи при издигането си. А дори днес един англичанин бе начело на Германския червен кръст - принц Едуард - братовчед на британския крал Джордж.
-Благодаря за поканата в тези трудни времена… - отвърна някогашният цар, който днес не можеше да стъпи в страната си. Не му позволиха дори когато се роди новият престолонаследник и негов внук - Симеон, през 1937-ма.
Гудериан и Борман стояха безмълвни. Всеки с проблемите си. Единият бе далеч от времена на неудържимите победи, когато само германците знаеха как да воюват с танкове. А другият - затънал в партийни дела да се бори с разколебаната партия, разочарована от липсата на бърза победа на Изток - резултати, каквито извоюваха срещу всеки друг.
-След два-три дни ще се видя със сина Ви… - каза Хитлер - Тази среща ще е много важна, с оглед на развитието на войната.
-За развитието на войната малцина знаем достатъчно. Освен, че стана твърде дълга, и всички страни дават твърде много жертви. - отвърна Фердинанд.
Хитлер се усмихна. С огледа на това, което щеше да каже, бе странно, може би налудничаво, но имаше някаква логика в изказаното:
-Историята ще запише, че сме се провалили в опита си за настъпление край Курск. Това ще запише, както и да свърши войната - дори да спечелим. Но истината е, че зад всяка битка има различни цели, и ние постигнахме по-голямата си…
-Значи не сте успели да пробиете руските позиции…
-Успяхме, но за малко. Имаха много резерви. Попълниха дупките, после те настъпиха. Реално загубихме територия… - обясни накратко реалността Хитлер.
-Историята вероятно ще е права да окачестви това като загуба. Надявам се да не е втори Сталинград… - каза Фердинанд.
-Не, в никой случай не. При Сталинград ни изиграха, и успяха да ни измъкнат спечелена битка. Но не и сега. Сега бе друго.
-Какво спечелихте сега, ако не сте успели в битката?
Хитлер се усмихна. Изобщо не изглеждаше уплашен.
-Много от най-способните ми генерали бяха против тази касапница. И Хайнц тук също. Много спорове имахме за какво ни е настъпление на Изток, и защо да хабим така ценни ресурси. Наистина, доста оръжие и хора загубихме. И се случи невиждана танкова битка лице-в-лице, със стотици машини от двете страни. Това е една от най-големите битки във войната. И руснаците привидно я спечелиха.
-Защо привидно? - попита Фердинанд.
-Защото това беше капан. Това беше капан, който ни очерта пътя към победата…
-Победа? Докато отстъпваме? Докато болшевишките пълчища доближават границите на Райха?
-Именно. Руснаците спечелиха, но ние измерихме цената на победата им. Тя е седем към едно.
-Седем към едно?
-Именно - седем към едно. Руснаците загубиха средно седем пъти повече хора, оръдия и танкове, сравнени с нас. Тази битка доказва, че ако водим цялата война, по начина, по който водихме нея, ще изтощим руснаците, и те ще рухнат.
-Като хора са два-три пъти повече от вас. Като ресурси доста нагоре… - каза Фердинанд.
-Като достъпни ресурси не са седем пъти нагоре. Дори сега им се налага да ползват помощ от американците. Сталин има ресурси, но не може да ги добива. И няма как да издържи на война, в която губи седем пъти повече от всичко, от противника си.
-Курск е било изпитание?
-Именно. Кърваво, тежко, скъпо, но това беше изпитание. И вече знаем как да победим. Няма да организираме никакви големи настъпления, или офанзиви. Вместо това ще се окопаем, и ще организираме безкрайни битки, в които ще унищожим армията на Съветите с много малки победи с големи разлики в загубите…
-Райхът минава в отбрана? - попита Фердинанд, а в съзнанието му притъмня. Нахлуха жестоки, болезнени спомени.
-Точно така. Привидна слабост, която всъщност ще е дългосрочна сила. Когато Сталин остане без войници, ще настъпим пак. А неговите генерали обичат да жертват войниците си. Много обичат, и с това ще работят за нас…
Фердинанд се пресегна, отсипа от каната на масичка, и отпи пълна чаша с вода. След това каза:
-В Първата война ни победиха с изтощение. Окопната война не е в наша полза…
-Сега е различно. Тогава половин Европа беше срещу нас. Сега я държим цялата. И дори да е с изчерпани във вековете ресурси, тя все още е доста богата. И тогава, тогава нямахме подобна ефективност - седем към едно. С едно изключение… - каза Фюрерът.
Фердинанд мигом се досети, и започна да му се разкрива причината за поканата му тук.
-Генерал Вазов. Генерал Вазов и до ден днешен е недостижим в победата си край Дойран.
-Точно така… - каза Хитлер, очевидно добре осведомен - Шейсет хиляди англичани и гърци загинали, срещу едва 500 българи. Това е най-големият военен триумф в историята. Сто и двайсет към едно. Далеч повече, отколкото ми трябват днес…
-Но въпреки тази победа, трябваше да капитулираме. Съотношението на силите не бе в наша полза… - предпазливо каза Фердинанд. А горчилката от онези години отново се завръщаше. Можеха да спечелят войната още в началото. Бяха разгромили всички. Македония бе освободена. Бяха направили своя “блицкриг”, далеч преди да се появят танковете. И тогава, тогава германското командване нареди да се спре настъплението и да се започне окопна война. За да се отвличат войски от Централна Европа. България изпусна спечелена война, заради германците. А сега очевидно искаха да я въвлекат в нова окопна агония, с неясен край.
-Този път няма да капитулираме. - каза Хитлер - Райхът е много по-силен. А като съкрушим руснаците, ще настъпим. Въпрос на време е.
-И каква е моята роля във всичко това? - стигна до ключовия въпрос българинът.
Хитлер се замисли малко, отпи и той от водата, и… отклони темата:
-Знаете ли, че ние всъщност спечелихме Сталинград?
-Това бе клопка. Оставиха ви да го завземете, за да ви обградят…
-Да, това бе руският план. Но колко подобни планове съсипахме преди това с десетки други победи. Истината е, че ние превзехме Сталинград, с което постигнахме стратегическата си цел - да контролираме Волга, и снабдяването за Москва. Столицата бе обречена. Като Ленинград.
-Ленинград още не е паднал…
-Може да падне по всяко време, в което реша. - отвърна уверено Фюрерът - Но сега важното е друго - ние спечелихме Сталинград, но ни провалиха нашите съюзници. Жуков бе достатъчно умен, за да удари по фланговете ни, където бяха румънци и италианци. И те ни провалиха. Ако там имаше германци… - за малко Хитлер замълча, за да придаде тежест - Ако имаше германци, или други истински войници, никога нямаше да пробият. Паулус щеше да държи града, реката, а ние - войната.
-Но все пак не се случи така. И сега стигнахме до “Райхът в отбрана”...
-Не можеш да имаш всичко. Особено когато най-силният ти съюзник е неутрален…
-Японците доста сериозно се бият… - възрази Фердинанд.
-Японците са далеч. Имах предвид в Европа. Знаете ли принц Фердинанд, че тук има четири нации, способни на война…
-Всички нации се считат за най-способни бойци…
-И все пак, обективните факти са други. В Европа има четири нации, способни на война. И две от тях в момента фактически не воюват. А другите две са се вкопчили в най-жестоката битка в историята.
-Това е твърде отвлечено твърдение. Сред всеки народ има добри и лоши войници…
-Не, не е така. Войните се печелят не от огромните армии и оръжията. Всъщност, повечето войници изобщо не искат да воюват. Едва два процента от войниците решават войните.
-Странна теория?
-Странна, но изпитана от времето на Александър Велики и Цезар, та до наши дни. Войните се решават от малцинство истински войници. Това е тайната на големите победи. Ако събереш армия от подобни хора, няма кой да ти устои. Можеш да победиш и десетократно по-голям противник. Защото ако твоите хора са 10, а неговите са 100, то от тези 100, едва 2-ма ще се бият истински. Имаш съотношение пет към едно.
-Но едва ли това се отнася до нациите като цяло?
-Напротив! Отнася се… - още нещо, което руснаците не съобразяват. Безспорно, те са една от четирите нации с истински готови за война и саможертва войници. Но отстъпват в стратегията и тактиката, и генералите им са самовлюбени, човешкият живот няма стойност. Това обезсмисля героизма на руския войник. Тези стотици хиляди, които избихме край Курск, те вече не са заплаха за Райха…
-Но нациите?
-Има нации, които са по-способни за бой. Това е истината. Вижда се във всички войни. Българите прегазихте много по-силните и подготвени сърби през 1885 г. С лекота спечелихте Балканската война, и ви удържа само невиждан съюз на всички срещу вас. С войници, гладни и боси, разбихте англичаните при Дойран. Това е една от онези нации, сред които тези два процента са двайсет, или дори повече. Затова всеки български войник на фронта струва повече от десет румънци или италианци…
Фердинанд започна да се досеща какво крои Хитлер, и вътрешно се уплаши. Фюрерът замисляше мащабна отбранителна война, с която да изтощи Русия чисто демографски, и след това да настъпи отново. Очевидно танковете щяха да бъдат сменени с окопи, валове, бункери и отбранителни съоръжения. И щеше да уплътни защитата с качествени германски войници, и с… българи.
Не можеше да се отрече, че има логика във всичко това. Но цената за българите нямаше да бъде малка.
-Коя е четвъртата силна нация, за която говорите…
-Те също са важни, но всяко нещо с времето си. Нека първо привлека вас, и това ще помогне и при тях. Турците.
-Турците? Те са неутрални, и едва ли ще се включат във война, на страната на отбраняващ се, който изглежда губещ…
-Ще се включат, ако видят, че българите го правят, и Русия губи. И най-вече - ако получат шанса да си върнат Османската империя. Земите на арабите, които сега владеят англичаните…
-Не съм сигурен, че слабо въоръжена Турция ще настъпи срещу танковете на Сталин, които стават все повече, и застрашават дори Райха.
-Ще настъпи - когато види, че танковете вече не са решаващи, с българска помощ. И когато може да получи нефта на Баку… - убеден бе Хитлер - Но това е за след няколко години. Сега важните сте вие. Райхът има нужда от плътна отбрана, и от бойци, които умеят да избиват враговете си, дори по-ефективно от нас… Трябва да изградим вал срещу болшевизма, за да съберем сили, и да го разгромим…
Фердинанд се замисли. Всъщност не знаеше какво да каже. Истината бе, че ако Германия загубеше войната, с България бе свършено. И с монархията, и със сина му - цар, и с новия малък внук и престолонаследник. България не можеше да бяга от битка, която я засягаше.
Но от друга страна, Източният фронт бе една месомелачка. А Фердинанд добре помнеше предната:
-Дадохме двеста хиляди жертви в Първата война, в подобна окопна стратегия. Накрая пак платихме сметката. Не мисля, че синът ми ще се съгласи да повтори. Това поражение ни боли много, то диктува всичките ни действия… - каза Фердинанд.
-Ако нахлуят червените пълчища, ще боли повече. Това не е дори някогашна Русия - на цар Николай. Това е едно червено чудовище, което ще пороби цяла Европа. Единствено Райхът е преградата пред него.
-Чудовището има оправдание да нахлуе - нали то бе нападнато…
Това бе ключов момента от разговора.
Хитлер го погледна строго, после каза:
-Войната със Съветите бе неизбежна. Рано или късно щеше да се случи. Моят избор бе да е по-рано, когато ние сме по-добре подготвени. Но дали сега, или след пет години - несъвместимо е да живеят заедно Райхът и Комунистически съюз. Една война по-късно, би наклонила още в началото везните в наш ущърб…
В тези думи отново имаше логика, и Фердинанд започваше да се страхува от себе си - какво би могъл да направи. Но това бе истина. Съветският съюз също усилено се въоръжаваше и създаваше могъща армия. Имаше огромна индустриална мощ, експлоатираше все повече от ресурсите си. Рано или късно, щяха да се сблъскат. Хитлер бе избрал момент след чистките на офицери, които отслабиха червените. Самият Хитлер, не по-малък диктатор от Сталин, си запази добрите офицери, и не посегна на армията. А в опит да отложи сблъсъка, кремълският вожд дори разруши защитните съоръжения по границата - в знак на „добра воля“. Т.е. за Хитлер, моментът за атака бе идеален - превъзхождаща по ефективност армия, все още по-силна икономика, и обезкървен враг.
Ако войната е била неизбежна, то Хитлер бе взел правилното решение.
А от него произтичаха другите правилни решения - съюза с него, за да си върнем Македония, и сега… новата уплътнена отбрана…
Фердинанд се ужасяваше при мисълта, че България може да бъде спасена… единствено в рамките на този “план”...
-Българите трудно ще воюват с руснаците. Твърде близки са народите… - опита се да увърта бившият цар. Всъщност, едно нещо не му ставаше ясно - защо този разговор се води с него, а не със сина му, който бе реалният управник на страната.
Но Фюрерът бе подготвен и за този въпрос:
-А генерал Колев? Още нещо безценно при вас, след генерал Вазов. Генерал Колев, с български войски, разгроми руснаците през Първата война. При това разгроми елитните им казашки части. И отново - срещу двукратно превъзхождащ противник… Искаш ли добър войник, търси българин…
-Генерал Колев бе велик офицер. Но забравяте най-важното - бяхме на собствена земя, руснаците ни нападнаха в България. И воюваха срещу обединението на страната ни. Много трудно ще направят същото някъде в Украйна, Белорусия или Прибалтика. Изобщо, всичките ни военни триумфи са в защита на собствената ни земя.
-Точно затова сте тук, хер Фердинанд. След дни ще се видя с вашия син, и ще се опитам да го убедя да вземе това решение. Но сега много важното е българите да разберете това - на Източния фронт се води битка за България, а не за Германия или Райха. Ако го разберете, ще можем с общи сили да победим.
-Простете, хер Хитлер, но с какво един бивш цар, отишъл си в позор, и когото не пускат дори да види внука си, може да помогне да се убеди общественото мнение? Ако се появя публично, бих навредил дори. А Първата война се свързва основно с поражението, и с болката. А аз съм символът и в България…
-Вие трябва да убедите не народа, а семейството и сина си. За разлика от Вас, той има огромен авторитет. Народът му вярва. Борис може да убеди българите, че Източният фронт е фронтът на България. Което не е и лъжа, ако откриете лъжа в думите ми, кажете, ще се откажа от тях. Но рухне ли Източният фронт, край и с Царство България. Ще имате вече не цар, а комисари. И ще строите социализъм…
-Значи моята роля е да убедя Борис, за да убеди той народа… Защо мислите, че е възможно? - попита, но не добави важната част от въпроса, която би звучала “А защо мислите, че искам”...
-Защото сте му баща, а и защото можете да убеждавате. Вие сте Лисица. Това не е празна дума. Помните ли как убедихте мен за Добруджа…
Това бе или форма на изнудване, или подсилване на молба. Но наистина, няколко писма от Фердинанд бяха помогнали Хитлер да помогне за връщането на Южна Добруджа. Дали аристократичният му авторитет, или наистина защото бе Лисица, но бе успял. Една малко известна истина - спогодбата с Румъния не бе просто дар от Фюрера, нито уникален дипломатически триумф на Борис. Имаше и много скрита работа, и Фердинанд бе свършил доста от нея.
Сега трябваше отново да убеди някого, който да убеди някой друг. Няма съмнение, Хитлер бе добре подготвен за този разговор. Което бе странно, но и ласкаещо, на фона на кипящите битки в руската шир. Дори само докато си бъбреха, щяха да загинат хиляди германци...
-Значи от мен се очаква, в качеството си на изгнаник, да убедя сина си - цар, да прати българските войски далеч от България, с аргумента, че там се решава съдбата на България. И войната да е срещу нашия исторически освободител - Русия…
-Не е лесно, но вие сте умен. Вие сте Лисица… - довърши го без възможност за контра-удар, Фюрерът.
Фердинанд мисли малко, и като Лисица, успя да направи единственото възможно - да спечели време, още няколко дни, в които да премисли кое е доброто за страната.
-Добре, хер Хитлер. Ще направя всичко, което зависи от мен, за да спасим България от болшевизма. Очевидно е, че сме в една лодка с Райха, и никой не може да потъне сам…
***
-Обещал сте на Хитлер помощ? - попита го Пратеникът.
-Завърших срещата по единствения възможен начин. Нямаше как да откажа, нито пък да приема подобна дързост…
-Но какво мислехте да кажете на Борис?
-Знам ли? Това е един от най-големите ми грехове. Аз всъщност не знаех, и не знам и до ден днешен отговора. Мисля, че щях най-малкото да говоря със сина си, и заедно да обсъдим всичко. Това поне щях да направя. Но кой може да знае, как би се развила войната, с шестстотин хиляди българи окопани из Украйна, които да избиват руснаци. Факт е, че Хитлер издържа цяла година така съвсем сам, при това с втори фронт в Италия, и нестихващи бомбардировки. Цяла година се би с руснаците, и унижощи милиони от тях. И бе прав, че руските генерали не жалят войничетата, и с това подпомагат стратегията му. Точно така е. Те се мотивираха от здравината на отбраната, и го приемаха лично, да я пробият. Без оглед на цената. Хитлер бе прав в тази прогноза. Кой ли знае какво би станало, ако му бяхме помогнали. Може би щеше да превземе Ленинград, и да нанесе психологически удар. Може би щеше да пренасочи войски в Италия, и да върне на власт Мусолини. Може би войната щеше да се проточи и до днес…
-Но какво щяхте да кажете на Борис? Кажете го на мен? Това е важно да историята и познанието…
Фердинанд се усмихна. Лукаво. Търговски.
-Ще ви кажа, но първо вие сте на ред. Трябва да ми дадете следващата порция от наградата…
Онзи замълча за малко, после каза:
-Добре. Ще ви кажа името си. То е… Борис…
-Впечатляващо.
-Но не знам имам ли кръвна връзка със семейството ви. Толкова е отдалечено всичко в бъдещето…
-Името е нещо важно, но бъдете по-щедър.
-Добре, ще ви кажа, че във времето може да пътува единствено информацията. Нищо друго. Можем да се върнем, под формата на мисъл, по-скоро - на излъчване на мисъл, и по много сложен начин, да влезем в контакт с други мисли. Това и правим в момента. Разбира се, дори по този начин можем да повлияем на миналото, а с това и на бъдещето. Ако ви разкрием какво е станало, вие можете да го промените. Затова и се свързваме основно със смъртници. Аз съм по свой си начин, един вид погребален агент. Или свещеник. Давам “последно причастие”, и събирам информация. Но тя тече в една посока - към бъдещето, и не може да породи времеви парадокси…
-Много интересно… - каза Фердинанд. Прокашля се:
-Боледувам, може би ще мра… - успя да се пошегува той. Но знаеше, че онзи очаква отговори:
-Какво щях да кажа на сина си? Какво може да каже една Лисица. Един търговец, търгаш, мошеник. Излъжи всички. Щях да му кажа да се опита да продаде информацията на руснаците. Да продаде тайните планове на Хитлер, и да блъфира със заплахата да се включим във войната. Със сигурност, когато разбереше всичко това, Сталин щеше да събере съветници и военни, и да разбере реалната ефективност на Хитлеровия план. И можеше да промени подхода си. Можеше и да предложи възнаграждение на България, ако си стои мирна. Можеше да договорим дори запазване на Царството, в съседство със Съветите. Накратко - щях да му кажа, че ако бях на негово място, бих рискувал…Бих рискувал и с това германците да ме усетят, и руснаците да не ми повярват. Но със сигурност, този риск би бил единственият шанс за България…
-Но не успяхте…
-Не успях да говоря със сина си… - въздъхна Фердинанд - И всички планове пропаднаха. Всъщност, Сталин спечели. След като царят не посмя да прати войска на Източния фронт, кой регент би посмял? Смъртта на сина ми се превърна в решение срещу плана на Хитлер, но без да го изтъргуваме с Москва.
-Но защо тогава го отровиха?
-От къде мога да знам. В Германия винаги е имало спорове. Диктаторът Хитлер е оставял обкръжението му да се бие помежду си. Така ги управляваше. Така както са спорели за войната, може да са спорели и за Борис. Може да са надделели онези, които са искали да го убият, и после да организират преврат. И да поставят Цанков или някой друг екстремен нацист начело. С царя на върха, това не би могло да стане. Може нееднозначният отговор, който дадох на Хитлер, да предреши съдбата на Борис. Ако няма гаранции, ще се успея, по-добре да го убият. Може би и този грях ми тежи…
-Но… - каза Пратеникът, замълча за малко, и продължи:
-Но ако вместо да се пазари със Сталин, Борис бе решил да прати войските… И после да бъде увлечена и Турция…
-Кой ли може да знае. Една година от четиридесет и трета до четиридесет и четвърта, на Източния фронт няма никакво сериозно настъпление на Съветите. Може би планът е бил правилен, и тогава и до ден днешен щяхме да изтощаваме Русия с окопна война. Може би още нямаше да сме я победили, но поне щяхме да съществуваме… И Райхът, и Царството…
-Може би… - завърши Пратеникът.
(следва)
Добри Божилов
15.09.2021
Няма коментари:
Публикуване на коментар