Глава 3 - Материалното и вечното

 

Ситалк беше в компанията на няколко прекрасни дами, когато се появи вестоносецът да му каже новината. Любовта беше вселенски феномен и съществуваше и в отвъдното. Мъжете все тъй обичаха жени и жените - мъже, дори когато свършеше земният им път. Разбира се, в света на Всевишния целите на самата любов бяха много по-обширни от общото възпроизводство. Душите се обичаха, и така се усъвършенстваха, служейки на целта поставена от Всевишния да се доближават до него. Та, както и в материалния свят, така и след него, компанията на прекрасните дами бе все тъй привлекателна за мъжа. Едно прекрасно време на интелектуално и чувствено преживяване.
Всъщност Ситалк знаеше за възможността да му бъде казано това, което му донесе вестоносецът, но отдавна беше игнорирал шанса това да стане. Като душа, преминала в отвъдното преди повече от 3 хилядолетия, вероятността нещо от материалния свят да привлече вниманието му, беше нищожна. Но ето че това се случи.
-Изненадвате ме, вестоносецо. - каза Ситалк.
-Почти винаги изненадваме, когато известяваме. Никой не очаква новини от миналото, а всъщност и малцина ги получават. - каза вестоносецът и намести крилете си, за да седне по-удобно на стола.
-В материалния свят събитията са както бързи, така и необратими. Следите от отиващите си се разпиляват от времето, и колкото повече време мине, толкова по-малко връзки остават. Не мога да повярвам, че след 3 хиляди години нещо все още ме свързва със Земята. - каза Ситалк.
-Да, така е. Всевишният е устроил света, така че останките от някога обитавалите го с времето да изчезват и да се превръщат в основа за следващите обитавали. Но с някои обитатели се получава различно - основно заради стремежа на всеки смъртен да се обезсмърти, или поне да остави нещо от себе си малко по-безсмъртно от самия него. - обясни ангелът.
Ситалк лека полека започна да се досеща, спомняйки си както материалния си живот, така и логиката му.
-В материалния свят, - продължи вестителят - ти, Ситалк си бил голям човек. Бил си от елита. И като всеки такъв, си вярвал че си нещо повече от масата хора. И подобно на други като теб, което се случва и до днес, си преценил, че трябва да си нещо повече и след смъртта си. Това е причината връзката ти със Земята да е по-трайна, и днес тя да просветва.
-Говориш за гроба ми сигурно. И за златото вътре, за даровете...
-Всъщност, златото и даровете са по-скоро страничен елемент. Важен е самият гроб. Изграден стабилно и много по-здрав от обичайното, изисквано от Всевишния, той е оцелял до днес. И макар и дълбоко затрупан от закона на Всевишния с времето всичко по принцип да се затрупва, все пак този гроб си е съществувал. И когато някой го намери, ти се озоваваш въвлечен отново в земните дела.
-Винаги е било ясно, че това злато ще привлече крадците. Но суетата взема връх, и всички големци правеха скъпи погребения по мое време. Решаваме на база на земната логика, а не на духовната, която усвояваме след това. - философски каза Ситалк.
-Всъщност, Ситалк, не си длъжен да правиш нищо, нито да се връщаш на Земята, нито да се интересуваш. Просто такава е традицията - като се пробуди нещо от миналото, свързано с някоя душа тук, я уведомяваме. После всеки сам си решава какво да прави. Мнозина изобщо не обръщат внимание, но други правят разходка до родния си свят да хвърлят едно око. В редки случаи някои се ядосват и започват да си играят с онези в материалния свят като ги изненадват с чудеса и мистични трикове. Това последното, нали знаеш, е забранено, но някои го правят, защото намират наказанието после за приемливо, спрямо ползата от нарушението. Но повечето не се месят, дори да идат да погледат. Материалният свят, с неговия примитивизъм, като цяло не е интересен на душите. - каза окончателно ангелът и скоро след това отлетя.
Ситалк - всъщност името му беше най-здравата връзка с миналото. То бе същото, каквото имаше като смъртен - дадено му от родителите. Името се даваше на човека и продължаваше с душата. Та Ситалк - някогашен приближен на цар Севт, един от богатите хора на времето си, от когато се страхуваха мнозина, и също мнозина дълбоко уважаваха, та Ситалк се замисли. 3 хиляди години. Древността на живота му отдавна бе минала. Но ето, че сега някогашната суета отново бе върнала древността при него. Все пак, макар и примитивен, това беше свят, неразривна част от Вселената на Всевишния. И интересът и любопитството все пак надделяха. Ситалк пожела това, и на мига се озова на Земята...
Изобщо не позна мястото. То беше съвсем друго. Законът на времето бе свършил своето и бе затрупал всичко старо. Но някой беше изровил затрупаното. И продължаваше да рови.
Гробницата му беше цялата сред кал и влага. Наскоро беше валял сняг. Възможно най-лошото време за ровене. Но златото мотивираше хората на всичко - спомни си Ситалк.
Една група от десетина души с малки лопатки копаеха внимателно. Ситалк се учуди защо не са взели по-големи лопати, набързо прегледа прогреса на света, и още повече се учуди като разбра, че вече има огромни машини за копаене. А тези тук го правеха с малки лопатки, и целите в замръзваща кал. Сякаш искаха да запазят всяка тухличка, всеки камък. Ако строителите на самата гробница знаеха колко внимателно ще я разкопават един ден, сигурно щяха да са по-старателни в работата си, помисли с лека усмивка Ситалк.
В един момент настъпи раздвижване. Всички оставиха лопатките и се насъбраха на група гледайки в една посока. От там дойдоха няколко метални контейнера върху гумени колела, което очевидно бяха днешните средства за транспорт. От първия контейнер изскочиха четирима доста яки човека, отидоха при групата и започнаха да оглеждат. Някогашният опит на Ситалк му помогна да се усети, че това са войници. Те очевидно оглеждаха терена, преди да дойде някой големец. Всичко си е същото като едно време, реши някогашният големец...
Скоро подозренията му се оправдаха. Приближи се втори метален контейнер на гумени колела, от там изскочиха още трима яки войника, а след тях и един също якичък, но доста по-величествено пристъпващ и облечен по-различно. Очевидно - големецът. Ситалк бе любопитен да види що за величие се интересува от гроба на предно, доста древно, величие. Мигновено погледна в местните информационни бази, и с голяма изненада, но и задоволство, установи, че идващият е всъщност най-големият големец в държавата, която днес съществуваше по тези земи. Званието му беше странно, самата управленска система беше доста странна, но в практически план, очевидно това беше днешният цар на тези земи. Някога цар Севт ме уважаваше и почиташе, а ето сега и днешният цар почита гроба ми, помисли си Ситалк. Като че ли си струваше да отдели време да дойде тук и да погледа.
Междувременно от един друг контейнер изскочи една женица - по-ниска и по-пълничка от царя и се присламчи към него. Посочи му групата с лопатките, която гледаше смирено, и каза:
-Ето те са... Тази жената им е началничката. - показа с пръст една възрастна жена - също с лопатка.
-Добре, сега ще се оправим. - каза царят и заедно отидоха при чакащите ги. Към тях се присъединиха група зяпачи с някакви странни устройства. Ситалк погледна в базите и установи, че това е много интересна каста на вестоносци, които записват какво прави царят и известяват народа за това.
-Как върви работата, ровим ли ровим? - каза весело царят.
-Изследваме, а не ровим. - каза без много веселба възрастната жена с лопатката.
-Абе изследвате с лопатки - то си е пак ровене. - каза царят.
-С всички уважения към Вас, Гай Балоний, но имайте уважение към работата ни. Това не е ровене, не работим с багери, не рушим безразборно. Ние изучаваме миналото. - опонира жената.
В този момент се намеси младата и закръглена, която след проверка, Ситалк установи, че е сановникът на царя, отговарящ за строителството на пътища за металните контейнери с гумените колела. В това време хората се придвижваха с въпросните контейнери като преди това строяха дълги ленти от камъни и черна покривка, та да е по-гладко. Та младата и закръглена се намеси и каза:
-Виждате ли, Гай Балоний, ето с това се сблъсквам всеки ден. Тези копачи спъват работата и не можем да построим магистралите. За всеки е ясно, че с тези малки лопатки няма как да работят бързо. Гледайте ние за колко време колко пътища построихме, и сега сме спрели да чакаме тези хора с лопатките.
Царят се обърна към тях:
-Цялата магистрала, техника, стотици работници ви чакат. Държавата ви чака. Вие какво правите?
-Ами, консуле, правим каквото правим и както се прави. С багерите става бързо, но след тях нищо не остава цяло. А нашата работа изисква нещата да останат цели. - отговори възрастната жена, която очевидно беше единствената малко по-смела в групата. Ситалк погледна в мислите и чувствата на останалите, и установи сред всички умерена уплаха и объркване. На някои им беше смешно и се смееха вътрешно. Но никой, освен нея, не смееше да се обади.
-Ами копайте де, ето чакаме ви. Спрели сме магистралата и ви чакаме.
-Вие като че ли сте спрели, заради калта и снега...? - попита го възрастната жена.
-Да, през зима не се строи добре. - каза царят. - Така ето време за вас да свършите работата и да не пречите на магистралата.
-През зимата трудно се копае и с нашите лопатки, Гай Балоний. - каза жената - Това не е сезон за изследвания. Замръзваме тук. Никой по света не прави археология през зимата...
-Виждате ли, Гай Балоний - ето това е - включи се почти истерично закръглената - Не мога се пребори с тях. Саботират работата, спират магистралите, бавят ни. Заради някакви техни разкопки...
-Тези разкопки не са наши, а са на държавата - каза възрастната жена. Това е историята на тази държава, на тези преди нас. Ние изследваме миналото, и трябва да го уважаваме...
При тези думи на Ситалк му стана приятно. Все пак ставаше дума за неговата гробница, и той беше причината да изследват миналото.
-Те и магистралите са на държавата. Ако гледам само миналото, никога нищо няма да направя. - каза сопнато царят - Ние сме 50 години назад и встрани от другите държави, и трябва да напредваме ускорено. Затова няма да бавите магистралата. До лятото да сте готови и строителството да продължи. - със заповеден тон каза той.
Ситалк установи, че днешният цар в някои отношения се различаваше от неговия цар. Говореше твърде грубо, и не към всички се отнасяше уважително. Малко му приличаше на вожда на едни от диваците дето от време на време нахлуваха във владенията на Севт. Идваха, грабеха, бягаха, оставяха половината от ордата по пътя си, а останалите си поделяха плячката. И вождът винаги беше нагъл, поне докато при един от набезите група наемници на Севт не го заловиха в засада. За да го накаже, Севт го продаде в робство, и така онзи от вожд стана обикновен роб.
-Уважаеми консуле, - волята на възрастната жена очевидно не се сломяваше от властта на царя - Уважаеми консуле, това тук е гробница, а не плевня. Това е дело на виден и уважаван тракийски аристократ, който ни е оставил изключително познание в нея. Всяко нещо вътре, всеки камък, всеки стенопис, ни казва за онова, което е било преди 3 хиляди години. Ще повторя - това е гробница, и трябва да се изследва както трябва. Дори самото ни ровене сред кал и сняг вече е нарушение на правилата. А студът и влагата са извън всякакви трудови правила, предвидени в законите на държавата, която Вие консуле управлявате...
Тази опърничавост на възрастната жена вбеси напълно царя и той избухна:
-Писна ми от Вас. Студено ви било. Ами като е студено, ще ви стоплим. Ще ви осигурим печки и камини тук. Ако трябва министърката - той посочи към закръглената - ще стои тук с един чадър да ви пази сухо. Но до лятото да сте готови, и магистралата да продължи.
Възрастната жена този път замълча - но повече заради умора и отегчение от онова, което тя приемаше като неразбираема глупост и невежество, а не поради страх от авторитета на царя, който бе обзел останалите. Ситалк внимателно проследи мислите и чувствата и, и изпита уважение към нея. Силна жена, може би по-силна в сърцето си от самия цар, който повече беше силен на демонстрация, отколкото на съдържание. Тази жена очевидно го презираше, и то не без основание.
-Ако не беше магистралата, нямаше да я има и тази могила, и тези разкопки. - продължи с несломима логика консулът - Следователно, нямате право, нито морално основание, да ни се пречкате.
-Всъщност, Гай Балоний, дори и без магистралата, гробницата щеше да си е тук, защото е построена дълго преди на някой да му мине през ума да строи магистрала. Всъщност, тази гробница е тук дори преди Вас, и преди онези преди Вас. Щеше да си е тук, и все някога някой да я разкрие.
-Хайде стига приказки, аз имам магистрали да строя, а вие ме занимавате с глупости. - след тези думи царят разбута заобикалящите го, скочи в един от контейнерите и го активира на доста висока мощност. Гумените колела превъртяха в калта и оплискаха групата с лопатките. Войниците - очевидно свикнали на навиците на царя, бяха успели да се скрият в своите контейнери преди да дойде калта. Цялата група отпътува. Останаха тия с лопатките - вече окаляни и отгоре.
Ситалк постепенно изплува от ошеломлението. Сякаш за няколко мига се беше върнал в материалния свят и беше част от него. Бе забравил, че от 3 хиляди години е отпътувал на следващото ниво. Но си спомни, и с облекчение си отдъхна, че вече не е между живите, и е напуснал този свят. Той очевидно имаше свойството с времето да става все по-абсурден...
Все пак, преди да си тръгне обратно в истинския свят, той изпита малко съжаление към възрастната жена. По времето на Севт се ценяха умните и стремящите се към знание. А сега очевидно диваците бяха превзели света и скудоумието властваше. Ситалк нямаше достъп то базата на Всевишния, която определяше кой кога ще напуска Земята. Не можеше да види кога душата на възрастната жена ще бъде спасена. Но можеше да и помогне малко. С цената на предстоящото наказание, той се намеси с материалния свят. На един от стенописите в собствената му гробница добави малка скица, която указваше няколко околни гробници. Като стигнеха до там, хората с лопатките щяха по-лесно да намерят следващите гробници. И да така да продължат попълването на познанията си.
Пък царете - те се сменяха, това беше вечният закон. Можеше следващият цар да е по-цивилизован...
Със сигурност обаче, този щеше да остави запомняща се гробница след себе си. Егото му беше далеч по-голямо от това на Ситалк... И след някое друго хилядолетие - да се озове в позицията на Ситалк...
Скоро душата на тракиеца отново бе в приятната дамска компания...

Продължава... Скоро...

11.01.2012
Добри Божилов
Гай Балоний...Презареждане

donation

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates