Скъпи приятели, предстои излизането на биографичния роман "Тежкият път на борбата", с автор четвъртият най-важен партизанин в историята на България - Иван Недялков - началник-щаб на бригада "Васил Коларов". Тази книга ще се появи нередактирана, в оригинал, както я е написал авторът. Заедно с нея обаче, ще се публикуват като "бонус", и 3 разказа на Добри Божилов, отнасящи се до същия човек. Два от тях вече са публикувани - "Главата" и "Каушът". Настоящият е третият - "Снимката", той се публикува за пръв път, и е посветен и на излизането на самата книга.
Приятно четене...
Кабинетът бе стар и овехтял, но доста подреден. Очевидно принадлежеше на млад агент, който обаче бе убеден в работата си и я вършеше усърдно. Той самият бе седнал зад едно старо бюро – много старо, което може да бе служило на Държавна сигурност още от времето на Гешев, та и преди него.
Служителят, чието име бе Виктор, вдигна поглед от папката с преписката за Иван. Странно бе ДС да се занимава с един от най-видните партизани, с безспорни заслуги, партиен член и абсолютно ненакърним като честност. Но историята понякога предлагаше и кръговрати и обрати.
-Книгата ви е интересна. На мен лично ми хареса. Но мисля, че не е за всеки… - каза агентът.
Иван, който вече бе доста възрастен, може би му оставаха няколко години живот, се надяваше написаното да е венецът на толкова години усилия – не само в борбата, но и след това в изграждането на социалистическа България. Бе донякъде разочарован, но и подготвен, защото дългото мотане и безкрайните преглеждания на ръкописа водеха до предположението, че има някакъв проблем. Сестра му Зоя доста бързо бе издала нейната книга – за сходни събития.
-Мисля, че трябва да бъде съхранен споменът, такъв какъвто е. Да се знае всичко. Нали затова са книгите – за да знаят следващите поколения какво е било. А те да си преценяват кое е важно и кое – не.
-Съгласен съм с Вас… - усещаше се уважение у този млад човек към героя на Народната Република и носител на най-висшия държавен орден „Георги Димитров“, връчен му лично от другаря Тодор Живков – Съгласен съм. Но бъдещето още не е дошло. Засега сме в настоящето. А в него има твърде много познати имена. Твърде много. Писал сте за хора, които още са живи. И сте писал твърде искрено.
-Ако не бях написал всичко, щеше да е лъжа – лъжа към поколенията. Нека учените тогава имат истината. А не да четат между редовете и да тълкуват. Както сега тълкуваме византийските хронисти, които винаги са опитвали да представят пристрастно войните с българите…
-Прав сте, но това фактически не е материал за книга. Това е материал за досие. Което стои тайно – в два-три екземпляра, и вътре пише всичко – и доброто, и лошото. Книгата ви е подходяща за архивите на Държавна сигурност. Но да излезе в този вид… Защо не направихте като сестра си…
Зоя бе успяла с нейната книга. Освен славна партизанка, вече бе и писателка. Тя бе спазила негласните правила. В романа и се описваха същите събития, от нейна гледна точка, но се избягваше прекалената искреност. Не се сочеше никой „с пръст“, а още по-малко имаше толкова много „предатели“. Зоя бе написала типичната романтична партизанска творба, но не само партизанска. Тя бе създала легендарна история в стила и на западни автори на романи с ясно изчистени образи, в които няма как победителите да са лоши. Имаше добри и лоши при нея – бе изстрадала толкова и тя. Но добрите бяха партизаните, а лошите – фашистите.
В ръкописа на Иван не всичко бе така. Имаше и доста лоши партизани, предатели, та дори – некадърници и виновници сред тях. Бяха посочени причините за конкретни провали. Причините, които си имаха имена. Това бе истината, която следваше да се запази за поколенията. И нима имаха право да я променят? Тя принадлежеше на поколенията, а не на сегашните хора. Времето бе тяхно, но истината не им принадлежеше. Тя бе право на следващите – на внуците и правнуците, когато нямаше да има живи свидетели.
-Вижте, другарю Недялков, сам знаете, че в тази книга има имена, които днес са уважавани партийни и държавни ръководители. Някои са на доста високи места. А на други – децата им са на високо. То доста време мина вече от ония времена. Има деца, скоро и внуците ще пораснат. Вие разравяте забравеното, това което искат да се скрие.
