Светец

-Кой си ти? – попита старецът. Малко се уплаши, че тия младежи дето се появяваха от нищото, накрая все се оказваха от ДПС. Не много грамотни, плащаха им малко пари, но за толкова акъл – толкова, и те изпълняваха всяка воля. И то не дори на Падишаха, дето беше превзел половината държава. А на местните аги и паши, дребни душици, за които дори Падишахът не бе чувал. Уплаши се, но малко. Защото всичките тия момчета бяха едно и също – наивни пъдари, дето дори не знаеха как да плашат. И накрая самите те се оказваха уплашени, при някой по-достоен отговор.
Но на странния си въпрос, старецът получи още по-странен отговор:
-Не ме ли познаваш? Толкова чете Библията, толкова храмове обгрижи, и накрая питаш… Толкова ли не ме знаеш…
Старецът се вгледа в младежа. Около трийсет и три годишен беше. Висок, тъмнокос, синеок. Също някой ангел. Но ангелите из черквите всички по един начин изглеждаха. Защото никой не знаеше как изглежда истински ангел. А и този – на ни един от стенописите не му изглеждаше. Но все пак, въпросът с „храмовете“, пробуди едно предположение у стареца – може пък да бе умрял. И това да бе някой ангел. В следващия миг разбра, че май наистина бе умрял – виждаше кристално чисто, все едно бе дете. Не бе сложил дори очилата си. Това бе невъзможно. Бе достатъчно умен, с достатъчно образование и интелект, за да знае, че е невъзможно. Поне не в реалния свят.
-Ти ангел ли си? – попита направо, без да усуква. Обичаше да говори направо.
Онзи се усмихна.
-Значи все още не ме познаваш. Такъв Божи човек, и да не ме познае… Изглежда се надценявам… Но като толкова хора само за мен говорят, как да не се самозабравиш…
-Божи човек? Аз? Построих една черква, вярно. Но чак „Божи човек“… Може и затова да не те познавам. Не съм достатъчно „Божи човек“…
-О, достатъчно „Божи“ си. Това не се определя от теб, а от записаното в Книгите. В нашите книги, не във вашите. В Книгите, които никой човек не може да докосне, и няма нито една лъжа в тях… Ти определено си „Божи“ човек. И затова се срещаш с мен. Обикновените люде, отиват направо в Рая, или в Ада, без да ме видят… Няма как да се срещна с милиони души всеки ден…
-Милиони души… Значи вече не съм жив… Души…
-Всъщност, съвсем жив си. Никой не умира окончателно. Животът, това е душата. Тя е безсмъртна. Ти си съвсем жив, просто за пръв път минаваш в нашия свят.
Старецът се стресна, но далеч по-малко от това, което би било логично за човек, като разбере, че е умрял. Когато след това си говориш с някого, значи Смъртта всъщност не съществува.
-И ти, ти си портиерът на Отвъдното…
-Принизяваш ме… - отвърна онзи. Отвъдното има хиляди „портиери“. Аз съм по-скоро началникът им…
Няколко мига трябваха на Стареца, усещаш вече и съзнанието си като младежко, за да съобрази.
-Ти си… ти си Свети Петър…
-Това е едно от имената ми… Да, аз съм Свети Петър. Има ме из много черкви…
-И затова трябваше да те позная…
-Логично е, нали…
Старецът помисли малко и рече:
-Не е съвсем логично. Там навсякъде си възрастен, и с брада. Внушаваш величие и уважение. Тук си младеж на Христова Възраст.
-В отвъдното всички сме на Христова Възраст. Всеки е такъв, какъвто е изглеждал в разцвета си – на трийсет и три.
-Мъдро решение. Едновременно млади и поумнял вече…
-Трийсет и три не е случайно число… Спасителят умря тогава, защото тогава животът е в най-голямата си сила, и енергията на саможертвата е най-голяма. Тук всички сме на трийсет и три. И аз, и другите ученици Христови, и светиите, и апостолите, дори самият Син Божи, и равен на Отеца, е в този си вид. Такъв ще си и ти, ако останеш…
-Ако остана?
-Разбира се, ако останеш. Причината да срещнеш лично Свети Петър, е че имаш избор. Малцина го имат. Но ти – да…
-Странен избор. Като си умрял, да избираш… - каза с известна самоирония старецът. И добави – Но преди да говорим за мен, трябва да пратим хаир на тия долу – да започнат да изрисуват на иконите млади хора. Трийсет и три годишни…
Петър се засмя с глас. От сърце…
-Добра идея. Но иконите не са толкова важни, не знам кога на това ще му дойде времето на това. Важни са не иконите, а хората.
-Вярно е това… - рече старецът, но не възприемаше себе си вече като стар. – Та след иконите и Христовата Възраст на тях, какъв избор имам…
Петър приседна. Едва сега Велико, както се казваше преминалият в Отвъдното, възприе обстановката. Наистина се намираха пред нещо като „порта“, но тя бе по-скоро бял релеф, на фона на бяла стена. Едва се виждаше. Всичко бе бяло, отпуснато, едновременно смирено и велико. Нямаше никакви предмети тук, но някак Петър бе създал и една масичка, и някакъв вид стол. Имаше такъв и за него. И той приседна.
Онзи каза:
-Праведните отиват направо в Рая. Грешниците – в Ада, но те имат и някои предварителни срещи, могат да омилостивят Съдбата, ако обяснят добре действията си. Но има и трета група, които се срещат с мен…
-Трета група? Полу-праведни, полу-грешни? – попита Велико.
Онзи се усмихна:
-Всъщност, третата група не е по средата. Това е вашето човешко, нерационално, неразбиращо мислене.
-Къде е по-логично да бъде третата група? Освен по средата.
-Ако за тази група има среща със Свети Петър – млад трийсет и три годишен мъж, с огромно могъщество, къде ли трябва да е?
-Наистина, странен въпрос…
-Ще те оставя да помислиш…
В този различен свят, времето и пространството се подчиняваха на различни закони, та ако и да не мисли много, това можеше да е равно на часове или дни долу на Земята. Кой може да знае?
Но Петър сам отговори на въпроса си:
-Третата група е над праведниците. Те си говорят с мен…
-Над праведниците? Над Рая? – попита старецът-млад вече.
-Всъщност има и други възможности, извън Рая и Ада… - каза Петър – Но ако искаш, можеш да отидеш направо в Рая. И да не говорим…
-В Рая…
-Разбира се. Не е ли очевидно. След всичко което направи, къде да те пратим? Ще имаш пълен покой, всичко което пожелаеш, ще можеш да ходиш където поискаш – дори на посещение в Ада. Някои го правят. Изглежда им като зоопарк. Ще можеш да общуваш с всички ангели, да имаш достъп до всяко познание, и почти всеки ден ще виждаш Исус. Ако пожелаеш, ще можеш да си говориш и пряко с Отеца… Това е Раят. Всичко най-добро, без частица зло. И ти вече си го заслужил…
-Значи си струваше… Струваше си всичко. Да вървиш срещу течението. Да те брулят ураганите. Никой да не ти вярва. Да ти се надсмиват дори своите. Струвало си е…
-Определено си е струвало. Пише го и в книгите, които сме ви оставили, стига да има кой да ги чете. Бъди смирен, следвай Бог и Доброто, каквото и да става. Мнозина дори умряха на клади и по бесилки, заради това. Но който следва Божиите повели, стига до Рая. Божиите повели не предполагат да ти е леко на Земята. И на теб не ти беше леко… Да струвало си е…
-И сега имам място в Рая…
-Имаш…
-Но има и друга възможност, по-добра от Рая. Която Свети Петър лично ми представя…
-Друга възможност – да. И Свети Петър – също определено „да“. Но дали е по-добра от Рая, не знам. Раят изначално е замислен да е най-доброто във Вселената. Но има избор и на нещо друго…
-Нещо друго. Любопитство. Нали вие ни създадохте така. Хората сме любопитни. Дори да сме в Рая, ще си задаваме въпроса за „другото“…
-Не Ние. Аз не съм ви създавал така. Всъщност, и аз съм бил човек в началото. Така ни е създал Отецът. Но аз бих добавил – това не е лошо…
-И бидейки любопитен, сега ще попитам „Какво е другото“…
-Логично нали?
-Това питам: „Какво е другото“…
Господарят на Небесните порти се усмихна загадъчно:
-Преди да ти отговоря, трябва ти да отговориш на няколко въпроса. Въпроси към себе си. Ние знаем предварително всички отговори на всички въпроси. Но е важно човек да ги знае за себе си. Няколко въпроса…
-Няколко въпроса? За да се откажа от Рая, ще ме измъчвате с въпроси?
-Не си ли любопитен…
-Какво пък… Цялата вечност Рая е пред мен. Ще изтърпя още малко…
-Не бъди сигурен, че ще стигнеш до Рая, след въпросите… Те ще дадат твои собствени отговори… За теб самия.
-Ще рискувам…
-Добре, приятелю… - обърна се меко към него Петър – Добре. Кажи ми, ти доволен ли си от това, което постигна в Прегорие?
Велико се замисли. Доста важен въпрос, на който те знаеха отговора. И добре знаеха, че той самият не го знае.
-Мога ли да бъда доволен? Докато аз, с огромни усилия, построих една църква, милионите на Доган построиха седем джамии. Докато аз убеждавах хората, че са българи, парите ги превърнаха в турци. Без да знаят дума на турски, се писаха такива. От алчност. Самите българи избягаха, останахме само старци. И лека полека всички ще дойдем тук. Мога ли да съм доволен…
-И все пак, доволен ли си?
-Не знам. Не. Надявах се, борих се за друго…
-А доволен ли си от усилията си, от това, което направи…
-Усилието е нищо, без резултат. Резултатът е победа на златото. На основното оръжие на Дявола…
-Дяволът… - каза Петър – Наистина голям изкусител, гениален, способен е на шедьоври. Най-добрият в това…
-Дяволът победи в Прегорие. – тъжно каза Велико – Аз спечелих мястото си в Рая, но градът загина… Не е български вече…
-Мислиш ли? – загадъчно попита Петър.
-Фактите са си факти. Не съм сляп. Твърде дълго живях в реалността, за да приема илюзии. Само Господ може да спаси вече града ми. Но явно сме твърде дребни, за да се намеси Той… В Прегорие името на Господ е Доган.
Но Петър ни най-малко не се впечатли от думите му.
-Ако си в пустиня, праведнико Велико, ако си в пустиня, какво е най-важно за теб?
-Водата, очевидно…
-Ако Бог дойде и ти даде една чаша вода…
-Ще спаси живота ми…
-Ако после ти даде още една?
-Ще утоли жаждата ми…
-Ако даде трета…
-Ще утоли суетата и стремежа ми към удоволствие…
-Четвърта…
-Ще я приема, в пустинята вода не се отказва…
-Пета…
-Ще съм му благодарен, и ще му кажа да я даде на друг страдащ в пустинята…
-Впечатляващо… - спря се за малко Петър. Но само за малко:
-Шеста…
-Не знам…
-Седма…
Замълча…
Само Петър говореше:
-Осма, девета, десета…
-Какъв е смисълът от това?
-Ти колко църкви построи в Прегорие?
-Една…
-Тя какво ще направи с Христовата вяра в пустинята на душите Прегорие?
-Ще спаси…
Прозрението нахлу като мълния в съзнанието на Велико. Толкова просто, и толкова истинско…
…-живота – продължи думите му Петър – Ще спаси живота. Най-важната чаша. Първата, която спасява най-ценното. Всички останали са суета и излишества.
-Прегорие е получила…
-Живота си. Получила е своето спасение, макар и трудно. И то го донесе. Без тази чаша, пустинникът умира. С нея остава, загива само излишеството…
-Колко кристално ясно…
-Колко джамии построи този, когото наричате Падишах, в Прегорие?
-Седем. С пари от какви ли не терористи и шейхове.
-А знаеш ли колко хора влизат в тези джамии?
-Потурчиха цялото население…
-Но колко хора влизат, знаеш ли?
-Не ме допускаха там. Искаха да ме бият… Дори в началото те обърках с един от тях.
-На бияч ли ти приличам?
-Не, просто си млад. В Прегорие всички млади са слуги на Падишаха.
Петър отново се разсмя. Този човек успяваше да го направи дори със същество с толкова хиляди години живот в този и Онзи свят.
-Значи, всеки който е млад, е слуга на Падишаха… И покрай тях, и аз…
-Долу нямаше да ти е толкова весело.
-Знам, Велико, знам… Просто питам, дали ти знаеш колко хора влизаха тези джамии…
-Нямаше как да ги преброя…
-Ще ти кажа, Велико. Тези джамии бяха празни безсмислени сгради. Падишахът, увлечен в собственото замогване, и да лъже хората си, ги остави без хляб. Младите забравиха Аллах, и побягнаха на Запад. В джамиите останаха само старите – твоите приятели мюсюлмани. А те си ходеха в старата джамия. Падишахът построи сгради, без хора. А какво е църквата, какво е вярата, какво е дори джамията?
-Това са хората!
-Именно. Джамии без хора не са джамии. А златото в джобовете на Падишаха разори дори хората, които бе излъгал с вяра в Мохамед и Аллах. И в джамиите не остана кой да влиза. Мислиш ли, че седем празни джамии струват повече от една църква?
Нова мълния проряза съзнанието на Велико. Неговата единствена църква не бе постоянно празна. Дори да не бяха останали много християни в града, самата тя, с усилията по изграждането си, привличаше много хора от другаде. Всъщност, тя бе по-пълна от джамиите. А и те повечето ги пълнеха хора срещу заплащане – за да демонстрират покорство пред Падишаха. Докато в неговата единствена църква идваха хора със сърце и душа, от далечни краища на България.
-Виждаш ли, в твоята единствена църква има повече вяра от в джамиите. – каза Свети Петър – Но да ти река още нещо – Самият Доган разбра това. Той не бе глупав. И повечето джамии не са строени, заради Мохамед и Аллах…
-А заради кого?
-Заради златото, Велико! Заради основното изкушение на Лукавия. Падишахът, така както лъжеше избирателите си, така лъжеше и спонсорите си. От всяка джамия, която виждаш, има откраднати още десет. Падишахът убеждаваше глупавите араби да си дават парите, за да строят джамии в обезлюдени села. Така се разпространявал ислямът. Задигна им парите, така както ги задигна от магистрали, държавни поръчки, европейци… Той бе много добър в задигането… Но какво, Велико, е ислямът?
-Хората…
-Именно! Хората, не джамиите… И сто джамии не струват колкото един единствен искрено вярващ. Падишахът строи тленни храмове, в които нямаше вяра. А ти трудно вдигна една църква, изпълнена с всичко най-добро и чисто…
Не би имал какво да каже срещу това.
-И същото стори навсякъде – с училищата, децата, читалищата, библиотеките, с всеки свой ден на тази трудна земя. Разбираш ли, защо Господ е казал да избираме трудното, и срещу най-големите урагани да се изправяме?
-Заради първата чаша! Първото дърво! Първият човек! Първата църква…
-Именно. Всяко първо, единствено нещо, е безценно. То показва, че животът го има. И ще се бори. А има ли борба, има и победа. И това Господ го е написал в книгите, които сме ви оставили.
-Значи един човек, дори срещу цял легион, не е малко…
Тук Петър се замисли. Сякаш това бе цяла нова Вселена от мисли. Дали трябваше и него да обсъждат… Но щом праведникът постави въпроса.
-Малък ли е един човек, спрямо тълпата? – попита той.
-Всеки човек е равен. Тук няма първа и втора чаша. Всички люде са равни. Тълпата е повече от човека… - отвърна Велико.
-Знаеш ли колко хора са вярвали на Айнщайн? На Нютон? На Едисон? Дори на Петър Дънов?
-Зависи от момента…
-Колко са им вярвали в момента на ураганите? На трудното. В началото. Когато са били сами…
-Малко…
-А „малко“ означава ли, че са били неправи? На чия страна е била Истината?
-Времето я е доказало…
-Точно това е Велико! Времето е отговорът, не тълпата. И е праведен онзи, който е пръв, и не се откаже, под напора на заблуденото мнозинство. Всяка велика идея, приятелю, е тръгнала от едно единствено съзнание. Някой пръв сам я е открил, и после е тръгнал по трънливия път на неверието. Но зад всяка голяма промяна, зад всяко велико нещо, постигнато от Човека, стои в началото една малка идея на някой единствен… Нима това, че е малък и един, прави идеята по-малка?
-Не.
-Нима че си сам, ще провали замисъла, ако е свят?
-Не…
-Идеите са по-силни от Човека, Велико. Идеите, те са Бог. И всеки докоснал свята идея, е част от самия Господ. Може ли Господ да се провали…
-Не…
-Значи и ти не можеш да се провалиш. Каквото и да си постигнал в краткия си тленен живот, то е част от една Идея. Ти се бориш за Идея. Тя е безсмъртна. Като самия Бог. И ти я доведе на хората. Няма значение кой е първи, колко е страдал, дали е изгорен или разчекнат от четири коня. Важното е, че идеята е излязла от устите му – от светите усти, и е вече сред хората… Той е победител, ако и да не види победата си. Нима Моисей успя да влезе в Обетованата земя…?
-Не, Бог реши друго…
-Но народът стигна до там, нали? Моисей само я видя от далеч, и разбра, че е успял. Без да влезе вътре…
-Така е писано…
-А сега погледни църквата си… - каза Петър и пред очите му се изрисува триизмерно изображение. На същата тази малка, но прекрасна църква, която с толкова усилия бе издигнал.
