Ли
Къ Сан - специален представител на Председателя Си трябваше да измине
последните двайсетина километра на магаре. Но това бе цената да стигне
до другаря Верн. Най-сетне - след дванайсет месеца опити. Невъобразимо
бе това - най-голямата сила на света да не може да се добере до един
терорист, и дори когато иска да го полее със златен дъжд. Трябва да се
признае, че това забавяне изнерви Председателя, който носеше тази си
единствена титла от поне пет години, успял най-сетне да се изравни със
самия Мао. Така бе бил известен някога “Великият кормчия”. С нищо друго -
никакъв друг пост или титла. Успееше ли един китайски ръководител да
стигне до това ниво, значи бе постигнал върха. Да бъде просто
“Председателят”.
Но ако имаше нещо, което да уплаши дори един
всесилен властелин, това бе… друг всесилен властелин, имащ едно
единствено допълнително предимство - да бъде мъртъв. Да бъде легенда. Да
бъде Призрак.
Призракът на Мао бродеше из Европа и застрашаваше единствеността и неповторимостта на Председателя Си Цзин Пин.
Но ето че накрая неговият най-доверен посланик за специални поръчения щеше да се добере до Верн.
Ако Председателят Мао бе нещо като Господ, то Верн бе неговият “Исус Христос”.
Магарето бе символ на гаранцията за сигурност. Никой не би могъл да стигне до Другаря Верн чрез технология или устройство. Европа бе разпадната и ставаше все по-примитивна. Но това не се отнасяше до всевъзможните локални военни вождове, които като цяло имаха все по-модерни частни армии. Не бе ли било така в късното Средновековие и феодалната разпокъсаност? Не се ли повтаряше историята?
На двайсет километра от Другаря Верн обаче не се допускаше никаква технология. Няма значение наша или ваша, наземна или летяща. Всичко се унищожаваше, без да се задават въпроси. Единственият път до Верн бе по земя, и дори не с кон, а с магаре. Из планината бе пълно и с автоматични роботи, които стреляха по всичко твърде бързо движещо се. Дори да бяха твои собствени войници. Говореше се, че единственият защитен от тях бе самият Верн, който имаше код за деактивация. Така в тази обширна планина той можеше да прави каквото си иска, но никой друг - дори най-близките му.
И тази стратегия работеше. Само документираните опити за убийството му бяха над хиляда. Вероятно реално бяха много повече. Верн бе задминал по покушения дори Фидел Кастро. Но бе още жив. Което ще рече - имаше мозък…
Имаше и конспиративни теории, че Другарят не е един единствен човек, за да не може да го убият никога. Сменяха го като само запазваха името. Вероятно затова и почти никой нямаше право да го види. Но това бяха само конспирации. Първата версия изглеждаше по-достоверна.
-Времето е добро, нали лорде… - каза придружаващият го германец на име Енгелсон. Говореше се, че е един от най-близките до Верн - тесния му кръг. А “лорд” бе нещо средно между официално обръщение и обида. Отнасяше се до всички, които не споделят идеите на чистия комунизъм и абсолютното равенство на хората, без привилегии. Доколкото цялото китайско Политбюро се състоеше от милиардери, то по смисъла на нео-маоизма, това бяха врагове на народа, потисници и изедници.
-Нашият ръководител направи една комунистическа страна първа сила в света. Той допринася много повече за победата на комунизма, дори от Другаря Верн…
А Енгелсон, с първо име Герхард само се надсмя:
-Китай не е комунизъм. Затова не искаме и парите ви. Все едно да ни финансират американците или корпорациите им. Светът стигна до тук, защото всички станахте капиталисти и империалисти. Другарят Си не заслужава званието “другар”. Трябва да го наричаме “крал Си” - пожизнен владетел на Китай.
-Не е добре да се конфронтирате с такава сила… - Сан бе опитен дипломат - от най-добрите в света, каквито бяха китайските. Никога нямаше да обиди събеседника си, дори да му пускаше атомна бомба в същия миг. Учтивостта бе висше изкуство на китайската култура от много векове. Понякога я наричаха лицемерна и притворна, но истината е, че бе много по-искрена от западната. По лицемерие, западната дипломация бе написала рекордите отново за векове - но напред.
-Няма по-голяма сила от вярата на хората. Ако се уплашим от вас, защо да не се уплашим и от американците? Или от руснаците? Няма страх у нас. Всички капиталисти, които съсипахте света, сте ни врагове. И от никой не се плашим повече или по-малко.
-Ако сте безстрашни, защо двайсет километра ходя на магаре? Не допускате дори свои самолети отгоре?
Отговорът на тази провокация бе дързък:
-Безстрашни не значи луди. Другарят Верн може да загине във всеки един момент. И той го знае. Но трябва ли да се стреми да загине? Да помага на враговете ни? Около вашите лордове - Байдън, Путин, Си, около тях защо е пълно с охрана? Нима корпорациите не могат да си назначат нови кукли, ако някой загине? Но ги пазите, нали…
Трудно бе да се отговори на тази логика. Затова Сан реши дипломатично да се измъкне като отклони темата.
-Болката е заслепила очите ви. Разбираемо е. Някога Европа създаде модерния свят, а сега е едно поле за безкрайна война. Другарят Си разбира всичко това, и прощава дори обидите по свой адрес. Той е великодушен. И ще разберете, че е различен като ви даде всичко, без да иска нищо.
-Без нищо?
-Абсолютно без нищо. Един трилион юана за правото дело и за да възстановите земите, които освободите. Да поставите начало на държавност. Нищо не искаме в замяна…
-Един трилион юана? Това са петстотин милиарда долара…
-Ваши са. В името на световната революция и Комунистическия Европейски Съюз. Новото начало…
При тези думи Енгелсон само се подсмихна многозначително. Сан го гледаше с любопитство и очакване. Предложението не бе тайна, всъщност бе само леко изменено. Предния път ставаше дума за осемстотин милиарда юана. Плюс условие нищо да не се купува от американците, а само от китайски компании. Сега изглежда дори това последното бе отпаднало. Което издаваше важността на сделката за Си.
-Знаеш ли какво каза Верн последния път като мислихме по този въпрос?
-Никой няма шпиони при вас. Вие сте най-непробиваемата терористична организация в историята…
-Е, няма да ти издам кой знае каква тайна. Верн каза само две думи: “Лорд Верн”... И после обсъждането приключи.
-Лорд Верн? Само това?
-Ние сме умни и мислим бързо. Не можем да сме толкова ефективни, ако нямаме мозък. Бързо разбираме. “Лорд Верн” казва всичко. Но ако не схващаш, мога да ти преведа…
-Опитвам се да мисля бързо като вас. Другарят Верн мисли, че искаме да го подкупим?
Немецът се изсмя с глас.
-Нищо не сте разбрали. Не да го подкупите. Много по-лошо. Подкупният чиновник е просто подкупен и си остава чиновник. Той е слуга. Вие искате да направите Верн един от вас. Господар. Искате да го направите нов Байдън или Си. Още един експлоататор на труда и мисълта на хората.
-Но как?
-Ето така…
-Това е пълен абсурд, празно подозрение. Никой не задължава Другаря Верн да присвои нещо за себе си, или да стане капиталист. Парите са безкористна подкрепа - раздайте ги всички на народа, постройте градове и пристанища! Ако искате - дори оръжия купете и се въоръжете, макар Другарят Си да не обича войната…
-В историята няма нито един случай пари да не са довели до поквара… - каза Енгелсон - Ако нашата революция опре до пари, то нищо не сме направили. Или ще победим капитализма без пари, има светът ще иде по дяволите. Доказахте, че можете да го разрушите. Спасението не може да мине през вашия път… Точно затова не е нужен Лорд Верн…
-Но той все пак ще ме приеме. Отказа на по-ниските суми, но на 1 трилион склони. Значи парите все пак имат значение. Могат да са от полза… - доволно каза Сан, искрено вярващ, че привидните откази от финансиране са всъщност начин за пазарене и вдигане на цената. Накрая и Верн се бе продал, очевидно. Скъпичко, много скъпо, но ето че магаретата вървяха нагоре по пътеката. А времето наистина бе хубаво. Ако нямаше толкова много задачи, Сан би приел това като приятен излет. Из едно от най-сигурните места на света. На този свят, изтъкан от сблъсъци и противоречия.
-Защо мислиш, че те приема заради парите? Верн е много повече, отколкото си мислиш. Ще бъдеш изненадан…
“Каквото и да ти говорят, да знаеш че става дума за пари” - това е единственото, което мина през главата на китаеца, но никога не би могло да излезе през устата му…
Пътешествието, макар и някакви двайсет километра, и на магаре, продължи повече от два дни. Партизаните бяха много учтиви и възпитани, сякаш бяха минали висше аристократично образование. Те самите придаваха всичко на Учителя Верн, но Сан намираше това просто за изграждане на култ към личността. Един гуру трябва да е всичко - военен и политически водач, учен, монах, войник, жътвар, промишлен работник и кибер-гений. Но бе безспорно, че се държаха възпитано, очевидно имаха висока култура, готвеха добре - дори при полеви условия, и поддържаха висока лична чистота. За поддръжката на оръжията - светещи сякаш са нови и лъскани всяка вечер, бе излишно да се говори. Човек не може да не се впечатли от тези хора, които приемаха като бандити и атентатори. Но дали пък това не бе малка извадка от тях - нещо като Потьомкинските села. Направени няколко с няколко хиляди щастливци вътре, които да показват на западните пътешественици. А останалата част от страната - глад и мизерия… Не бе глупав Верн, знаеше как да гради образ. Трябва да му бе изпратил най-интелигентните си хора. Което малко поласка Сан. Най-добрите на Верн - при него. Явно ролята на Другаря Си само привидно бе подценена, а реално и тези, както и всички други по света, се опитваха да му се подмазват.
Стигнаха едва на третия ден. Преди това минаха през точно пет различни лагера, и във всеки от тях бе представен на “Другаря Верн”. Пет различни “Верновци”. С всеки от тях проведе впечатляваща среща и разговор, който може да мине за високо-интелектуален. След час-два го осветляваха - чакали да видят ще дойде ли ракетата.
-Нима мислите, че аз съм примамка? - ядоса се първия път той.
-Нима мислиш, че не си? - отвърна му спокойно първият двойник. Всъщност, не бе двойник. Никои двама “Верновци” не си приличаха външно. И не бе необходимо.
-Но дори да съм предател и шпионин, как ще ви довлека ракета тук? Нямам никакви електронни устройства? А и ще искам ли да се самоубия?
-Може да не си питан. А при днешните технологии, може да насочат ракета и през ноктите на краката ти. Никой не знае какво са измислили военните…
-Аз би трябвало да знам. Няма такова нещо… - твърд бе Сан.
-Съмнява ме някой да ти вярва…
И така - добрите стари конспиративни технологии - проверявай всичко няколко пъти, проверката е висша форма на доверие. Създавай илюзии и фалшиви мишени. Дай шанс на врага да сбърка. Дай му няколко пъти такъв шанс…
Накрая все пак стигнаха. До шестия поред лагер. По нищо не се различаваше от предните. Китаецът не очакваше това да е последният преход.
Поканиха го в колибата на “Верн”. Той стоеше насреща му - около метър и осемдесет и пет - метър и деветдесет, с по-скоро мускулесто телосложение. Облечен целият в кожа. Бе с маска. Вързаха Сан с белезници за стола. И излязоха. Това бе първата разлика с предните пъти. Може би пък сега…
Онзи се приближи и проговори. Но това не бе човешки глас. Ползваше синтезатор. В бъдеще не би могъл да го познае по интонацията. Запомни обаче кристално сините му очи. Дали бяха истински? Би могъл да постави каквито си поиска лещи…
-Тук ли са парите? - попита Верн.
Сан бе изненадан, че толкова митична фигура веднага пита за парите. Очакваше лицемерие и куртоазия, и накрая - от немай-къде, в името на Народа, да се вземе подаръкът. Бе видял вече десетки такива “неподкупни” лидери, които накрая се оказаха просто по-добри в пазарлъка.
-Тук са… - отвърна - Пултът е в джоба ми.
-В Елънкойни? - попита онзи.
-Всичко е както се разбрахме. В Елънкойни.
Елънкойн бе новата глобална валута на Елън Мъск. Опираше се на разпределена мрежа, а данните се съхраняваха едновременно не само на Земята, но и в хилядите му спътници. Тоест в Космоса. Макар всички правителства да водеха свирепа битка с тази парична единица, и тя да бе формално незаконна, реално бе най-търсената по целия свят. Всъщност, ако имаше едно нещо, в което правителствата и Другаря Верн да бяха съюзници, това бе битката с Елънкойна. За маоистите тази валута бе абсолютният символ на капитализма и експлоатацията. Те не по-малко от останалите искаха да я заличат. Но истината е, че подобно нещо, веднъж пуснато, се развиваше само по себе си. Дори Елън Мъск не би могъл да го спре.
Верн взе пулта. Сумата наистина бе там. Намираше се сметка на Китайската комунистическа партия. Отдолу бе въведена собствената му сметка.
-Другарят Си е готов да упълномощи превода незабавно. Трябва само да въведа на глас кода и паролата, за да знае, че съм аз.
-И в замяна не иска нищо. Освен онази глупост - да се откажем от Мао и да говорим същите неща от името на Си.
-Дори това не иска вече. Безкористен е…
Не можеше да се види лицето му, но Верн сякаш се засмя. Си действително искаше точно това и бе хвърлил огромни усилия да убеди Политбюро, че разходът си струва. Дори супер-диктатор като него, не можеше да похарчи един трилион юана толкова лесно. А Политбюро се страхуваше, че ще изгуби още влияние, в полза на Си, ако и маоистите в Европа го признаят за върховен авторитет. Но все пак гласува. Това, разбира се, бе основното искане. Само че възнамеряваше отново да го постави като условие, едва след като Верн и хората му станеха зависими - от парите и доставките от Китай. Сега бе отстъпил и от него.
-Нас ни наричат “маоисти”, но това е ваше определение. - каза Верн - Ние самите не се наричаме така. Уважаваме Другаря Мао - най-великия китайски ръководител в историята. Но нищо повече. Ние сме просветени комунисти. Всеки вярва в това, което умът му каже - в резултат на налична информация и дълбока мисъл. Нямаме нужда от авторитети. Мао е нищо, същият ще бъди и Си. Защо тогава да имаме против да ни наричат “сицзинисти”?
-Но нали толкова пъти ви предлагахме? И все отказвахте? - отвърна Сан. Преглътна очевидната обида, че Мао е бил по-велик ръководител от Си. Работа на дипломата бе да преглъща.
-Трудно ви е да ни разберете, защото не мислите като нас. Вие сте капиталисти, буржоа, хора поробени от алчността. Затова мислите различно. Ние сме свободни хора. Всеки е тук по убеждение. Но губим време, а аз нямам много. Имам по-важна задача от тази да си говоря с Лорд Си. Чакат ме дървосекачите. Брадвата ми е свободна… - тук обидата бе повторена. Това, че наричаше Си “лорд” бе известно. Но преди миг бе нарекъл Мао “другар”. Очевидно послание.
-Брадва? Нима ти сечеш дърва?
-Нима има нещо по-важно от истинската работа?
-Но ти ръководиш цяла империя?
-Ще има ли империя, ако няма кой да я храни…
-Не, но… Разделението на труда… - промълви Сан.
-Въведи паролата. Взимаме парите и скоро ще започнете да чувате за “сицзинистите”. Няма да стане бързо, нито ще се отречем някога напълно от Мао…
-Разбираме, не може да се случи веднага… - съгласи се Сан и в сърцето му бушуваше огромно задоволство.
-Паролата… - каза онзи и поднесе пулта.
Сан произнесе:
-Човекът, който има всичко, няма нищо. Човекът, който няма нищо, има всичко, защото притежава всички мечти на света…
Пултът примигна и предаде съобщението. Всъщност, връзка със Старлинк-3 нямаше оттук. Сигналът щеше по кабел да мине стотици километри и да се излъчи от някое неподозирано място в Европа.
-Мъдро казано. Стига да го вярвахте… - рече Верн.
След миг пултът светна в зелено. Парите бяха в сметката му. Напълно необратимо и непроследимо.
-Сега аз съм богат. Станах Лорд… - каза Верн.
И подир миг взриви всичко:
-Дай си твоя адрес…
-Моят? - изненадано реагира Сан - Не искам никакъв процент, нито комисион.
-Ни най-малко… - каза онзи и повтори - Дай адреса, третия път ще питам с нож в ръка…
Сан наистина бе изумен. В сметката му нямаше почти нищо. И той наистина не очакваше подкуп. Нима след 1 трилион юана, Верн искаше и неговата заплата? Двайсет хиляди…
-Има я въведена - на третия ред. Първата е на жена ми, а втората на Министерството. - каза той.
Верн въведе нещо. После показа пулта:
-Потвърди, че това е номерът, да не стане грешка.
Сан се вгледа. Правилното бе избрано. Но му притъмня пред очите като видя другото. Верн очакваше това, извади един спрей и го напръска. Върна му мигом бодростта. Но не и стабилитета вътре в него. Безумно. Невъзможно.
Онзи само хитро се подсмихна и натисна бутона на екрана.
Един трилион юана се озоваха в сметката на Сан. Стана най-богатия човек в Китай. Може би - по-богат дори от Си.
-Лорд Сан… - бяха последните думи от Верн, които чу. После хвърли пулта в ръцете му и излезе.
След минута влязоха другарите и го развързаха. Но той продължи да стои на стола неподвижен.
Изумително, потресаващо, гениално.
С един ход, Верн бе променил всичко в Китай. Сан бе влиятелна фигура, по-голяма от министър. Идеалният съперник на Си. И сега - с един трилион юана в ръцете си. Дали Верн не бе отлагал и отлагал, за да постигне тази цифра? За да му даде повече. Повече сила и власт в ръцете… Почти неконтролируема и необуздана власт…
Знаеше, че няма да устои. Познаваше и себе си. Знаел го бе и Верн. Затова го бе приел. Не за да стане той оръдие в ръцете на Си. А за да създаде свое оръжие срещу Си. Платено с парите на самия Си. Не съществуваше вероятност Сан просто да се върне и да предаде обратно сумата. Той бе амбициозен и алчен - като всеки следовник на демона на парите. Но и да не бе такъв, върнеше ли се по този начин, щяха да го убият на мига. Ако се откаже от един трилион и шанс да свали Си, очевидно бе или луд, или преследваше по-голяма цел. И в двата случая най-разумното решение бе едно.
Единственото му спасение бе тайната. И Верн го знаеше. Бе го използвал. И го бе превърнал в собствен “троянски кон” в Китай. И сигурно всичко бе записано. Ако един ден Сан заемеше мястото на Си, щеше да има с какво да се пазарят с него. А ако не го заемеше, можеше да го продадат на Си. Цугцванг. Няма измъкване. Бе го превърнал в свой съюзник и превратаджия в Китай. А при неуспех си запазваше коза да го предаде на Си. И всичко това - без похарчен нито един собствен юан…
Един призрак бродеше из Европа. Сега щеше да броди и из Китай…
Призракът на Мао бродеше из Европа и застрашаваше единствеността и неповторимостта на Председателя Си Цзин Пин.
Но ето че накрая неговият най-доверен посланик за специални поръчения щеше да се добере до Верн.
Ако Председателят Мао бе нещо като Господ, то Верн бе неговият “Исус Христос”.
Магарето бе символ на гаранцията за сигурност. Никой не би могъл да стигне до Другаря Верн чрез технология или устройство. Европа бе разпадната и ставаше все по-примитивна. Но това не се отнасяше до всевъзможните локални военни вождове, които като цяло имаха все по-модерни частни армии. Не бе ли било така в късното Средновековие и феодалната разпокъсаност? Не се ли повтаряше историята?
На двайсет километра от Другаря Верн обаче не се допускаше никаква технология. Няма значение наша или ваша, наземна или летяща. Всичко се унищожаваше, без да се задават въпроси. Единственият път до Верн бе по земя, и дори не с кон, а с магаре. Из планината бе пълно и с автоматични роботи, които стреляха по всичко твърде бързо движещо се. Дори да бяха твои собствени войници. Говореше се, че единственият защитен от тях бе самият Верн, който имаше код за деактивация. Така в тази обширна планина той можеше да прави каквото си иска, но никой друг - дори най-близките му.
И тази стратегия работеше. Само документираните опити за убийството му бяха над хиляда. Вероятно реално бяха много повече. Верн бе задминал по покушения дори Фидел Кастро. Но бе още жив. Което ще рече - имаше мозък…
Имаше и конспиративни теории, че Другарят не е един единствен човек, за да не може да го убият никога. Сменяха го като само запазваха името. Вероятно затова и почти никой нямаше право да го види. Но това бяха само конспирации. Първата версия изглеждаше по-достоверна.
-Времето е добро, нали лорде… - каза придружаващият го германец на име Енгелсон. Говореше се, че е един от най-близките до Верн - тесния му кръг. А “лорд” бе нещо средно между официално обръщение и обида. Отнасяше се до всички, които не споделят идеите на чистия комунизъм и абсолютното равенство на хората, без привилегии. Доколкото цялото китайско Политбюро се състоеше от милиардери, то по смисъла на нео-маоизма, това бяха врагове на народа, потисници и изедници.
-Нашият ръководител направи една комунистическа страна първа сила в света. Той допринася много повече за победата на комунизма, дори от Другаря Верн…
А Енгелсон, с първо име Герхард само се надсмя:
-Китай не е комунизъм. Затова не искаме и парите ви. Все едно да ни финансират американците или корпорациите им. Светът стигна до тук, защото всички станахте капиталисти и империалисти. Другарят Си не заслужава званието “другар”. Трябва да го наричаме “крал Си” - пожизнен владетел на Китай.
-Не е добре да се конфронтирате с такава сила… - Сан бе опитен дипломат - от най-добрите в света, каквито бяха китайските. Никога нямаше да обиди събеседника си, дори да му пускаше атомна бомба в същия миг. Учтивостта бе висше изкуство на китайската култура от много векове. Понякога я наричаха лицемерна и притворна, но истината е, че бе много по-искрена от западната. По лицемерие, западната дипломация бе написала рекордите отново за векове - но напред.
-Няма по-голяма сила от вярата на хората. Ако се уплашим от вас, защо да не се уплашим и от американците? Или от руснаците? Няма страх у нас. Всички капиталисти, които съсипахте света, сте ни врагове. И от никой не се плашим повече или по-малко.
-Ако сте безстрашни, защо двайсет километра ходя на магаре? Не допускате дори свои самолети отгоре?
Отговорът на тази провокация бе дързък:
-Безстрашни не значи луди. Другарят Верн може да загине във всеки един момент. И той го знае. Но трябва ли да се стреми да загине? Да помага на враговете ни? Около вашите лордове - Байдън, Путин, Си, около тях защо е пълно с охрана? Нима корпорациите не могат да си назначат нови кукли, ако някой загине? Но ги пазите, нали…
Трудно бе да се отговори на тази логика. Затова Сан реши дипломатично да се измъкне като отклони темата.
-Болката е заслепила очите ви. Разбираемо е. Някога Европа създаде модерния свят, а сега е едно поле за безкрайна война. Другарят Си разбира всичко това, и прощава дори обидите по свой адрес. Той е великодушен. И ще разберете, че е различен като ви даде всичко, без да иска нищо.
-Без нищо?
-Абсолютно без нищо. Един трилион юана за правото дело и за да възстановите земите, които освободите. Да поставите начало на държавност. Нищо не искаме в замяна…
-Един трилион юана? Това са петстотин милиарда долара…
-Ваши са. В името на световната революция и Комунистическия Европейски Съюз. Новото начало…
При тези думи Енгелсон само се подсмихна многозначително. Сан го гледаше с любопитство и очакване. Предложението не бе тайна, всъщност бе само леко изменено. Предния път ставаше дума за осемстотин милиарда юана. Плюс условие нищо да не се купува от американците, а само от китайски компании. Сега изглежда дори това последното бе отпаднало. Което издаваше важността на сделката за Си.
-Знаеш ли какво каза Верн последния път като мислихме по този въпрос?
-Никой няма шпиони при вас. Вие сте най-непробиваемата терористична организация в историята…
-Е, няма да ти издам кой знае каква тайна. Верн каза само две думи: “Лорд Верн”... И после обсъждането приключи.
-Лорд Верн? Само това?
-Ние сме умни и мислим бързо. Не можем да сме толкова ефективни, ако нямаме мозък. Бързо разбираме. “Лорд Верн” казва всичко. Но ако не схващаш, мога да ти преведа…
-Опитвам се да мисля бързо като вас. Другарят Верн мисли, че искаме да го подкупим?
Немецът се изсмя с глас.
-Нищо не сте разбрали. Не да го подкупите. Много по-лошо. Подкупният чиновник е просто подкупен и си остава чиновник. Той е слуга. Вие искате да направите Верн един от вас. Господар. Искате да го направите нов Байдън или Си. Още един експлоататор на труда и мисълта на хората.
-Но как?
-Ето така…
-Това е пълен абсурд, празно подозрение. Никой не задължава Другаря Верн да присвои нещо за себе си, или да стане капиталист. Парите са безкористна подкрепа - раздайте ги всички на народа, постройте градове и пристанища! Ако искате - дори оръжия купете и се въоръжете, макар Другарят Си да не обича войната…
-В историята няма нито един случай пари да не са довели до поквара… - каза Енгелсон - Ако нашата революция опре до пари, то нищо не сме направили. Или ще победим капитализма без пари, има светът ще иде по дяволите. Доказахте, че можете да го разрушите. Спасението не може да мине през вашия път… Точно затова не е нужен Лорд Верн…
-Но той все пак ще ме приеме. Отказа на по-ниските суми, но на 1 трилион склони. Значи парите все пак имат значение. Могат да са от полза… - доволно каза Сан, искрено вярващ, че привидните откази от финансиране са всъщност начин за пазарене и вдигане на цената. Накрая и Верн се бе продал, очевидно. Скъпичко, много скъпо, но ето че магаретата вървяха нагоре по пътеката. А времето наистина бе хубаво. Ако нямаше толкова много задачи, Сан би приел това като приятен излет. Из едно от най-сигурните места на света. На този свят, изтъкан от сблъсъци и противоречия.
-Защо мислиш, че те приема заради парите? Верн е много повече, отколкото си мислиш. Ще бъдеш изненадан…
“Каквото и да ти говорят, да знаеш че става дума за пари” - това е единственото, което мина през главата на китаеца, но никога не би могло да излезе през устата му…
Пътешествието, макар и някакви двайсет километра, и на магаре, продължи повече от два дни. Партизаните бяха много учтиви и възпитани, сякаш бяха минали висше аристократично образование. Те самите придаваха всичко на Учителя Верн, но Сан намираше това просто за изграждане на култ към личността. Един гуру трябва да е всичко - военен и политически водач, учен, монах, войник, жътвар, промишлен работник и кибер-гений. Но бе безспорно, че се държаха възпитано, очевидно имаха висока култура, готвеха добре - дори при полеви условия, и поддържаха висока лична чистота. За поддръжката на оръжията - светещи сякаш са нови и лъскани всяка вечер, бе излишно да се говори. Човек не може да не се впечатли от тези хора, които приемаха като бандити и атентатори. Но дали пък това не бе малка извадка от тях - нещо като Потьомкинските села. Направени няколко с няколко хиляди щастливци вътре, които да показват на западните пътешественици. А останалата част от страната - глад и мизерия… Не бе глупав Верн, знаеше как да гради образ. Трябва да му бе изпратил най-интелигентните си хора. Което малко поласка Сан. Най-добрите на Верн - при него. Явно ролята на Другаря Си само привидно бе подценена, а реално и тези, както и всички други по света, се опитваха да му се подмазват.
Стигнаха едва на третия ден. Преди това минаха през точно пет различни лагера, и във всеки от тях бе представен на “Другаря Верн”. Пет различни “Верновци”. С всеки от тях проведе впечатляваща среща и разговор, който може да мине за високо-интелектуален. След час-два го осветляваха - чакали да видят ще дойде ли ракетата.
-Нима мислите, че аз съм примамка? - ядоса се първия път той.
-Нима мислиш, че не си? - отвърна му спокойно първият двойник. Всъщност, не бе двойник. Никои двама “Верновци” не си приличаха външно. И не бе необходимо.
-Но дори да съм предател и шпионин, как ще ви довлека ракета тук? Нямам никакви електронни устройства? А и ще искам ли да се самоубия?
-Може да не си питан. А при днешните технологии, може да насочат ракета и през ноктите на краката ти. Никой не знае какво са измислили военните…
-Аз би трябвало да знам. Няма такова нещо… - твърд бе Сан.
-Съмнява ме някой да ти вярва…
И така - добрите стари конспиративни технологии - проверявай всичко няколко пъти, проверката е висша форма на доверие. Създавай илюзии и фалшиви мишени. Дай шанс на врага да сбърка. Дай му няколко пъти такъв шанс…
Накрая все пак стигнаха. До шестия поред лагер. По нищо не се различаваше от предните. Китаецът не очакваше това да е последният преход.
Поканиха го в колибата на “Верн”. Той стоеше насреща му - около метър и осемдесет и пет - метър и деветдесет, с по-скоро мускулесто телосложение. Облечен целият в кожа. Бе с маска. Вързаха Сан с белезници за стола. И излязоха. Това бе първата разлика с предните пъти. Може би пък сега…
Онзи се приближи и проговори. Но това не бе човешки глас. Ползваше синтезатор. В бъдеще не би могъл да го познае по интонацията. Запомни обаче кристално сините му очи. Дали бяха истински? Би могъл да постави каквито си поиска лещи…
-Тук ли са парите? - попита Верн.
Сан бе изненадан, че толкова митична фигура веднага пита за парите. Очакваше лицемерие и куртоазия, и накрая - от немай-къде, в името на Народа, да се вземе подаръкът. Бе видял вече десетки такива “неподкупни” лидери, които накрая се оказаха просто по-добри в пазарлъка.
-Тук са… - отвърна - Пултът е в джоба ми.
-В Елънкойни? - попита онзи.
-Всичко е както се разбрахме. В Елънкойни.
Елънкойн бе новата глобална валута на Елън Мъск. Опираше се на разпределена мрежа, а данните се съхраняваха едновременно не само на Земята, но и в хилядите му спътници. Тоест в Космоса. Макар всички правителства да водеха свирепа битка с тази парична единица, и тя да бе формално незаконна, реално бе най-търсената по целия свят. Всъщност, ако имаше едно нещо, в което правителствата и Другаря Верн да бяха съюзници, това бе битката с Елънкойна. За маоистите тази валута бе абсолютният символ на капитализма и експлоатацията. Те не по-малко от останалите искаха да я заличат. Но истината е, че подобно нещо, веднъж пуснато, се развиваше само по себе си. Дори Елън Мъск не би могъл да го спре.
Верн взе пулта. Сумата наистина бе там. Намираше се сметка на Китайската комунистическа партия. Отдолу бе въведена собствената му сметка.
-Другарят Си е готов да упълномощи превода незабавно. Трябва само да въведа на глас кода и паролата, за да знае, че съм аз.
-И в замяна не иска нищо. Освен онази глупост - да се откажем от Мао и да говорим същите неща от името на Си.
-Дори това не иска вече. Безкористен е…
Не можеше да се види лицето му, но Верн сякаш се засмя. Си действително искаше точно това и бе хвърлил огромни усилия да убеди Политбюро, че разходът си струва. Дори супер-диктатор като него, не можеше да похарчи един трилион юана толкова лесно. А Политбюро се страхуваше, че ще изгуби още влияние, в полза на Си, ако и маоистите в Европа го признаят за върховен авторитет. Но все пак гласува. Това, разбира се, бе основното искане. Само че възнамеряваше отново да го постави като условие, едва след като Верн и хората му станеха зависими - от парите и доставките от Китай. Сега бе отстъпил и от него.
-Нас ни наричат “маоисти”, но това е ваше определение. - каза Верн - Ние самите не се наричаме така. Уважаваме Другаря Мао - най-великия китайски ръководител в историята. Но нищо повече. Ние сме просветени комунисти. Всеки вярва в това, което умът му каже - в резултат на налична информация и дълбока мисъл. Нямаме нужда от авторитети. Мао е нищо, същият ще бъди и Си. Защо тогава да имаме против да ни наричат “сицзинисти”?
-Но нали толкова пъти ви предлагахме? И все отказвахте? - отвърна Сан. Преглътна очевидната обида, че Мао е бил по-велик ръководител от Си. Работа на дипломата бе да преглъща.
-Трудно ви е да ни разберете, защото не мислите като нас. Вие сте капиталисти, буржоа, хора поробени от алчността. Затова мислите различно. Ние сме свободни хора. Всеки е тук по убеждение. Но губим време, а аз нямам много. Имам по-важна задача от тази да си говоря с Лорд Си. Чакат ме дървосекачите. Брадвата ми е свободна… - тук обидата бе повторена. Това, че наричаше Си “лорд” бе известно. Но преди миг бе нарекъл Мао “другар”. Очевидно послание.
-Брадва? Нима ти сечеш дърва?
-Нима има нещо по-важно от истинската работа?
-Но ти ръководиш цяла империя?
-Ще има ли империя, ако няма кой да я храни…
-Не, но… Разделението на труда… - промълви Сан.
-Въведи паролата. Взимаме парите и скоро ще започнете да чувате за “сицзинистите”. Няма да стане бързо, нито ще се отречем някога напълно от Мао…
-Разбираме, не може да се случи веднага… - съгласи се Сан и в сърцето му бушуваше огромно задоволство.
-Паролата… - каза онзи и поднесе пулта.
Сан произнесе:
-Човекът, който има всичко, няма нищо. Човекът, който няма нищо, има всичко, защото притежава всички мечти на света…
Пултът примигна и предаде съобщението. Всъщност, връзка със Старлинк-3 нямаше оттук. Сигналът щеше по кабел да мине стотици километри и да се излъчи от някое неподозирано място в Европа.
-Мъдро казано. Стига да го вярвахте… - рече Верн.
След миг пултът светна в зелено. Парите бяха в сметката му. Напълно необратимо и непроследимо.
-Сега аз съм богат. Станах Лорд… - каза Верн.
И подир миг взриви всичко:
-Дай си твоя адрес…
-Моят? - изненадано реагира Сан - Не искам никакъв процент, нито комисион.
-Ни най-малко… - каза онзи и повтори - Дай адреса, третия път ще питам с нож в ръка…
Сан наистина бе изумен. В сметката му нямаше почти нищо. И той наистина не очакваше подкуп. Нима след 1 трилион юана, Верн искаше и неговата заплата? Двайсет хиляди…
-Има я въведена - на третия ред. Първата е на жена ми, а втората на Министерството. - каза той.
Верн въведе нещо. После показа пулта:
-Потвърди, че това е номерът, да не стане грешка.
Сан се вгледа. Правилното бе избрано. Но му притъмня пред очите като видя другото. Верн очакваше това, извади един спрей и го напръска. Върна му мигом бодростта. Но не и стабилитета вътре в него. Безумно. Невъзможно.
Онзи само хитро се подсмихна и натисна бутона на екрана.
Един трилион юана се озоваха в сметката на Сан. Стана най-богатия човек в Китай. Може би - по-богат дори от Си.
-Лорд Сан… - бяха последните думи от Верн, които чу. После хвърли пулта в ръцете му и излезе.
След минута влязоха другарите и го развързаха. Но той продължи да стои на стола неподвижен.
Изумително, потресаващо, гениално.
С един ход, Верн бе променил всичко в Китай. Сан бе влиятелна фигура, по-голяма от министър. Идеалният съперник на Си. И сега - с един трилион юана в ръцете си. Дали Верн не бе отлагал и отлагал, за да постигне тази цифра? За да му даде повече. Повече сила и власт в ръцете… Почти неконтролируема и необуздана власт…
Знаеше, че няма да устои. Познаваше и себе си. Знаел го бе и Верн. Затова го бе приел. Не за да стане той оръдие в ръцете на Си. А за да създаде свое оръжие срещу Си. Платено с парите на самия Си. Не съществуваше вероятност Сан просто да се върне и да предаде обратно сумата. Той бе амбициозен и алчен - като всеки следовник на демона на парите. Но и да не бе такъв, върнеше ли се по този начин, щяха да го убият на мига. Ако се откаже от един трилион и шанс да свали Си, очевидно бе или луд, или преследваше по-голяма цел. И в двата случая най-разумното решение бе едно.
Единственото му спасение бе тайната. И Верн го знаеше. Бе го използвал. И го бе превърнал в собствен “троянски кон” в Китай. И сигурно всичко бе записано. Ако един ден Сан заемеше мястото на Си, щеше да има с какво да се пазарят с него. А ако не го заемеше, можеше да го продадат на Си. Цугцванг. Няма измъкване. Бе го превърнал в свой съюзник и превратаджия в Китай. А при неуспех си запазваше коза да го предаде на Си. И всичко това - без похарчен нито един собствен юан…
Един призрак бродеше из Европа. Сега щеше да броди и из Китай…
(Продължава скоро…)
Добри Божилов, Хир Дуло
01.11.2022
Няма коментари:
Публикуване на коментар