-Така е. Но това е истината. Част от тези хора оцеляха, защото предадоха други, които загинаха. Трябва ли да мълчим? Не го ли дължим на загиналите? Защо достойните ще бъдат забравени, заради лукавите, които са се отървали за тяхна сметка…
-Разбирам ви. Но знаете, че няма как да се случи така. Напишете само за достойните. Сменете имената на предателите. И ще имаме книга. Партията ще е доволна от труда ви…
-Но това ще е лъжа. След сто години учените ще четат не, че Петър – примерно, е бил предател, а някой си Жорко да речем. И ще се чудят кой кой е. Може да допуснат дори, че става дума за художествена измислица, за да е по-интересна книгата…
-Така ще е – да. Но поне творбата ще я има. Ще я прочетат хиляди млади хора и ще се вдъхновяват от предците си.
Агентът бе прав. Усещаше Иван, че е минал доста червени линии. Истината е, че така както след Освобождението от турско робство, доста сътрудници на поробителя се бяха издигнали, та дори и „герои“ се бяха изкарали, така се случи и след 9 септември. Винаги се бе случвало. Не бе имало в човешката история революция, която наистина да прочисти всичко и да издигне само най-достойните. Иван бе доволен от социализма – толкова много се бе променило. От бедна и изостанала държава, сега бяха една модерна и уважавана, с образование, университети, доктори за всички – дори по селата, индустрия, селско стопанство, и най-важното – достойнство за всеки един човек. Социализмът унищожи униженията и даде самочувствие на всеки. Той прие дори децата на фашистите, дори на тия, дето бяха осъдени от Народния съд, и им даде пътека за развитие, макар и да без да се докосват до властта. Но достатъчно достойна пътека в изкуството, науката и икономиката. Успял бе социализмът. Бе успешна, позитивна промяна. Но това не значеше, че нямаше негативи. Революцията не бе свършила. Нали Маркс и Ленин твърдяха, че социализмът е само преход – към идеалното общество – комунизма. А за да се стигне до него, трябва да се поправят и изчистват грешките. Трябва да се гледа в очите Истината.
Издигането на хитреци и кариеристи бе нещо, с което трябваше да се справят. Иначе комунизмът нямаше как да дойде.
-Значи книгата ми няма да излезе… - каза доста разочарован Иван – Някога фашистите не ни даваха да разпространяваме позиви и комунистически манифести. Сега събратята ми – комунисти, правят същото. Въпреки толкова бой, който съм ял, и въпреки толкова жертви, дори сред най-близките…
Изглежда и на Виктор му бе неприятно, но нямаше какво да направи. Това бе Системата, тя диктуваше какво да се случва. Но не всичко от диктуваното трябваше да се случи:
-Аз лично ви съчувствам. И затова няма да конфискувам ръкописа, въпреки че правилникът ме задължава…
-Да го конфискувате? Моят ръкопис?
-Да, разбира се. В този текст има опасни твърдения, които могат да се използват от империалистическите сили. Той посочва слабости в Народна Република България. Представете си какво ще стане, ако попадне в ръцете на американците. Те ще го издадат, и ще сочат с пръст. Те, които са върхът на корупцията, палят войни по целия свят, избиват хиляди хора. Те ще вземат тук няколко партийни другари, които са се издигнали нечестно, и ще обявят, че социализмът е покварен и корумпиран. И така ще укрепят собствената си корупция. Ще я скрият зад нас. Такива като Вас, другарю Недялков, те са идеални за тях. Бивш партизанин, безукорно честен и искрен, разкрива недъзите на социалистическото общество. Това ли искате…
-Разбира се, че не. Не може защото съм написал Истината, да излиза че служа на американците. Истината е просто Истина.
-Точно затова правилникът изисква да конфискувам ръкописа. Дори вие да го опазите, не е ясно какво ще стане после – дали децата ви ще бъдат толкова старателни. Знаете ли колко фашисти сме изловили, макар и посмъртно, заради невнимателни наследници. Като почине някой, и започнат да разчистват дома му, и на боклука – какво ли не. Колко писма, документи, карти, сме намерили така. Вашият ръкопис е опасен…
-Уверявам ви, че децата ми няма да го хвърлят на боклука…
-Усещам, че е така – изглеждате твърде сериозен и старателен човек. Но правилникът разглежда всеки като заплаха. Затова би трябвало да го прибера. Но ще ви го оставя. Нека бъде у вас. Кой знае – един ден може и да му дойде времето. Направете и повече от едно копие. Дайте го на свой верен човек. Никога нищо не се пази в един екземпляр…
-Вие отказвате да подпишете за издаването, но ме съветвате как да го запазя?
-Разбира се – аз също ценя Истината. Нека я има там някъде – в личните архиви. Кръговратът на историята може да я изкара накрая. Единственото сигурно нещо е, че има кръговрат – както имаме предатели, сега видни другари, може утре да дойде време и мемоарите на Иван Недялков да видят бял свят. Важното е да ги има.
Иван нямаше нужда от подобен съвет. Разбира се, че щеше да създаде второ копие. Та нали той бе израсъл в конспирацията, бе се борил, той бе учителят на младото поколение като Виктор. Ръкописът нямаше да изчезне. Но бе силно огорчен, че нямаше и да се издаде. В никой случай обаче не мислеше да го преработва. Това бе съдбата му – ще стои до истината, както бе стоял и преди 9 септември, дори тази истина да не се знае от мнозина.
-Благодаря за разбирането, все пак… - каза той на агента, взе си дебелия том, и понечи да си тръгне.
-Искам само да ви помоля за още нещо, една услуга…
Иван вдигна поглед.
-Услуга? С какво да съм ви полезен? Искате ми услуга, след като ме огорчихте…
-Извинявам се, но не съм го желал. Огорчи Ви системата. Виждате, че аз дори работя против нея, като нарушавам правилата. Но искам една услуга, която е в същия дух като вашата книга – да се знае и запише някъде Истината. А дали ще види бял свят, неясно е бъдещето. Може да не види – дори докато аз съм жив.
Тези думи пробудиха интереса на стария партизанин.
-Кажете…
Онзи отвори странично чекмедже, извади оттам една папка. Бе доста дебела, не се виждаше за кого се отнася, но приличаше на доста богато досие. Разрови се сред листата и намери един. Върху него бе залепена снимка.
-Можете да сте сигурен, че това досие ще види бял свят по-малко и от вашата книга. – каза Виктор – Но сигурно ще се почувствате по-добре като знаете, че и други имат намерени тайни – горчиви тайни, които не могат да споделят. – и му подаде листа.
Наистина бе снимка, но доста мътна и тъмна. Явно бе преснимана от оригинала. Но най-важното бе, че върху лицето на главния субект на нея имаше черно петно. Умишлено прикрито при заснемането. Нямаше обаче никакво прикритие върху това, което бе пред него – няколко отрязани партизански глави.
Иван трепна. Просветна му много бързо. Много добре си спомняше този случай…
-Архивите сочат, че тази снимка може да е била в ръцете ви в миналото, когато сте работили в милицията. Ще ми направите неоценима услуга, ако ми кажете кой стои зад партизанските глави. Кой е този фашист, чието лице е прикрито?
Иван бе потресен. Някога наистина тази снимка бе в ръцете му – когато издирваха всички народни предатели и убийци на партизани. Но после дойдоха едни момчета от София, и я прибраха. Той бе просто началник на милицията в малък град. Въпросът се издигна по-високо – бил работа на Партията. По-късно човекът на снимката стана един от най-издигнатите дейци на културата – близък дори до Тодор Живков. При липса на доказателства, за Иван бе невъзможно да повдигне въпроса, защо човек снимал се с партизански отрязани глави – което бе гордост и практика на фашистите, защо той сега се намира на толкова високо място. Но истината е, че в културната си работа този човек се справяше добре, сиреч – не бе вреден за социализма. И може би, заради таланта му, го бяха спасили. Което не оправдаваше да е чак толкова високо. Можеше да си твори, и без да го превръщат в икона на социализма. Но това бе толкова отдавна – а и тази снимка бе единственото доказателство. Без нея, би се навлякъл по-големи беди от с книгата, която отказаха да издадат.
-Сигурен ли сте, че искате да знаете Истината? Тази снимка бе в ръцете ми, и щях да наредя да издирят този човек и да го изправят пред Народния съд. После дойдоха от Държавна сигурност – вашите предшественици – сигурно сега са генерали и началници, или пък като мен – пенсионери. Те решиха и я прибраха. Този въпрос е много над мен, и над вас – като обикновен агент, занимаващ се с културни въпроси.
