"Българската следа" - Глава 1 от "На всеки километър - 40 години по-късно"

1 септември 1984

donation

Майор Желев влезе в кабинета на генерала и очите му светеха. Деянов веднага разбра, че изключително тежката и почти безнадеждна задача, която му беше възложил, напълно изненадващо се бе увенчала с успех. Наистина, невероятен успех, който върна Деянов в дните на собствената му младост и най-дръзките акции срещу Велински.
-Заковахме ги, другарю генерал! – започна без никакво спазване на етикета майорът – Заковахме американците. ЦРУ. Ще ги разнищим. Намерихме доказателства.
-Сигурен ли сте, майор Желев? – зададе напълно излишен въпрос Деянов, защото прекрасно знаеше, че в Държавна сигурност никой няма да нахлуе в кабинета му и да говори небивалици, ако наистина нямаше доказателства. Но това бе задължителен въпрос за овладяване на разговора и за демонстрация на авторитет.
-Разбира се, другарю генерал. Простете, че не спазих устава и формата на доклада си, но това е изумително. Тази толкова безнадеждна задача, която ми поставихте, всъщност се превърна в един невероятен успех. Успех за мен, за Вас, за Народната Република. В Америка ще летят глави, веднага щом ние решим, сигурен съм. Ето… - майорът подаде папката на генерала.
Той я пое и започна бавно да я разглежда. Смисълът на бавното беше да има време докато гледа да каже другите неща на младия си, и очевидно изключително талантлив, подчинен.
-Знаете ли, Желев, аз съвсем малко се надявах да успеете в тази задача. Всъщност бях сигурен, че няма да успеете. Знаете ли защо ви я възложих?
-Очевидно защо, другарю генерал. Народната република не може да изпуска дори най-малкия шанс да се защити от агресията на империалистическия свят. А това, което те направиха е долно, позорно и унизително. То унижава самия човек като такъв. Как е възможна подобна пошлост. Трябваше да направим всичко, за да се защитим, колкото и трудно да беше, и силите да бяха неравни. Затова ми възложихте тази задача. И се радвам, че успях, и че и късметът беше на наша страна…
-Да, Желев, това със сигурност е една от причините. Длъжни сме да пазим Народната република и да правим всичко по силите си, дори когато шансовете са малки. Но това не е основната причина, поради която ти възложих задачата. Всъщност, рационално погледнато, аз по-скоро прахосах твоя ресурс като агент, пращайки те на невъзможна мисия. В същото време можех да ти възложа нещо по-изпълнимо и с по-очевидна полза за Народната република. Но аз те пратих точно на тази задача, рискувайки да загубя месеци и години от таланта ти в безнадеждна работа. Знаеш ли защо го направих? – попита Деянов.
Желев малко се озадачи, мозъкът му на един от най-добрите аналитици, не можеше да измисли никаква причина, поради която да му се възложи подобна задача, освен че беше най-добрият агент, и очевидно в безнадеждна мисия имащият най-голям шанс да я изпълни все пак, беше най-добрият.
-Причината, Желев, да получите мисията е много проста – аз исках да ви помогна да израснете като агент. Човек натрупва опит и познание не само от успешните мисии, а от трудните мисии. Не е важно дали една мисия ще е успешна или не. Важно е усилието вложено в нея. Така най-добре човек усвоява математиката като решава трудни задачи. Дори да не ги реши, усилието което влага, помага на развитието му. Та всъщност истинската причина да ви възложа тази задача, беше да ускоря израстването ви като агент. Исках да вложите целия си интелект в нещо невероятно и невъзможно и така да го развия. Това беше първостепенната ви задача. А сега с успеха си, вие всъщност направихте друга задача първостепенна… - усмихнато каза генералът.
-Трябва да призная, че наистина доста неща научих в рамките на тази мисия. Научих много за американците, за медиите им, за тънкия начин, по който службите им контролират обществото, привидно изглеждащо демократично. Да Ви призная, другарю генерал, научих много дори за съюзниците ни – руснаците. Определено постигнахте онова, което сте си бил поставил като първостепенна цел.
-А ти постигна онова, което никой не очакваше. Браво, другарю Желев. Министерството и Партията ще оценят постигнатото. Допускам, че ще го оцени дори другарят Живков лично.
Желев застина. Името на Първия действаше винаги така на по-младите разузнавачи.
