Глава 4 – Парите на старците

 

Времето след изборите за Старши консул трябваше да е време на отдих и наслада от победата. С поставянето на свой човека на мястото на Първанаки и отдалечени следващи избори чак след година и половина, имаше време човек да се отпусне и да отпочине от народополезния труд. Но не би. Орисан бе Балончо непрекъснато да воюва с нови и нови саботажи на обективното битие спрямо свещената му кауза.
Та лоша зима се улучи и големи студове паднаха. Това задръсти улиците и направи властта за смях. Не толкова, защото не можеше да се пътува, а защото издигайки се, Балончо беше създал на себе си образ на човек, който ще се справи без проблем точно със снега и преспите. „Още във въздуха ще ловим снежинките” – бе казал докато още лъжеше народа да гласува за него. И сега – когато твърде много снежинки бяха стигнали земята, и затворили улиците – пародията беше пълна. Трябваше да жертва един-двама дребни чиновници, на които да припише вината, но това направи ситуацията още по-смешна, доколкото народът вече чакаше някаква по-сериозна главица да се търколи. Но и народът нали нямаше кой знае каква главица на раменете си, та и този път Балончо се измъкна хитроумно, като за пореден път измисли причина за проблемите, която се оказа извън него, и за пореден път народецът му се „върза”. Та този път виновни се оказаха непочтени водачи на товарни каруци, които се хлъзгали по друмищата, заставали напречно и блокирали движението дори на почистващите бригади. Затова и друмищата – гордостта иначе на Балончо, останали затрупани. Решението – забрана на товарните каруци да вървят по друмищата през зимата. Това създаде някои сериозни неудобства на стопанството, но важното беше народът да вижда действия срещу враговете на идилията му.
След снеговете пък гръмна скандал с едно международно съглашение, което се оказа толкова компрометиращо, че всички по света дето го бяха подписали, започнаха срамежливо да се отмятат. Съглашението беше за засилване на контролните функции на стражарите, за да се борят крадците на чужди писания и песнички. В стражарското мислене на Балончо всичко си беше наред и той с голяма радост беше подкрепил проекта. И Цветарий беше на върха на щастието, защото щеше да получи нови инструменти, за да дебне враговете на властта. Но ето че напълно неочаквано, и на много места по света, се надигнаха гневни граждани, които не искали държавата да ги следи та да пази чуждите писания и песнички. Стана голям скандал, голяма демонстрация се получи и пред входа на Сената, след като хиляди младежи направиха цял поход из столичните улици. Притиснат в ъгъла, Балончо знаеше, че трябва да се откаже от съглашението, но знаеше и, че това ще му струва доста от авторитета. Но и този път плиткоумието на тълпата му помогна, и той отново се измъкна без особени поражения. Направи го като измисли, че виновни за съглашението са Бъдишеф и Магления, които го били договорили, а той само го подписал, мислейки си че те са мислели преди да договорят нещо. Обяснението за пореден път свърши работа, въпреки че Бъдишеф от 2 години и половина вече не беше Младши консул, а Магления пък нямаше съвсем нищо общо с преговорите.
Оправданието сработи, но само за да изправи Балончо пред следващия проблем. В резултат на твърде много неуловени снежинки, няколко язовира се препълниха и един от тях се изля върху близкото село, след като стената му се разпадна. Трагедията беше голяма – водата заля хората в ранните часове на сутринта – в страшен студ и мраз, вали сняг, духа вятър. Няколко човека загинаха а десетки други се озоваха по покривите на къщите си, опитвайки се да се спасят насред морето, в което се беше превърнало селото. Стражаро-спасителните екипи на Цветарий не успяха да реагират навреме, поне не и преди случаят да стигне до журналята. Така в тази чудна иначе като зимна приказка сутрин, по телевизора народът чу пряко включване от отчаяни хора на покрива на къщата си, които плачеха някой да ги спаси от студа и водата... А роденият за спасител впечатляващо липсваше, оставяйки ги на произвола на съдбата.
Балончо изпадна за няколко мига в паника – ситуацията беше силно критична, провалът беше голям, рейтингът му щеше да се срути. Жертви, липсващи стражари, разпаднал се язовир, и всичко това „на живо” по телевизора. Ужас...
Но и този път геният на консула не му изневери. Още докато траеше объркването, той се сети как ще се спаси, отново измисли кой друг да е виновен. Така когато накрая журналята успяха да се свържат с него, научиха, че проблемът са купените преди време от Бъдишеф нови военни дирижабли, които не можели да летят на студено. Било голям риск да ги изкарват, че можели да паднат, можел да падне дори самият Балончо, който се качил на един от тях, та да иде лично да спасява народа от водата.
Тази кризисна бърза идея овладя положението. По-късно се оказа, че с дирижаблите всичко е наред, и могат да летят на студ. Но това беше след дни – когато рискът за имиджа на консула беше вече под контрол. И този път се измъкна, и този път донякъде и буквално -„сух от водата”. Обясненията успяха, отново виновен беше друг.
Всъщност, пристрастен към наркотика на балончовото сладкодумие, народът поглъщаше с прехлас всяка негова дума, и дори вече чакаше жадно думата, когато възникнеше причина тя да се казва. Превърнал народа в зависим от приказките му, Балончо успяваше да е все още най-популярният политик, въпреки че глупостта, с която заливаше обществото вече отдавна беше задминала сумираната глупост на всички преди него.
Но успехите в лъжата не радваха вече Балончо. Удоволствието от успеха да надхитри всички други и да подведе народа вече беше по-малко, просто защото самият Балончо се беше наситил на това. Не му се занимаваше вече с това, искаше му се да отпочине, и да се наслади на властта. Но не би...
Така скоро след тези премеждия, Балончо с изправи и срещу единствения казус, който никак не се трогваше от магията на думите. Това беше истинският проблем, който непрекъснато се задълбочаваше – още откакто консулът бе взел властта, и сега наближаваше опасен момент на ескалация. Проблемът, наречен „липса на пари”.
В началото на мандата си, Балончо наследи значителни държавни резерви, натрупани като застраховка от Бъдишеф и тези преди него – притеснени държавата да не остане без пари в някакъв момент и да се моли на външни кредитори. Балончо лекомислено пропиля повечето от резервите, и ето че те вече спаднаха под една доста ниска критична точка. А държавата си искаше пари, разходите си вървяха, нямаше признаци приходите да се увеличат. И нямаше никакъв начин някоя сладка дума да помогне на Сянко да балансира плюсовете и минусите.
-Какво става, Сянко, защо бюджетът отново е празен? – попита Балончо своя ковчежник.
-Не можем да изхраним държавата, Гай Балоний. Това си върви откакто сме на власт.
-Нали икономии щеше да правиш? Да спестиш пари. Толкова реформи непопулярни трябваше да обяснявам...
-Щях, но не ги направих. Вие обяснявахте, консуле, но заедно с това и реформите пропаднаха. Един празен труд от обяснения. Колко труд на вятъра...
-Значи аз съм се хабил за нищо? – почти ядосано каза Балончо.
-Не е съвсем нищо. Спечелихте време на консуматорите да продължат да си консумират. Част от тях са ваши партийци. Т.е. помогнахте на партията. – обясни Сянко.
-Мда, партията е важна. – ката консулът – Но до къде стигнахме?
-Харчим резервите по план – до края на тази година ще изгребем каквото е останало. А догодина са изборите...
-Сигурни ли сме до тях?
-На „кантар” сме. Може някъде около изборите парите да свършат.
-Гледай да не свършат преди изборите...
-Аз гледам, но нищо не мога да направя. Точно сега икономии няма от къде да дойдат. Преди избори не се правят съкращения. Остава ми да разчитам просто парите да стигнат.
-Ще стигнат, ако трябва ще намалим тук-там нещичко.
-Консуле, трябва да се наясно, че единственото, което можем намали, са разходите за друмища. То това са ни и основните разходи, дето са били свещени до момента. Само там има някакви резерви. Но ако направим икономии, част от обещаните друмища, дето ще ги откривате преди изборите, няма да са готови...
-Ще направим всичко възможно да са готови. Поне основният друм до морето ще го направим, защото той е 99% от очакваната слава. Ще спестим от другите.
-Това може да стане и ще помогне, макар да не гарантирам, че ще реши проблемите. Но, консуле, за вашата слава работят не само готовите друмища, но и започването на строежите. Ако спрем строеж, това ще ви навреди.
-Прав си, Сянко. Затова имам някои идеи по този въпрос. Мисля, че добре ще ни дойдат търсачите на антики. Може да се окажат полезни...
-Но те предимно ни се пречкат, консуле. Как ще са полезни?
-Именно, Сянко. Полезни ще са ни с това, че се пречкат...
Сянко осъзна тънкия момент, който беше хрумнал на консула, и се усмихна:
-Заради копачите можем да спрем всеки проект, и дори да спечелим от това, като обвиним, че те саботират държавата...
-Точно така – едновременно и пестим, и трупаме слава. Вече дори рекох на министърката на друмищата да започне да пуска предупреждения, че заради копачите предстои спиране на един голям друм.
-Оправдавате поста си, консуле...
-Благодаря ти за уважението, Сянко. Кажи ти обаче, какво измисли по заема на Царий?
Ставаше дума за заем, взет още от Живака, който при Царий беше преструктуриран и разсрочен, но падежът му изтичаше малко преди предстоящите избори. Т.е. трябваше да се плати точно в годината на изборите, оставяйки консулата с ограничен бюджет точно преди вота. Опцията да се разсрочи наново беше свиваща се, както поради международни затруднения, така и просто защото никой в консулата не знаеше как да го направи. По времето на Царий, ковчежник беше една финансова „акула”, която знаеше как стават триковете със заемите. Царий го остави да си върти схемите, но в замяна се отърва от това да плаща в своя мандат дълговете на Живака. Но сега въпросната „акула” не беше под ръка и парите увисваха...
-Измислих нещо. Може да ви хареса...
-Със сигурност трябва да измислиш нещо, което да ми хареса, Сянко, затова си на поста си...
-Да, консуле. Ще ви хареса... Измислил съм следното... Нали има едни фондове дето се пестят, та да плащаме пенсии на старците след 20 години.
-Да, Сянко, има такъв фонд.
-Та направих изчисления, и установих, че той е точно толкова, колкото е плащането по заема.
-За това и сам можех да се сетя. Но ще станем за срам, че ограбваме бъдещите старци, за да вържем двата края. Помисли ли за пораженията върху имиджа ми?
-Всъщност, Гай Балоний, ограбваме самите себе си, защото ние с вас сме тия старци, дето след 20 години ще чакат пенсия...
-Ха, остроумен си, но това е малко лековат аргумент.
-Знам, консуле. Не е това идеята. Просто се пошегувах. Друго съм намислил.
Вижте сега, няма да вземаме парите на старците, няма да закриваме фонда, той си остава. Просто държавата ще заеме назаем тези пари, и ще обещае лихва. В касата на фонда ще сложим държавни облигации. Доколкото фондът е създаден, именно за да инвестира парите на старците, и да ги умножава, то облигациите са идеалната инвестиция. Сигурни, доходни... Така едновременно ще имаме парите сега, за да платим стария дълг, а фондът няма да бъде празен. Като малък страничен ефект – ще можем да запазим и добре платените постове на няколко предани партийци.
-А не съм чак такъв финансист като теб, Сянко, но тази работа ми изглежда съмнителна. Ще излезе, че парите във фонда са се удвоили, след като той не е празен, а и ние получаваме още толкова. Такива чудеса в живота не стават.
-Вижте сега, Гай Балоний. В живота такива чудеса наистина не стават, но в държавните финанси такива чудеса са възможни. Ние пишем законите, ние определяме как да се управлява фондът. Така ако запишем в закона, че инвестицията в наши облигации е законна и изгодна, тогава тя може да стане, без да изглежда, че фондът е празен. Просто вместо да влага в чужди облигации, както е по замисъл, той ще вложи в наши. И всичко е перфектно.
-Харесва ми схемата, Сянко. Съгласен съм да я направим. Но ми кажи къде е уловката. За мене си да знам.
-Номинално, уловка няма. Може да възникне проблем с текущите парични наличности. Облигациите имат свойство, наречено продаваемост. Т.е. колко бързо и на каква цена могат да се продадат, при нужда от пари. Някои чужди облигации имат много бърза продаваемост. Т.е. вложени така, парите могат по всяко време да се получат обратно. Ако облигациите са наши, не е ясно ще могат ли по всяко време да се продадат. Всъщност например в настоящия момент, трудно бихме ги продали. Това е и причината да не ги пуснем направо на пазара, а да ги продадем на фонда за старците. Просто ние управляваме този фонд, и имаме право да решим да ги купим. Свободни инвеститори в момента не са много заинтересувани. Това е проблемът – парите ще са номинално във фонда, но при нужда, няма да можем да ги ползваме.
-Ясен си ми, Сянко. Парите не се удвояват, а само „на хартия” се появяват на две места. Реално ги изхарчваме, като просто това се нарича с други думи, които не водят до загуба на рейтинг.
-Нещо такова се получава, да...
-Браво, Сянко, напредваш. Доволен съм като се научиш какви идеи ми трябват...
-Да, консуле, властта, т.е. бъдещето на народа, зависи от вашия добър образ пред народа. Всяка мярка трябва да върши своята работа, но да върши и тази работа – да крепи фундамента на народното бъдеще – вашият образ и одобрение...
-Перфектен си, Сянко...
-Пък и, консуле, всъщност нищо лошо не правим. Старците сега нямат нужда от тези пари. Те са за след 20 години. Това, че не можем да обръщаме облигациите обратно в пари не е проблем. Те трябва да се обърнат след 20 години...
-Съвсем прав си, Сянко... Това придава и висок морален облик на плана ти...
Сянко се усмихна. Балончо също се усмихна. Усети, че докато говореха с ковчежника, никой не му беше звънял да докладва за проблеми. Може би пък няколко дни почивка щеше да има. След добре свършената работа...

Продължава... Скоро...

19.02.2012
Добри Божилов
Гай Балоний...Презареждане

donation

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates