Уважаеми приятели, романът "Еврокалипсис"
се отделя в собствен сайт,
където ще бъде основното му място.
Можете да четете и тук, засега,
но идеята е да се премести
на индивидуална позиция.
Сайтът е тук: ЕВРОКАЛИПСИС.
Една
дълга върволица тежки камиони почти по цял ден вървеше нагоре и надолу
по пътя към Рилския манастир. И по-точно - малко над него - в подножието
на един от близките скатове на най-високата планина на Балканите. В ход
бе също възстановяването на старата Царска железница, но с подсилени
релси, защото щеше да се ползва основно за товарни превози. Но този
проект срещаше постоянни логистични и технологични пречки, и се забавяше
с ускорени темпове. Със сигурност щеше да се случи, просто никой не
знаеше кога…
Далеч
по-лесна бе експлоатацията на готовия асфалтов път, който единствено
трябваше да се преасфалтира всяка година, защото огромните гуми на
чудовищата отгоре нямаха милост. Когато бе изграждана тази артерия, бе
предвидено да се ползва основно от леки автомобили, понякога -
туристически автобуси. Но не и от денонощен керван от самосвали. Все пак
- това, дори и с ремонтите, бе скъпо, но работещо решение, докато
дългосрочно обещаваното като стабилно - железницата, бе само скъпо, но
неясно кога работещо.
Тук
- на високо, и на свято място, се дълбаеше огромен подземен комплекс.
Това не изненадваше никого и не предизвикваше опасения нито у дома, нито
по света. Бункерите и укритията бяха признак на мъдрост във времето на
общоевропейския хаос. И Живков насърчаваше тези слухове.
Всъщност
обаче, под планината се раждаше нещо съвсем друго - производствената
база за новите автомобили “Мерцедес”. Никое разузнаване не следеше
отблизо, защото на всички бе ясно, че се строи бункер - един от многото.
Българският диктатор бе запазил властта си, но това бе очевидно
изключение в Европа, и бе по-логично скоро и тази държава да се
разпадне. И тогава - диктаторът щеше да се оттегли с най-верните си и
лоялната армия във високите планини. Какво толкова да се разузнава по
това. Правеше се навсякъде. Дори в Русия, САЩ и Китай се дълбаеха какви
ли не дупки и укрития. Строителството бе във възход. Или по-точно може
би - “низход” - защото вървеше надолу…
Ако
обаче някой се вгледаше в структурата на тунелите и огромните халета,
би забелязал разликата. Това бе всичко друго, но не и укритие. Та дори
огромните входни врати, способни да приемат влак или тежък камион, бяха
нещо нехарактерни за съвременните бункери.
Тук
- над манастира, щеше да започне прераждането на европейската
икономика. Неин флагман щеше да бъде българската, но за България малко
хора знаеха не само по света, а и на самия Стар континент. Затова бе
нужда истинска, известна, световна марка, от която да тръгне всичко.
Автомобилостроенето
бе гръбнакът на стопанството на западните страни преди апокалипсиса.
Около няколко едри производители работеха хиляди подизпълнители, които
осигуряваха работа на следващите звена от икономиеската верига. За
автомобили търсене винаги бе имало, което значеше постоянен поток от
пари, разпределян за всички. И тези всички после - купуваха си коли, и
завъртаха колелото…
Тази
система бе изобретена от Хенри Форд, който бе създал американската
средна класа. С простите думи: “Ще направя автомобил, който да могат да
карат работещите, които го произвеждат”. Т.е. евтин и достъпен. После
тези работници с добри заплати подхраниха всичко, и повлякоха и други
браншове да направят същото.
“Мерцедес”
не бе точно кола за средната класа, но бе достатъчно силно име, за да
рестартира производството. Живков провеждаше “лов на мозъци”, подобно на
американците след Втората световна война.
Ако
този Еврокалипсис бе Третата война, то логично бе и продължението и.
Надяваше се и Господ да му помогне, защото виждаше с колко непосилна
задача се е захванал. Малка България да рестартира Европа и
“Мерцедесите”. Но пък при липса на друга държава, България бе
най-голямата.
Рила
бе свято място, безспорно необходимо, ако търсиш помощ свише. Но тя бе и
лесно защитима. Не напразно Рилският манастир бе оцелял толкова векове -
на произволни перипетии и нашествия. Сега същото място трябваше да
постави начало на прераждането.
Първият
държавен ръководител обичаше това място. Понякога си мислеше дали да не
пренесе столицата тук. Би могъл да се установи в Манастира и да
управлява оттам - същи някой монах-аскет. Много от народа го приемаха
именно за такъв, защото времената бяха такива, че да управляваш бе
наказание. Само святи хора, служещи на другите, можеха да се съгласят.
Не бе изключено и това да бе една от причините за анархията в Европа.
Който и да би взел властта, щеше да трябва да решава толкова много
проблеми, че да бъде пометен. Всъщност вероятно няколко поредни водачи
щяха да бъдат пометени. Ако се погледнеше Френската революция и колко
пъти се сменя след нея елитът, вероятно това бе перспективата и пред
нова Европа. Еврокалипсисът бе форма на революция. А властта бе
изначално обречена, защото след години изтерзаване, населението очакваше
който стигнеше до върха, да компенсира всичкото досегашно страдание.
Което бе изначално невъзможно.
Би
могъл да пренесе столицата тук. Така както някога Константин Велики бе
казал “Сердика, това е моят Рим”, така и днес Живков би могъл да каже:
“Рила, това е моята София”. И после да си остане в София. Както
Константин си е останал в Източния Рим - града с неговото име. София бе
естественият център на Балканите. Рила бе по-сигурна и красива но дългът
му бе - поне докато може, да удържа България цяла. Изтегляне в Рила би
го превърнало по-скоро в един от феодалите, отколкото в диктатор.
Което
не му пречеше често да идва тук. През пролетта и есента зеленината и
поляните бяха невъобразими. Понякога го критикуваха, че е разсипал това с
огромните разкопки и необходимостта да се разширяват пътища и
железници. Но те бяха малка част от планината, а той не страдаше от
зелен фанатизъм да приеме планината за унищожена, заради всяко едно
отсечено дърво. Освен това - бе наредил изрично залесяване на друго
място, и то в по-големи мащаби.
През
зимата снеговете покриваха всичко и понякога задръстваха пътя. Но пък
създаваха едно леко удобство - около комплекса имаше и няколко
по-полегати наклона. Той нареди там да се поставят влекове. Така се
образуваха малки ски-писти за бърза отмора на работниците. Тези баирчета
по ефект бяха нещо близо до изкуствените писти из арабските страни. Но
бяха съвсем естествени и работеха само през зимата. Не можеш да се
спускаш няколко километра, преди да се върнеш. Но правиш много да брой
бързи пързаляния. Създадена бе дори организация това да се случва в
обедните почивки, като за всеки скиор се полагаше още един час
допълнително.
Разбира
се, най-приятната част бяха чайните в долната част на всяка писта. Да
се пързаляш, да отделиш енергия, и накрая да се сгрееш…
Всичко
това обаче бе само и единствено за работниците. За разлика от други
територии, Рила бе пряко владение на диктатора. Тук нямаше местен
олигарх както във Видин и Варна например. Той отблъсна всякакви идеи да
се правят хотели покрай малките писти. Хитри бяха бизнесмените. Този
обект бе много добре охраняван. И макар трасетата да не бяха дълги като в
Пампорово и Боровец, то не се налагаше поддържане на стотици хора
частни армии, които да пазят.
Но
Живков осъзна, че ако остави пистите само за работниците, ще ги
мотивира повече. Ще усещат, че имат нещо, което не е общо достъпно и ще
работят по-добре. Затова отказа и подкупи, и възможности за инвестиции.
Съображението
му бе и дългосрочно - сега тук бяха строители, но утре щяха да дойдат
инженери и механици - пак работници. Тогава те щяха да получат пистите
като добавка към заплатите си. Във време, в което трудно се управляваха
хора, всеки подобен мотив бе безценен.
През
лятото най-приятното нещо тук бяха безкрайните пътеки. Най-дългите от
тях стигаха до самия връх на тези географски ширини - царят на планините
- Мусала. Това име означаваше “Към Аллах” и в предни периоди бе имало
не едно предложение да се преименува - например на “Свети Иван Рилски”.
Но името бе толкова дълбоко вкоренено в съзнанието на българина, че и да
бе направено, щеше да продължи да се ползва старото. Това обаче изигра
изключително положителна роля, когато започнаха проблемите по южната
граница. А сега кюрдите - възприемащи себе си като новата ръка на Аллах
за налагане на исляма, бяха безкрайно щастливи от това име. Българите с
векове го бяха запазили мюсюлмански, и затова може би бяха равни на
мюсюлманите.
Говореше
се, че Рила била любимата планина и на цар Борис Трети. Дали сходството
във вкусовете би му позволило и той да се нарече “цар”. Дори и без
сходството, би могъл да се нарече както си иска…
Но
тук щеше да бъде новото царство на “Мерцедес”. И изобщо - на
автомобилите в Европа. Търсеше инженерите, които да го направят, а преди
това им готвеше всичко необходимо.
Всъщност,
един инженер вече бе тук. Казваше се Герхард Йотке и бе работил двайсет
години в Щутгарт - легендарната столица на марката. Той се занимаваше
със скоростни кутии, но в случая важното бяха спомените му за
архитектурата на заводите. Тя се възпроизвеждаше доста точно - защото
после щяха да доставят и доста от оригиналните или съвсемстими поточни
линии и роботи. И най-лесно би било просто да се подредят по същия
начин. Надяваха се точността на проекта да се увеличи с пристигането на
още специалисти. Вече имаше вест, че първите няколко са открити и са на
път.
Йотке
сега носеше българското има Григор Йорданов. Едно от условията за
заселване бе да си смениш името. Живков се опитваше не само да докара
способни хора, но и да ги асимилира, за да не повтори грешките на
запада, който превърна собствените си общества в трудно управляемо
вавилонско стълпотворение.
Никой
не възразяваше да получи ново име, пред алтернативата да се върне при
търговците на роби или да продължи на юг - към мизерията на препълнените
лагери.
Но
Живков скри дори този си замисъл зад… поповете. Тъй като фабриката се
очертаваше да е близо до Манастира и фактически - на манастирска земя,
игуменът поиска в нея да работят само “искрени православни християни”.
Диктаторът го до разви до “искрени православни българи”. Така всеки
новодошъл си сменяше името, и това официално се легализираше чрез “свето
кръщение” в Църквата.
Далеч
преди войната и разпада, Европа бе забравила своите религиозни корени,
хората практически не вярваха в Бог и бяха атеисти. Така формалният акт
на превръщане в “православни” не се считаше за особена промяна у
немците.
Когато
ходеше на инспекции, винаги до него бяха игуменът и още двама-трима
митрополити. По други обекти - не винаги, но в Рила - непременно. Така
както някога другарят Живков бе навсякъде придружаван от видни партийни
първенци, сега новият Живков го правеше с духовници. Формата се
променяше, но нямаше смисъл да се пипа останалото работещо.
При една от тези срещи се проведе интересен разговор между Пловдивския митрополит и новопокръстения българин:
-Нашият
Пръв ръководител ни остави сами да се разберем, а ние още нямаме
съгласие. Ще се постяват ли свети кръстове във фабриката и после по
колите? - попита митрополитът.
-Аз не съм началник на този строеж, само съветвам… - отвърна Йорданов.
-На всички е ясно, че Ръководителят ти вярва. А ти се мотаеш, бягаш от Църквата, която ти даде всичко - и земя, и име…
-Ако
правителството реши, ще сложим кръстове, аз съм само изпълнител. Но
мисля, че ако ги поставим върху колите, ще навреди на търговията. В
завода няма да пречат никому, но колите ще заприличат на катафалки…
-Как
може такова сквернословие? Да се говори, че Кръстът може да навреди с
нещо. За това и католическите и протестантските свещеници ще те отлъчат…
Тия
думи имаха двояко значение, по същество бяха заплаха. Ако Православната
църква го отлъчеше, щеше да излезе, че вече не е православен и
българин, и трябваше да поеме към лагерите на юг. Думите обаче бяха
донякъде ясен блъф, защото Живков “със свещ” диреше инженери и бе
невероятно да ги изгони. Затова и митрополитът не заплаши директно с
отлъчване, а посочи, че католико-протестантите, доминиращи в Германия,
биха направили същото.
-Вие виждали ли сте много коли с кръстове по тях, освен ако не са погребални?
-Светият
Кръст е живот, а не смърт. Време е това да стане ясно. Еретизмът и
безверието дотук ни доведоха. Европа е в руини, защото забравихте Бога.
Сега от България ще тръгне възстановяването, и то трябва да е с Бога
напред…
-Доколкото
разбирам, Първият ръководител иска да рестартира автомобилното
производство. Изборът да започне с марката “Мерцедес” е много добър.
Едва ли е възможен по-добър. Тази марка ще увлече всичко със себе си.
Каква марка е да поставим кръст?
-Новата марка, новото всичко, не само при колите, във всяка стока, трябва да съдържа кръст… - отвърна духовникът.
-Автомобил с кръст е катафалка. “Мерцедес” с кръст е луксозна катафалка… - завъртя се разговорът в кръг.
Всъщност,
идеята не изглеждаше съвсем добра, защото щеше да ядоса кюрдите, които
поне формално бяха върховната власт тук. Щеше да ограничи и пазара в
мюсюлманските страни, та дори в Русия - където покрай безкрайната война,
влиянието на ислямски водачи като Кадиров и съперника му Ахматов бе
нарастнало. Живков искаше да възстанови колите, а не да прави нова
религиозна революция. Което не пречеше поповете от време навреме да
настояват на своето. И вече бяха постигнали някои дребни работи -
например в бъдеще във всяка кола - вътре на таблото, да има вградена
икона. И тъй като за да е законна една икона, тя трябва да е осветена,
то всички икони щяха да се доставят от Църквата. Тя вече инвестираше в
своя фабрика за икони, и се готвеше каталог от над 100 различни свети
изображения. Това се оформяше като част от паралелните бизнеси, които
щяха да се появят стартираше ли отново “Мерцедес”.
Интересен
бе въпросът с авторските права върху името. Дори в България, чисто
формално, то си имаше собственик. Някога великият концерн бе запазил
собствените си емблеми и търговски марки практически навсякъде. И тъй
като държавната традиция на България не бе прекъсвана, сега тези права
трябваше да се спазват.
Но
самият концерн вече фактически не съществуваше, защото нямаше Германска
държава. Така местното представителство стана фактическо владение на
местните директори, които нямаше кой да уволни или смени. А те бързо
продадоха всичко на олигарха Делянов - владетел на Сливен и областта му.
Така от всеки “Мерцедес”, Делянов щеше да получава по десет елънкойна лицензионна такса.
Сумата
не бе голяма, но бе дразнеща и бе абсолютен паразитизъм. А Живков
разчиташе на преговорите с феодалите, за да пази държавата цяла, и
най-вече - мирна. Мирът бе най-важното.
Затова,
след като предложи да откупи правата от Делянов, и онзи - усещащ
големите пари, отказа, се наложиха по-крути мерки. Сливенската епархия
бе придадена към Пловдивския митрополит, известен с чепатия си нрав. По
договорка с Живков, той точно там реши да построи завода за икони, и
получи данъчен имунитет. Което означаваше, че няма да плаща нито на
държавата, нито на олигарха.
Онзи
се ядоса и заплаши, че ще обяви независимост. Но митрополитът бързо
стъпи на шията на стотината протестанстки черкви, които християнизираха
циганското население, представляващо трийсет процента от всички и около
деветдесет процента от гласуващите на избори. Делянов изгуби кмета на
самия град Сливен, за какъвто избраха викария на митрополита. Малко се
получи не съвсем канонично, духовно лице да заема светски пост. Преди
години митрополитът бе отказал същото на друг свещеник, но това бяха
нови времена с нови правила.
Само
кметът на града не бе голяма загуба за олигарха, защото държеше всичко
останало и можеше лесно да му прати прокурорски и данъчни проверки, и
дори да го осъди на затвор. Но бе пряко предизвикателство към авторитета
му. А кандидати за феодални позиции имаше достатъчно. За да не рискува
постепенно уронване на престижа, той предложи компромис - ще придаде
марката “Мерцедес” като дарение за Църквата, а в замяна ще назначат
негови директори във фабриката, чрез които да контролира работниците и
гласовете им. Сделката стана факт, а Църквата се сдоби и с името, и с
емблемата, и имаше формалното право да иска към последната да се добави
кръст.
Но тъй като това бе твърде голяма хапка, очевидно трябваше да се уговори с диктатора, а той пък прехвърли спора към немците.
Удивителното
във всичко това бе, че въпреки всичко, се запази тайна. За проекта
знаеха общо не повече от десет души в цяла България, а независимо какви
бяха - попове, олигарси или Първи ръководители с легендарни имена,
всички си траеха достатъчно добре. Може и да имаше вътрешни крамоли, но
им бе ясно, че плуват в уникално спокойна лодка в уликално бурни води, и
това ги обединяваше. Нещо трудно постижимо за българи по принцип.
Никой
друг - дори работниците, дето караха ски в обедната почивка, или дори
повечето монаси от Манастира, не подозираше какво се строи в Рила.
Бяха убедени, че супербункер за Вожда…
А
той поддържаше това дори с честите си разходки там. Ходеше, заради
планината, но конспиративното мислене раждаше винаги алтернативни версии
около всеки водач. В дадения случай, конспирациите идеално обслужваха
прикриването на замисъла…
Живков
понякога се подсмихваше - мислеше си, винаги го бе вярвал, че на света
няма извънземни, а всички истории около тях са измислени от
американските военни, за да прикриват нещо друго. Да увличат
общественото внимание към небивалици, за да не се замислят хората и да
търсят. Американците бяха едни от най-добрите в подобен начин на
управление на масите.
Сега нещо сходно се случваше с “Мерцедес”, иконите и великата планина Рила…
(Продължава скоро)
Добри Божилов, Хир Дуло
04.12.2022
Няма коментари:
Публикуване на коментар