-Не се плашете, майоре. Другарят Живков е човек като всички нас, и да ви кажа – добър човек е. Той не е страшен, освен за враговете на Народната република. А с тези, които и служат добре, той е доста благодарен, пък и обича да се среща с тях, и дори да се смее с тях…
Думите на Деянов, който сам по себе си, беше легенда в Народната република, поуспокоиха майора.
-Ще подготвя пълния и изчерпателен доклад до 24 часа. Ако трябва няма и да спя. Партията трябва да има това оръжие възможно най-скоро. – каза Желев.
-Подгответе доклада, майоре, но ви позволявам и да поспите. Заслужавате го. А и на Първия пълният доклад не му е нужен веднага. Достатъчно е да знае основния резултат. А за него веднага ще му съобщя. Ако не са ме изпреварили, разбира се…
-Изпреварили? Само аз знам за това? – изненада се Желев.
-Системата, колега, е така конструирана, че със сигурност вече не само вие знаете за успеха си. Другарят Живков винаги получава една и съща информация поне от 3 различни доклада. Това, разбира се, не променя факта, че и в трите заслугите ще бъдат ваши. Сега отивайте да пишете, и да поспите.
-Слушам, другарю Генерал…
Желев излезе, а Деянов отново отвори папката. Вътре под формата на предварителен, но достатъчно подробен доклад, се съдържаше успехът на операция „Тома Неверни“. Наистина, почти апокрифно решение беше в атеистично общество да се даде подобно име на операция на Държавна сигурност. Но Деянов имаше право да си позволява волности, именно защото беше Деянов – легендата на социалистическата революция, за която се пишеха книги и се снимаха филми.
Операция „Тома Неверни“ представляваше един невъзможен опит да се издири доказателство за намесата на ЦРУ във формулирането на така наречената „Българска следа“ в атентата срещу Йоан Павел II. Това, че американците измислиха всичко беше ясно от самото начало. Потвърдиха го и преки и косвени сведения и на ДС , и на КГБ. Всъщност всички служби по света доста бързо се досетиха кой измисли този комплот, а самата акция на ЦРУ беше типична, и една от много подобни акции, насочени към дискредитиране на социалистическия блок. Червеният свят нямаше нищо общо с атентата срещу папата, но самият атентат беше идеална възможност да се лепне грозно петно върху Червения свят. И американците го направиха добре. Всички знаеха, че са те, но и всички знаеха, че няма как да се докаже, че са те. С което акцията по същество беше успешна. Разбира се, набедените веднага отговориха, че това е провокация, и обвиниха ЦРУ, но този ход сам по себе си, беше логичен и предвидим, и не помогна почти с нищо. Накратко – ЦРУ успя триумфално с очернянето на България – като привидна цел, и най-вече – на Съветския съюз – като основна цел.
Операция „Тома Неверни“ трябваше да постигне нещо много рядко и много трудно постижимо – да намери доказателство за работата на вражеска разузнавателна служба, и това доказателство да е годно и достоверно. Принципно, подобни доказателства в разузнаването бяха трудни за намиране – за каквито и да било акции. Но за важна акция като „Българската следа“ важаха допълнителни мерки за сигурност, и общо взето – да търсиш доказателство, си беше загуба на време.
Но ето, че беше станало чудото. Екипът на Желев, на когото Деянов изключително симпатизираше, виждайки някакво повторение и прераждане на самия себе си, все пак беше успял. Наистина бяха намерили безспорна връзка между ЦРУ и „Българската следа“, която предадена на западните медии, щеше да доведе най-малкото до оставка на директора на самото ЦРУ и до продължителни разследвания в Конгреса. Това беше невъобразим успех на Държавна сигурност.
Но…
Но този успех  караше Деянов да изпитва съмнения…
Защото това не беше онзи Сергей Деянов, който вярваше в комунизма, бореше се с фашистите и експлоататорите и късаше нервите на Велински. Това всъщност беше един друг Сергей Деянов, който вече нямаше нищо общо с легендите и филмите за самия него.
Съмненията започнаха още през 60-те. Когато окончателно всички стари и истински бойни другари от нелегалната съпротива, се оказаха извън властта на Народната република. След серия от партийни борби в една партия, превръщаща се все повече в средство на партийците, в крайна сметка се оказа, че тя се ръководи от хора, които или нямаха никаква нелегална борба, или в биографиите им тя беше измислена. Деянов, като истински борец с фашизма, и най-вече като един от най-умните сред тия борци, много добре видя и разбра какво става. Партията постепенно беше превзета от самозвани псевдо-комунисти, целящи само и единствено лична облага. Самият Деянов не само оцеля, но и се издигна до върховете на Народната милиция, и Държавна сигурност. Но той беше наясно, че това е, благодарение на личните му качества, и интелекта му, а не заради заслугите от преди 9 септември 1944 г. Истински заслужилите минаха на синекурни постове и забвение, изпратиха ги посланици по чужбина, дадоха им културни  и просветни позиции. На тяхно място дойдоха псевдо-борци, които бяха добри в интригата, но малко вярваха както в идеите на Партията, така и в социализма. Деянов оцеля, но борейки се с тази измет, не по-малко остро, отколкото се беше борил с Велински. Сега той бе в някакъв смисъл новият Велински. И се питаше, дали някогашният му съперник, не бе изпадал в същата ситуация, опитвайки се да брани една система, по подобен начин превзета от кариеристи и бездарници…
Но 60-те бяха само началото. С времето Деянов прозря и, че самата система, за която се беше борил, не работи добре. Голяма, фундаментална грешка, бяха допуснали той, и другите идеалисти, като мислеха, че социализмът е отговорът на всички въпроси. Бяха допуснали грешката, да повярват, че е възможно хората да се държат така както трябва, за да работи добре социализмът. Всъщност, социализмът беше система, замислена за ангели, а не за хора. С хора, преследващи егоистичния си интерес, немислещи дългосрочно, и неинтересуващи се от общото благо, тази система просто не можеше да работи. Затова и беше очевидно, че изостават. Изостават от капиталистическите държави. Наистина, не беше справедлив капитализмът, но беше ефективен. Дяволски ефективен. А справедливостта на социализма осигуряваше народът да е по-беден дори от бедните на несправедливия капитализъм.
И така, с годините, Деянов всъщност загуби вярата си в системата. А онова, което го ужасяваше, беше че тази система в едно отношение е уникално ефективна – в това да не допуска промяна. И самият той беше част от това да не се допуска промяна. Народът нямаше избор, трябваше да я търпи, и единственото, което можеше да направи, беше пасивно да се съпротивлява. Това още повече снижаваше ефективността и раздалечаваше напредващия ускорено капитализъм.
Някъде в края на 70-те, Деянов вече беше решил, че трябва да направи нещо. Разбираше, че доста малко хора са като него – да имат властта, позицията, но най-вече – интелекта, да направят нещо. Да помогнат на системата да си отиде. За доброто на народа и на Народната република.
Всъщност, Деянов беше излъгал майора. Никой друг, освен тях двамата не знаеше за операция „Тома Неверни“. Формално тя бе регистрирана навсякъде, но не се смяташе за важна, Първият не се интересуваше от нея, смяташе се по-скоро за тренировъчна мисия. Разбира се, беше въпрос на дни и други генерали от ДС да научат, и съвсем скоро да започне конкуренция кой има по-големи заслуги. Но не това тревожеше Деянов, който от почти 4 десетилетия все в подобни води плуваше. Друго беше по-важното, и то беше трудната задача.
Акцията на ЦРУ срещу България, и измислянето на „българската следа“ по същество помагаше на това режимът да бъде отслабен. САЩ преследваха свои собствени цели, но в случая тези цели помагаха и на това нещата в Източния блок да се променят. Ако откритото от Желев доказателство станеше известно, ударът щеше да се върне към ЦРУ, а Източният блок да излезе победител, и по-силен. Т.е. режимът да се укрепи. Нещо, което не беше много добър сценарий.
Но дори Деянов – легендата, не можеше да скрие тази информация. Времето летеше неудържимо, и единственото, което Деянов имаше, бяха няколко часа преднина, може би дори 1 ден. Време, в което да направи така, че успехът на Желев да не доведе до нищо.
Не беше ясно дали самият Желев изпълни заповедта да поспи. Но генералът не спа, рови се цяла нощ из документи и из електронния архив, писа, мисли, анализира, натовари се така както в най-младите си години. И на другата сутрин се яви при Първия.
-Другарю генерал, винаги ми е приятно да Ви видя… - каза дружелюбно Живков, иззад огромното си бюро в Държавния съвет.
-Другарю генерален секретар, винаги ми е приятно да се явявам при Вас с добри за Партията новини. – отговори Деянов.
-Трябва да са изключително добри, след като идвате лично, генерал Деянов.