-Виждаш ли Обетованата земя? Своята Обетована земя…
-Виждам я, просълзи се… - Велико.
-Виждаш ли я, сред всички тези минарета? Виждаш ли я сред морето от злато, объркани младежи и луксозните лимузини на Падишаха, които надменно обикалят около нея?
-Виждам я! Грее… - отвърна старецът.
-Струва ли всичко около нея, цялото надмощие на Падишаха, слугата на Дявола, повече от твоята първа чаша. Която е там. И която ще спаси живота на всеки обречен…
Този въпрос нямаше отговор.
Петър се приближи, и го прегърна:
-Братко, получи ли отговорите за себе си? Ти, с една пенсия бедна, повече ли стори от Падишаха с милиардите на Лукавия?
-Получих отговора. Разбрах…
Петър се върна на стола си. Замисли се малко, но кой ли знаеше колко означаваше това в този свят.
-Сега е време да научиш какво е третото ниво. След като си разбрал себе си. Третото ниво е избор. Можеш да отидеш в Рая, и да отдъхнеш заслужено. Ще срещнеш много себеподобни, направили същия избор. Но можеш да направиш и друго. Можеш да станеш Светец…
-Светец? Аз! Кой ще ме канонизира? Дори поповете долу бяха продажни. Караха ми се защо воювам с Падишаха. Синодът е слуга на сребърниците…
-Не е далеч от истината това. Но кой е Светец не определя Синодът. Можеш да станеш Светец, само по Волята Божия, и ако сам го избереш…
-И какво? Ще има икони с лика ми? Ще ми се молят хората…
Петър се усмихна. Срещата отиваше към края си. Вероятно последната му усмивка:
-Не, приятелю. Да си светец не е това. Може би, един ден, някои светци се озовават на икони. Понякога Синодът, Патриархът, Папата, Владиката, са почтени и чисти хора. И тогава признават стореното от светците. И те се появяват на иконите. В историята има достатъчно и честни владици. Но основното от светците не са иконите и стенописите. Основното е онова, което правят – един път видимо, друг път – невидимо. И така много пъти – всеки път, когато предпочетат да са Светци, а не да идат в Рая…
-Да съм Светец означава…
-…Точно това означава. Може животът ти да не приключи днес. Можеш да се върнеш. Като друг човек. И да продължиш същото. Може би не в Прегорие. Може би не в България. Бог има нужда от светци навсякъде. А може би и в самата България отново – ако вярата ти е толкова свързана с нея. Можеш да се върнеш, и да повториш. После – и да потретиш. Някои светци са го правили стотици пъти. И само в едно от превъплъщенията си са канонизирани… Но само много праведен може да стане Светец. Да има Третия избор…
-Третият избор е…
-Втори живот. Засега… - отвърна Петър.
-Падишахът… - бе мисълта на победата, която прониза отново съзнанието му.
-И с всичкото злато на света, не може да получи втори живот. Само Идеите носят втори живот. И трети, и четвърти. Само Идеите, чистотата, вярата, само те дават право на Избор.
-Могат да минат векове…
-Могат. След векове кой ще помни кой е бил Падишахът на България днес? Ти помниш ли кой е бил преди пет века?
-Но Светецът е там, и идеите на Бог – с него…
-Готов си, разбрал си… Светец е онзи, който сам открие Идеите, и се бори въпреки всичко, за тях. Върви срещу ветрове, урагани и тълпи. След това става защитник на тези идеи, много, и много пъти… Ако поиска…
Велико се замисли.
Нов живот. Може би нямаше да помни нищо. Или може би щеше да помни всичко. Дори не бе попитал за това. Но не го интересуваше. Идеите щяха да бъдат същите…
-Избрах - каза той…
Не Петър вече не бе наоколо.
Усети се да крещи. Не можеше да говори. Сякаш бе забравил езика си. Единствено можеше да крещи. Лудост. Но това бе единственото, което можеше да направи. И затова крещя. От цялата си сила крещя…
Докато го поставиха до сърцето на майка му. Тя го успокои, сякаш бе пратена от самия Бог. Всъщност, именно затова бе пратена.
След това заспа и забрави всичко, защото всяко Бъдеще се ражда на чисто, без Минало.
И единствено душата носи идеите – някъде там вътре скрити, чакащи Човекът да ги открие…

Добри Божилов
17.09.2021