-Именно затова не бих попитал нагоре. Това досие е тайно. Мое копие. Събирал съм го лист по лист. Донякъде рискувам и аз. Но Истината трябва да се знае. Тук имам записки за парите, които е получавал този предател от фашистите, за датите и местата на срещите им. Но всичко е с псевдоним. Единствено тази снимка указва самоличността.
-Разбира се, и след като и вие не можете да намерите оригинала, значи въпросът е твърде важен.
-Това не може да остане скрито…
Тук Иван се усмихна:
-Напротив, млади приятелю, ще остане скрито. Дори не подозирате колко високо се целите. Дори аз не съм написал това в книгата си. Ако в сегашния си вид тя може да послужи на американските ни врагове, ако напиша и това, което съм видял на снимката, направо ще ме прати в затвора. Аз ще стана предател и фашист, подривен реакционер, който иска да унищожи социализма…
Младият мъж онемя. Бе изненадан. Наистина, като наблюдаващ културните дейци, той се интересуваше от тази снимка и това досие, защото не обичаше нещо да остава недовършено. Бе подреден и прецизен във всичко в работата си. И му бе странно това прикриване на някогашен убиец на партизани. Но думите на Иван бяха твърде силни.
-Сигурен ли сте, че искате да чуете Истината…
Виктор замълча за малко. Бе разколебан. Но накрая възпитанието и духа му на комунист надделяха.
-Готов съм да приема всяка Истина. Колкото и да горчи…
-Аз вече приех моята горчилка. Пригответе се и вие да носите своята до гроба си. И предайте досието на децата си, а не в деловодството. Може един ден да му дойде и на него времето…
Подир което се приближи до младежа и прошепна нещо в ухото му…
Онзи стоя няколко мига безмълвен. Накрая каза:
-Как е възможно? Той? Не вярвам…
-Вярвате или не, дръжте тази папка за себе си. Дано да и дойде времето, докато сте още жив. Аз моя ръкопис няма да го видя издаден приживе…
След което обърна гръб на Държавна сигурност и излезе. Все пак, усети топлина в себе си. Истините бяха забранени, но желанието на такива млади хора – истински комунисти, съвременните партизани, да ги търсят и пазят, това бе важното. Значи нямаше всичко да изчезне. Запазваше се надеждата. А тя бе важна. Запазваше се в душите на хората, гореше един огън, който никой не можеше да угаси. Щеше да гори и мъждука, докато дойдеше времето да заслепи всички…
Служителят, чието име бе Виктор, вдигна поглед от папката с преписката за Иван. Странно бе ДС да се занимава с един от най-видните партизани, с безспорни заслуги, партиен член и абсолютно ненакърним като честност. Но историята понякога предлагаше и кръговрати и обрати.
-Книгата ви е интересна. На мен лично ми хареса. Но мисля, че не е за всеки… - каза агентът.
Иван, който вече бе доста възрастен, може би му оставаха няколко години живот, се надяваше написаното да е венецът на толкова години усилия – не само в борбата, но и след това в изграждането на социалистическа България. Бе донякъде разочарован, но и подготвен, защото дългото мотане и безкрайните преглеждания на ръкописа водеха до предположението, че има някакъв проблем. Сестра му Зоя доста бързо бе издала нейната книга – за сходни събития.
-Мисля, че трябва да бъде съхранен споменът, такъв какъвто е. Да се знае всичко. Нали затова са книгите – за да знаят следващите поколения какво е било. А те да си преценяват кое е важно и кое – не.
-Съгласен съм с Вас… - усещаше се уважение у този млад човек към героя на Народната Република и носител на най-висшия държавен орден „Георги Димитров“, връчен му лично от другаря Тодор Живков – Съгласен съм. Но бъдещето още не е дошло. Засега сме в настоящето. А в него има твърде много познати имена. Твърде много. Писал сте за хора, които още са живи. И сте писал твърде искрено.
-Ако не бях написал всичко, щеше да е лъжа – лъжа към поколенията. Нека учените тогава имат истината. А не да четат между редовете и да тълкуват. Както сега тълкуваме византийските хронисти, които винаги са опитвали да представят пристрастно войните с българите…
-Прав сте, но това фактически не е материал за книга. Това е материал за досие. Което стои тайно – в два-три екземпляра, и вътре пише всичко – и доброто, и лошото. Книгата ви е подходяща за архивите на Държавна сигурност. Но да излезе в този вид… Защо не направихте като сестра си…
Зоя бе успяла с нейната книга. Освен славна партизанка, вече бе и писателка. Тя бе спазила негласните правила. В романа и се описваха същите събития, от нейна гледна точка, но се избягваше прекалената искреност. Не се сочеше никой „с пръст“, а още по-малко имаше толкова много „предатели“. Зоя бе написала типичната романтична партизанска творба, но не само партизанска. Тя бе създала легендарна история в стила и на западни автори на романи с ясно изчистени образи, в които няма как победителите да са лоши. Имаше добри и лоши при нея – бе изстрадала толкова и тя. Но добрите бяха партизаните, а лошите – фашистите.
В ръкописа на Иван не всичко бе така. Имаше и доста лоши партизани, предатели, та дори – некадърници и виновници сред тях. Бяха посочени причините за конкретни провали. Причините, които си имаха имена. Това бе истината, която следваше да се запази за поколенията. И нима имаха право да я променят? Тя принадлежеше на поколенията, а не на сегашните хора. Времето бе тяхно, но истината не им принадлежеше. Тя бе право на следващите – на внуците и правнуците, когато нямаше да има живи свидетели.
-Вижте, другарю Недялков, сам знаете, че в тази книга има имена, които днес са уважавани партийни и държавни ръководители. Някои са на доста високи места. А на други – децата им са на високо. То доста време мина вече от ония времена. Има деца, скоро и внуците ще пораснат. Вие разравяте забравеното, това което искат да се скрие.
-Така е. Но това е истината. Част от тези хора оцеляха, защото предадоха други, които загинаха. Трябва ли да мълчим? Не го ли дължим на загиналите? Защо достойните ще бъдат забравени, заради лукавите, които са се отървали за тяхна сметка…
-Разбирам ви. Но знаете, че няма как да се случи така. Напишете само за достойните. Сменете имената на предателите. И ще имаме книга. Партията ще е доволна от труда ви…
-Но това ще е лъжа. След сто години учените ще четат не, че Петър – примерно, е бил предател, а някой си Жорко да речем. И ще се чудят кой кой е. Може да допуснат дори, че става дума за художествена измислица, за да е по-интересна книгата…
-Така ще е – да. Но поне творбата ще я има. Ще я прочетат хиляди млади хора и ще се вдъхновяват от предците си.
Агентът бе прав. Усещаше Иван, че е минал доста червени линии. Истината е, че така както след Освобождението от турско робство, доста сътрудници на поробителя се бяха издигнали, та дори и „герои“ се бяха изкарали, така се случи и след 9 септември. Винаги се бе случвало. Не бе имало в човешката история революция, която наистина да прочисти всичко и да издигне само най-достойните. Иван бе доволен от социализма – толкова много се бе променило. От бедна и изостанала държава, сега бяха една модерна и уважавана, с образование, университети, доктори за всички – дори по селата, индустрия, селско стопанство, и най-важното – достойнство за всеки един човек. Социализмът унищожи униженията и даде самочувствие на всеки. Той прие дори децата на фашистите, дори на тия, дето бяха осъдени от Народния съд, и им даде пътека за развитие, макар и да без да се докосват до властта. Но достатъчно достойна пътека в изкуството, науката и икономиката. Успял бе социализмът. Бе успешна, позитивна промяна. Но това не значеше, че нямаше негативи. Революцията не бе свършила. Нали Маркс и Ленин твърдяха, че социализмът е само преход – към идеалното общество – комунизма. А за да се стигне до него, трябва да се поправят и изчистват грешките. Трябва да се гледа в очите Истината.
Издигането на хитреци и кариеристи бе нещо, с което трябваше да се справят. Иначе комунизмът нямаше как да дойде.
-Значи книгата ми няма да излезе… - каза доста разочарован Иван – Някога фашистите не ни даваха да разпространяваме позиви и комунистически манифести. Сега събратята ми – комунисти, правят същото. Въпреки толкова бой, който съм ял, и въпреки толкова жертви, дори сред най-близките…
Изглежда и на Виктор му бе неприятно, но нямаше какво да направи. Това бе Системата, тя диктуваше какво да се случва. Но не всичко от диктуваното трябваше да се случи:
-Аз лично ви съчувствам. И затова няма да конфискувам ръкописа, въпреки че правилникът ме задължава…
-Да го конфискувате? Моят ръкопис?
-Да, разбира се. В този текст има опасни твърдения, които могат да се използват от империалистическите сили. Той посочва слабости в Народна Република България. Представете си какво ще стане, ако попадне в ръцете на американците. Те ще го издадат, и ще сочат с пръст. Те, които са върхът на корупцията, палят войни по целия свят, избиват хиляди хора. Те ще вземат тук няколко партийни другари, които са се издигнали нечестно, и ще обявят, че социализмът е покварен и корумпиран. И така ще укрепят собствената си корупция. Ще я скрият зад нас. Такива като Вас, другарю Недялков, те са идеални за тях. Бивш партизанин, безукорно честен и искрен, разкрива недъзите на социалистическото общество. Това ли искате…
-Разбира се, че не. Не може защото съм написал Истината, да излиза че служа на американците. Истината е просто Истина.
-Точно затова правилникът изисква да конфискувам ръкописа. Дори вие да го опазите, не е ясно какво ще стане после – дали децата ви ще бъдат толкова старателни. Знаете ли колко фашисти сме изловили, макар и посмъртно, заради невнимателни наследници. Като почине някой, и започнат да разчистват дома му, и на боклука – какво ли не. Колко писма, документи, карти, сме намерили така. Вашият ръкопис е опасен…
-Уверявам ви, че децата ми няма да го хвърлят на боклука…
-Усещам, че е така – изглеждате твърде сериозен и старателен човек. Но правилникът разглежда всеки като заплаха. Затова би трябвало да го прибера. Но ще ви го оставя. Нека бъде у вас. Кой знае – един ден може и да му дойде времето. Направете и повече от едно копие. Дайте го на свой верен човек. Никога нищо не се пази в един екземпляр…
-Вие отказвате да подпишете за издаването, но ме съветвате как да го запазя?
-Разбира се – аз също ценя Истината. Нека я има там някъде – в личните архиви. Кръговратът на историята може да я изкара накрая. Единственото сигурно нещо е, че има кръговрат – както имаме предатели, сега видни другари, може утре да дойде време и мемоарите на Иван Недялков да видят бял свят. Важното е да ги има.
Иван нямаше нужда от подобен съвет. Разбира се, че щеше да създаде второ копие. Та нали той бе израсъл в конспирацията, бе се борил, той бе учителят на младото поколение като Виктор. Ръкописът нямаше да изчезне. Но бе силно огорчен, че нямаше и да се издаде. В никой случай обаче не мислеше да го преработва. Това бе съдбата му – ще стои до истината, както бе стоял и преди 9 септември, дори тази истина да не се знае от мнозина.
-Благодаря за разбирането, все пак… - каза той на агента, взе си дебелия том, и понечи да си тръгне.
-Искам само да ви помоля за още нещо, една услуга…
Иван вдигна поглед.
-Услуга? С какво да съм ви полезен? Искате ми услуга, след като ме огорчихте…
-Извинявам се, но не съм го желал. Огорчи Ви системата. Виждате, че аз дори работя против нея, като нарушавам правилата. Но искам една услуга, която е в същия дух като вашата книга – да се знае и запише някъде Истината. А дали ще види бял свят, неясно е бъдещето. Може да не види – дори докато аз съм жив.
Тези думи пробудиха интереса на стария партизанин.
-Кажете…
Онзи отвори странично чекмедже, извади оттам една папка. Бе доста дебела, не се виждаше за кого се отнася, но приличаше на доста богато досие. Разрови се сред листата и намери един. Върху него бе залепена снимка.
-Можете да сте сигурен, че това досие ще види бял свят по-малко и от вашата книга. – каза Виктор – Но сигурно ще се почувствате по-добре като знаете, че и други имат намерени тайни – горчиви тайни, които не могат да споделят. – и му подаде листа.
Наистина бе снимка, но доста мътна и тъмна. Явно бе преснимана от оригинала. Но най-важното бе, че върху лицето на главния субект на нея имаше черно петно. Умишлено прикрито при заснемането. Нямаше обаче никакво прикритие върху това, което бе пред него – няколко отрязани партизански глави.
Иван трепна. Просветна му много бързо. Много добре си спомняше този случай…
-Архивите сочат, че тази снимка може да е била в ръцете ви в миналото, когато сте работили в милицията. Ще ми направите неоценима услуга, ако ми кажете кой стои зад партизанските глави. Кой е този фашист, чието лице е прикрито?
Иван бе потресен. Някога наистина тази снимка бе в ръцете му – когато издирваха всички народни предатели и убийци на партизани. Но после дойдоха едни момчета от София, и я прибраха. Той бе просто началник на милицията в малък град. Въпросът се издигна по-високо – бил работа на Партията. По-късно човекът на снимката стана един от най-издигнатите дейци на културата – близък дори до Тодор Живков. При липса на доказателства, за Иван бе невъзможно да повдигне въпроса, защо човек снимал се с партизански отрязани глави – което бе гордост и практика на фашистите, защо той сега се намира на толкова високо място. Но истината е, че в културната си работа този човек се справяше добре, сиреч – не бе вреден за социализма. И може би, заради таланта му, го бяха спасили. Което не оправдаваше да е чак толкова високо. Можеше да си твори, и без да го превръщат в икона на социализма. Но това бе толкова отдавна – а и тази снимка бе единственото доказателство. Без нея, би се навлякъл по-големи беди от с книгата, която отказаха да издадат.
-Сигурен ли сте, че искате да знаете Истината? Тази снимка бе в ръцете ми, и щях да наредя да издирят този човек и да го изправят пред Народния съд. После дойдоха от Държавна сигурност – вашите предшественици – сигурно сега са генерали и началници, или пък като мен – пенсионери. Те решиха и я прибраха. Този въпрос е много над мен, и над вас – като обикновен агент, занимаващ се с културни въпроси.
-Именно затова не бих попитал нагоре. Това досие е тайно. Мое копие. Събирал съм го лист по лист. Донякъде рискувам и аз. Но Истината трябва да се знае. Тук имам записки за парите, които е получавал този предател от фашистите, за датите и местата на срещите им. Но всичко е с псевдоним. Единствено тази снимка указва самоличността.
-Разбира се, и след като и вие не можете да намерите оригинала, значи въпросът е твърде важен.
-Това не може да остане скрито…
Тук Иван се усмихна:
-Напротив, млади приятелю, ще остане скрито. Дори не подозирате колко високо се целите. Дори аз не съм написал това в книгата си. Ако в сегашния си вид тя може да послужи на американските ни врагове, ако напиша и това, което съм видял на снимката, направо ще ме прати в затвора. Аз ще стана предател и фашист, подривен реакционер, който иска да унищожи социализма…
Младият мъж онемя. Бе изненадан. Наистина, като наблюдаващ културните дейци, той се интересуваше от тази снимка и това досие, защото не обичаше нещо да остава недовършено. Бе подреден и прецизен във всичко в работата си. И му бе странно това прикриване на някогашен убиец на партизани. Но думите на Иван бяха твърде силни.
-Сигурен ли сте, че искате да чуете Истината…
Виктор замълча за малко. Бе разколебан. Но накрая възпитанието и духа му на комунист надделяха.
-Готов съм да приема всяка Истина. Колкото и да горчи…
-Аз вече приех моята горчилка. Пригответе се и вие да носите своята до гроба си. И предайте досието на децата си, а не в деловодството. Може един ден да му дойде и на него времето…
Подир което се приближи до младежа и прошепна нещо в ухото му…
Онзи стоя няколко мига безмълвен. Накрая каза:
-Как е възможно? Той? Не вярвам…
-Вярвате или не, дръжте тази папка за себе си. Дано да и дойде времето, докато сте още жив. Аз моя ръкопис няма да го видя издаден приживе…
След което обърна гръб на Държавна сигурност и излезе. Все пак, усети топлина в себе си. Истините бяха забранени, но желанието на такива млади хора – истински комунисти, съвременните партизани, да ги търсят и пазят, това бе важното. Значи нямаше всичко да изчезне. Запазваше се надеждата. А тя бе важна. Запазваше се в душите на хората, гореше един огън, който никой не можеше да угаси. Щеше да гори и мъждука, докато дойдеше времето да заслепи всички…
Добри Божилов
26.02.2023
(Историята с изчезналата снимка е съвсем истинска, разказана на автора от децата на партизанина Иван Недялков. Действително едно от най-емблематичните лица на културата по времето на социализма, е било преди това фашист, и то доста надъхан, който се е снимал с партизански глави. Името е известно, но още не му е дошло времето... А агентът с измислено име „Виктор“, може и вече да е намерил истинската снимка…)
Няма коментари:
Публикуване на коментар