"Особата" - глава 6 - Познанието

-И да се върнем отново на трийсетте - науката… - каза Борис.
-Това е добър преход - от унижението от моя страна, за студентите, към собствената ми научна дейност.
-Не е ли това странен контраст? Толкова запленен от науката ръководител, да разпусне Университета, макар и временно…
-Хората са податливи на различни мотиви от разума. Особено в политиката. Там се пристрастяваш, и самозабравяш. Аз бях учен, но бях и владетел. Две отделни личности.
-Раздвоение...
-Очевидно…
-Но след абдикацията, дойде време за наука…
-Разбира се, какво друго?
-Всъщност, при повечето подобни съдби, това не се случва. Малцина бивши политици имат истинска научна кариера после. А повечето, които имат, го правят от суета. Нямат никакви открития, за разлика от Вас.
-Така е. Но аз бях учен от преди да стана княз, и продължих и след това. А и науката, науката е единствена, която можеше да ми даде същата енергия. Аз бях държавник стигнал твърде високо, с големи успехи. Паднах тежко. Но нищо друго, освен познанието, не може да повтори тези емоции.
-Имал сте нужда от нея.
-Повече от всякога. Затова и след властта, станах още по-запален. Тогава са и най-големите ми почести в нея. Имах всичко нужно - пари и свободно време.
-Възможно ли е политиката да Ви е попречила? Къде щяхте да бъдете, ако не бяхте приел да сте княз? - попита Пратеникът.
-Как мога да знам? Това беше епоха на велики умове. Най-великите в историята. Измени се изцяло възгледът ни за света и Вселената. Разбит бе атомът. Може би, без княжеството, щях да съм някъде там. Имах всички предпоставки за това - произход, образование, свобода и материално обезпечение. И най-важното - имах страст към знанието.
-Значи може би, като взехте да оправяте една наскоро освободена провинция на Османската империя, науката изгуби.
-Не мога сам да се оценявам като евентуален учен. Но аз имах доста време и след това. Трийсет години. Утолих доста от жаждата си.
-Но това са последните трийсет години. Човек губи работоспособност. Младостта Ви, най-активното време, не бе научна.
-Така бе, за съжаление. Но всеки прави своя избор. Във всеки случай, съдбата го направи за мен през “деветстотин и осемнайста”. Върна ме в науката.
-Бяхте ли щастлив?
-Щастлив? Кой знае. В началото, разбира се, бях като наркоман в абстиненция. Властта не отпуска лесно. По-зле е от при наркотика. Изгонен в позор, страната ти страда, синът ти поставен начело, като кукла, в риск да го убият. А ти - далеч. Но науката. Тя е по-голям наркотик от властта. Разбирам всички онези велики умове, които в тази първа половина на века, отказаха политиката.
-Може би, ако не я бяха отказали, нямаше за се стигне до тези катастрофи… - каза Борис.
-Нима? Ето аз не я отказах. Събрах около себе си доста начетени хора. Но България отново катастрофира.
-Възможно е, просто и ние се питаме. Бъдещето няма всички отговори… А ти обичаш ботаниката и химията.
-Разбира се. Химията. Толкова нови открития. Трябваше ми време първо да настигна всичко, което бях пропуснал, покрай политиката. А дори после да следя. Новооткритото бе не просто ново, а сложно. А ботаниката - голямата ми страст. Благодарение на нея, България възстанови горите си. Ето една полза от учен в политиката…
-Да, това е изключително достижение - презалесяването на страната, изсечена почти изцяло. Но за него ще говорим по-натам. Сега сме на ботаниката.
-Тя ботаниката е свързана с толкова други науки - пеперудите, птиците…
-Всичко във Вселената е обвързано. А колкото повече посоки, толкова повече неизвестно познание…
-Така е. Не стига времето за всичко. Но трябва да сме благодарни и на даденото ни… Ботаниката. Всъщност, не можех да стана голям учен. Вече имаше хора, които бяха напреднали. А в науката единственото, по което те ценят, е постижението. Това, че бях по-богат и аристократ, не можеше да компенсира трийсет години в държавните дела. Но опитах да съм най-доброто като учен-любител.
-Най-доброто? Много повече. Посрещнаха ви като Господ в Южна Америка.
-Да, така е. Парадоксално, но републиканска Южна Америка посрещна един бивш монарх, заради научните му достижения. Така беше наистина.
-Науката побеждава позора?
-Те изобщо не се интересуваха от позора… - каза Фердинанд и за пореден път се замисли над противоречивата си съдба. Какви обрати наистина.
-Къде се намирахте в научната общност през трийсетте? Това е малко известна област от живота Ви? - попита човекът от бъдещето - Познавахте ли големите имена?
-Големите имена? Разбира се. Познавах повечето. С някои дори бях приятел. Дори помогнах на няколко учени-евреи да избягат навреме от нацистите. Познавах много - Кюри, Бор, Хайзенберг, Вавилов. И те ме познаваха.
-Това са легенди на науката. Какво бе отношението им към Вас?
-Аз не бях велик учен. Знаеха, че съм любител. Но си говорехме като равни. А с Вавилов бяхме съвсем близки.
-Това е интересно. Кажете повече…
-Логично бе. Той бе ботаник. Най-големият учен в тази област при руснаците. Убиха го като куче из лагерите. А можеше да дойде да живее при мен. И щеше да е жив още… - каза царят.
Вавилов бе легенда на науката. Бе създал най-голямата колекция от семена, която бе оцеляла, дори при блокадата на Ленинград, когато хората измираха от глад. Няколко учени бяха починали гладни, пазейки чували с ориз и всякакви други семена. Не само от гладната тълпа навън, а и от себе си. Благодарение на тази колекция, след войната се възстановиха считани за изгубени видове. Вавилов бе най-голямото руско, и може би - най-голямото световно име изобщо в ботаниката. И бе познавал Фердинанд.
-Предлагали сте на Вавилов да избяга?
-Разбира се. През този половин век имаше две налудничави системи - нацистите и руските комунисти. Бяха едно и също. Безброй народ загина без обективна причина, и дори само заради догми. Вавилов бе пожертван, защото други учени - много по-глупави, бяха прокарали различна официална научна доктрина. Грешна. И той стана враг на народа, защото не можеше да приеме подобна глупост. Аз знаех, че така ще стане. И му предложих да дойде при мен.
-Но е отказал.
-Отказа. Заради вече натрупаното познание в Ленинград, и заради колегите си. Науката се прави от много хора заедно, а не от един човек. Може би като отказа, спаси тях. Или поне част от тях, защото други не преживяха глада. Но ако беше избягал, щяха тях да разследват, и вероятно - разстрелят, за предателство.
-Всъщност, това е обвинението, с което го убиват. Макар и недоказано.
-Ако бе дошъл при бивш цар и западен капиталистически аристократ, това щеше да е безспорно доказателство, че е предател… Велик човек, с велика душа…
-Наистина! Но за него науката знае много. Нищо обаче за Вас, и връзката Ви. За пръв път научаваме.
-Подобна връзка не бе престижна и на запад тогава. Имаше догми. Не по-малко глупави. Щом работи за Съветите, значи не става за учен. Или пък, който работи с учен от Съветите, е възможен предател. И мен ме разследваха за това…
-Още един неизвестен момент… - учуди се Борис.
-Разследваха ме, но все пак бях на запад. И имах права, както и добър адвокат. Всичко приключи бързо. Той нямаше този шанс - възможен предател, жестоко изтезаван и захвърлен в мизерен лагер. Обречен. Но съм благодарен на годините, в които можехме да общуваме. Научих толкова много. Но… мисля, че и той научи.
-Дали? Това е изненадващо. Вавилов да научи нещо от Вас…
-Всъщност, от всички учени, с които се познавах, с негой най-много се чувствах равен. Разбирах всичко. Все едно бях един от сътрудниците му.
-Сътрудниците на Вавилов - оцелелите от тях, също стават велики учени. Ако Вие сте бил на това ниво, то значи също сте бил такъв…
-Историята едва ли ще го оцени, и едва ли има значение. Но мисля, че бях на нивото на сътрудниците му. И то на добрите от тях. Такова беше отношението му.
-Вавилов е считал най-добрите си сътрудници за равни на себе си, дори ги е виждал да го изпреварват в бъдеще..
-Е, аз нямам подобна самооценка. А и бях по-стар от него. Бъдещето ми бе по-кратко…
-Но все пак, подобен статут е впечатляващ…
-И бе изпълен със съдържание, едни от най-ценните мигове в живота ми…
-Бил ли сте заедно с него на някоя от стотиците му експедиции по целия свят?
-О, да, разбира се. На цели седем. В Южна Америка, Канада, Африка, дори в Китай, където първоначално се запознахме лично. Иначе бях следил работата му. Видяхме се и на едно от последните му пътувания - в Пуерто Рико. След това му забраниха да напуска Русия. Но колко семена сме селектирали заедно. И колко пеперуди сме уловили…
-С както привлякохте вниманието на на подобен авторитет?
-Ами той всъщност доста добре познаваше България. И не само нея. Бе следил внимателно всички места, където се провежда организирана политика по засаждане на дървета и други растения. А тук аз бях създал цяла научна Вселена на ботаниката. Той бе впечатлен, че сред държавниците има хора, които разбират науката, и са щедри към нея. Не бе трудно да спечеля вниманието му. След това всичко вече опираше до нивото на разговора. Мисля, че се справих.
-Значи усилията Ви да залесявате България и ботаническите градини са отворили пътя към Вавилов.
-Не съм го търсел, когато го правих. Но да, определено да…То помогна и на нашия професор Дончо Костов.
-Най-големият ни генетик. Известно е, че е работил с Вавилов… - каза Борис.
-Работи, и то не малко. Но за да стигне до там, му помогнаха моите ботанически градини и залесявания. Донякъде съм горд, че помогнах на израстването на подобни научни имена. Не само в ботаниката.
-Забравяхте ли политиката в тези моменти? Когато бяхте с Вавилов и Костов, и с другите...
-Определено да. Все едно никога не съм бил цар. Науката, и докосването до по-голям ум от моя, в някаква област, водеше до забрава. Аз бях щастлив човек - когато бях с Вавилов, или с някой от другите ми приятели, и когато бях вътре в ума си, който е отделен свят…
-По-свободна ли бе германската наука от съветската?
Тук Фердинанд се подсмихна:
-Руснаците убиха Вавилов, а германците само изгониха Айнщайн. От определена гледна точка, германците бяха по-свободни. Но съдържанието и на двете бе еднакво, както се вижда - догматизъм и лакейщина, на мястото на спора и разума. Науката изначално е спор и търсене. Послушковците и партийните апаратчици не са учени.
-Интересно е, че всъщност, ако не бяхте абдикирал, нямаше да можете да обиколите света по този начин.
-Наистина е така. Обратите на живота. Немислимо е един цар да обикаля, без огромен кортеж от сътрудници и охрана. А научната дейност е още по-невъзможна. Как ще идеш в прерия, степ или джунга, за да взимаш проби? Прислугата ще те спре, от страх да не те ухапе някоя змия. А и науката изисква време. Кой монарх може да се отдалечи за повече от няколко седмици от трона си? Истината е, че трагедията на българския народ след Първата война, ми донесе възможността да се върна в науката. Едно зло, за друго безкрайно малко добро.
-А какво бихте казал за науката в това време, изобщо… Ако трябваше с няколко думи да я опишете? - попита Пратеникът.
-Вероятно ви интересува мнението ми, нагласата, оценката… Психиката ми.
-Именно…
-Велика лудост. С две думи буквално. Велика лудост. Серия от велики открития, които накрая се превърнаха в танкове, кораби, самолети, и дори в тази налудничава атомна бомба. Не са ли психопати хора, които изобщо могат да употребят подобно оръжие? Оръжие, създадено от гениални учени, и подчинено в служба на военните. Това е науката във времето, както ме попитахте…
-Мнозина в нашата епоха мислят като Вас… - каза Борис. Подир което добави - Но случилото се не се счита за непродуктивно.
-Военщината? - каза почти погнусено един владетел, който някога бе изградил най-могъщата армия на Балканския полуостров, помитала всичко по пътя си.
-Именно, военщината. Ние оценяваме хората, а и всяко събитие, според средата, в която са се намирали. За вашето време, за нивото на постигната еволюция на човека, тази военщина е била нормален повтарящ се етап. Истината е, че макар и цинично, но военните са помогнали на науката. И то доста. По наше време вече е различно, но е така, защото съзнанието на хората е израсло. Но при неизрасло съзнание, те растат както могат  - включително с войни и кръв. Именно по средата, в която сте управлявал, се опитваме да оценяваме и Вас…
-Интересна гледна точка. Разбираема като факти и логика, но неприемлива от учен…
-Вие пратихте хиляди хора на смърт във войните, а сега не го приемате…
-Промених се. А и хората не ги пратих аз. Те сами отидоха. Нямахме война, в която да не защитавахме права кауза. Изгубихме войни, но това не значи, че каузата не бе справедлива… Но да се върнем на науката - военните…
-Разбира се, военните са много ценни за науката в този исторически етап. Разбиването на атома нямаше да се случи на практика, щеше да остане само като теория, ако военните не искаха атомна бомба. Ти няма видиш това, но броени години след смъртта ти, същата технология ще се използва и за мирни цели - за производство на електроенергия. Военните развиха всякакви технически устройства - например корабите и авиацията. След тази ужасяваща Втора голяма война, има бърз прогрес на мореплаването и пътническите самолети. Знаеш ли колко стотици хиляди изтребители и бомбардировачи са произвели всички държави? И всеки - със стремеж да прави най-доброто, за да победи. Залогът е самият живот. Това е огромна мотивация. Истината е, че Втората световна война е един от най-големите скокове в науката, в цялата човешка история. В морално етичен план, това е чудовищна трагедия, която депресира и потиска след това поколения наред. Но оценена като чист научен принос, тя е огромен скок… Скок по принуда.
-Мислех, че аз съм циникът, грешникът, който е тръгнал към Ада. И това е последната ми изповед…
-Аз със сигурност не съм свещеник… - отвърна Борис - Но тук разменяме информация. Длъжен съм да “платя” за всичко, което ни казваш… - мина отново на “ти” той - А и като видиш начина, по който преоценяваме толкова различни явления, ще разбереш защо преоценяваме теб. Всяко нещо, според обстоятелствата. Както военната наука, така и проваленият цар…
-Българите имат една поговорка “Всяка жаба да си знае гьола”....
Това развесели Пратеника, и той ще разсмя с глас. След това добави:
-Още я има и по наше време. А в твоя случай, и този с военните, е леко еволюирала - “Всяка жаба според гьола”. От жабата в малък и сух гьол, не се изисква да е голяма и охранена. От тази в луксозна тиня, се очакват велики дела…
Иронията не можеше да не разсмее и Фердинанд…
-Има обаче едно нещо, което съм сигурен, че е еднакво и при мен, и при вас… - каза той.
-Интересно какво?
-Мисля, че колкото и да сте напреднали, все още сте в самото Начало на познанието…
Борис се замисли за малко, и категорично потвърди:
-Разбира се. Не можете да си представите колко огромна е Вселената. И колкото повече я разбираме, толкова по-малки изглеждаме спрямо новонаученото… И по пътя на натрупването на това познание, Вие имате своя принос, който държим да знаем в цялост…
-Ще се опитам максимално да ви помогна, в тази последна секунда от живота ми…

(Следва)

14.10.2021
Добри Божилов