-Да, такива са, другарю Живков. Всъщност са по-добри от най-доброто, което сме имали в последните години. Един чудесен подарък точно преди 9 септември. – каза Деянов и подаде червена папка на Първия.
Живков веднага я отвори и загуби способността си да говори за миг – докато прочиташе резюмето. После се окопити. Все пак да си генерален секретар на Партия от комунисти, в която нямаше нито един комунист, а бяха само кариеристи, означаваше да си силна и интелигентна личност, която се владее.
-Но това е изумително, генерал Деянов. Аз изобщо не знаех, че има такава операция. За пръв път чувам за нея. И изведнъж, не само чувам, а тя направо ще разтресе международното положение! – възкликна Живков.
-Този тип операции не се смятат за важни, другарю Живков. Те са по-скоро вид стрелба напосоки и имащи учебна цел. Не се очаква да постигнат нещо. Разбира се, понякога се случва и това, и едва тогава се докладват. Мисля, че в този случай имаме огромен късмет. Късметът на един изключителен млад агент, на име Иван Желев. Бих си позволил да го препоръчам за медал, а доколкото зависи от мен, той вече ще е основен агент в службата ми.
-Разбира се, генерал Деянов. Ще наградим този младеж. Ще му дадем медал, ще му напиша лична препоръка, ще го поканя да се види с мен. Човек, постигнал това, има голямо бъдеще, и ще помогне много на Народната република.
-Внимавайте само да не го уплашите, др.Живков. Вие сте на самия връх, а той едва сега започва истинската си кариера.
-Все още ли съм тъй страшен надолу генерале?
-Няма как, др. Живков, страшен сте. Част от тежестта на короната…
-Не можеш да си представиш колко тежи наистина тази корона…
Настана кратко мълчание, в което Живков допреглеждаше документите и обмисляше възможните ходове по-натам. А Деянов просто изчакваше необходимите секунди да минат, за да се оформи подходящ момент за следващия му ход.
-Другарю Живков, вероятно много се радвате на доклада, и вероятно мислите как да го използвате. Но аз има някой съображения ,които искам да споделя с Вас.
-Какво има, Деянов? Това тук е толкова безспорно и безусловно, че не виждам какво може да ви обезпокои. Това са снимки на агенти на ЦРУ на среща с телевизионни директори. Тук има дори превод на пари от фирма на ЦРУ към водеща телевизия. Има дори подслушан разговор на главен редактор на вестник с колегата му от телевизията. Как изобщо събрахте всичко това? Рейгън ще сече глави, след като това изгърми.
-Събрахме го с много талант, който скоро ще получи медал, благодарение на Вас, другарю Живков.
-Какво тогава ви тревожи?
-Тревожат ме някои средно срочни последствия, др. Живков. Ако ударим толкова свирепо американците, ще започнат много сериозни разследвания, които могат да застрашат наши агенти, и дори агенти на Москва. Точно както ние направихме нашите изключителни проверки, след като ни удариха с „Българската следа“, така и те ще направят същото, ако ги ударим. Допускам, че така можем да изгубим важни агенти.
Но най-много ме тревожи нещо друго. Нещо, за което знаем всъщност само аз и Вие. Нещо толкова секретно и толкова ценно за нас, че никой друг не го знае. Дори руснаците…
Живков замръзна. След това каза:
-Той застрашен ли е наистина, има ли нещо общо с този доклад?
-Не, агент „Портиер“  няма нищо общо, не ни е носил информация. Но след внимателен анализ, който по разбираеми причини, трябваше да извърша лично тази нощ, стигнах до извода, че той е застрашен от разкриване при евентуално разследване, ако ударим ЦРУ с информацията за „Българската следа“. Могат да стигнат до него, докато търсят източниците на Желев. Той е лице, което би могло да ни помогне да се сдобием с информацията, с която сме се сдобили. Като всяко подобно лице, ще бъде проверен, и то внимателно.
-„Портиер“ е незаменим. Не можем да го рискуваме. Но виж какво става със страната ни. Разкъсват ни. ЦРУ владее всички влиятелни медии. Направиха ни на парцал, без да имаме никаква вина. Просто ни надиграха от всяка гледна точка. И сега можем да обърнем резултата и да им върнем всичко с лихвите.
-Прав сте, др. Живков. Можем да го направим. Но с риска за агент „Портиер“. Държавните решения не са лесни. Затова вие сте от онази страна на бюрото, а аз от тази. Моята работа е по-лесна политически и по-трудна технически. При Вас е обратното. Вие трябва да решите.
Агент „Портиер“ беше най-важният и ключов агент не само на българската държавна сигурност, но вероятно на целия Източен блок. Той беше толкова важен и от такава значимост, че Живков и Деянов си бяха позволили дори да скрият съществуването му от Москва. КГБ не знаеше, че българският КДС има такъв агент, всъщност и самата КДС не знаеше. Знаеше само един човек – генерал Деянов – директор на Първо главно управление, както и генералният секретар на Партията и държавен ръководител – Тодор Живков. Агент „Портиер“ нямаше досие никъде в архивите. За него нямаше записи из електронната памет. От него нямаше дори донесения. Агент „Портиер“ фактически не съществуваше. Самият му псевдоним беше така измислен, че максимално да отклонява вниманието от значимостта му, дори в случай, че някаква информация изтече. Агент „Портиер“ беше лице, което се намираше на поста „министър на отбраната“ в една от най-важните страни от НАТО. Понякога Деянов се чудеше дали това не е самият американски секретар по отбраната.
Всъщност, дори Деянов не знаеше кой е агент „Портиер“. Това беше агент, който не беше вербуван. Той сам се беше вербувал. Беше станало преди години, когато лицето беше на далеч по-ниска позиция. Мотивът му беше съвсем тривиален – алчност. Човекът подходи много професионално. Първо подари една много важна информация на КДС, след което поиска пари за следващите донесения. Получи ги, и винаги когато даваше информация, тя беше ценна и и струваше парите. „Портиер“ много внимаваше с контактите си, ползваше посредници и очевидно беше уникален шпионин. Такъв, за който не знаеха кой е, дори тези, за които работеше.
Разбира се, Деянов беше старо ченге, и успя да събере косвена информация,  която след като проанализира внимателно, сведе възможните фигури до пръстите на едната си ръка. Когато установи, че всички възможни са от изключително високо ниво в чужбина, той създаде псевдонима „Портиер“, и закри предходното досие, което беше с друго псевдоним. Онзи агент привидно бе снет от активна работа, а новият просто не бе заведен никъде.
Малко по-късно КДС получи информация, до която просто лице по-ниско от „министър“ нямаше как да стигне. И след още няколко такива порции информация, които струваха все повече и повече, вече беше ясно, че за българските тайни служби работи министърът на отбраната на страна-членка на НАТО. Деянов не смееше да помисли възможно ли е да е дори някой по-нависоко от министър на отбраната. Но тъй или иначе, агент „Портиер“ беше нещо уникално, което никоя служба, на никаква цена, не можеше да си позволи да застраши. Именно заради това, дори руснаците не знаеха за него. Знаеха само Живков и Деянов.
Гримаса на отчаяние се изписа на лицето на Първия…
-Това е инквизиция, Деянов. Не можеш да ми даваш такъв подарък за 9-ти септември, и да ми казваш, че не мога да го използвам. Рейгън и цялата му измет си заслужават да ги удавим в собствената им помия. Виж какво направиха на България. Виж какво направиха на Антонов. Отровиха го, не е човек вече. Може ли да оставя това ненаказано, ако мога да ги накажа? – почти проплака Живков.
-Другарю Живков, борбата с империализма не е лесна. Трябва да се правят жертви, и да се вземат рационалните решения. Не мислете, че онези отсреща вземат само емоционални решения.
-На мен ли го казваш,  разбиха ни направо. Разнищиха ни с този случай. А и не само с него. Изтощиха ни с военни разходи, смачкват ни икономически. Това не се прави с емоции, а само с хладен рационален и безчувствен разум.
-Точно така е, другарю Живков. Затова нямаме избор. Вие ще решите, но не допускам, че ще позволите да рискуваме агент „Портиер“. Но мисля, че все пак можем да извлечем друг вид полза от случая…
-Какво си намислил сега, Деянов? – надеждата се върна на лицето на Първия.
-Ако разнебитим ЦРУ с публичен скандал, безспорно ще постигнем много в международен план, ще си изчистим и името, и ще ни похвалят от Москва. Но можем да постигнем и друго. Например да уредим малко пари и много технологии за електронната индустрия.
-Какво общо пък има КОКОМ с папата и с „Българската следа“? Ако продадем тази информация, която имаме, отново ще застрашим агент „Портиер“.
-Това не е точно така, др.Живков. Има една държава, която пази тайните си по-добре от всяка друга, където ЦРУ трудно прониква, и чиито архиви се пазят с векове в тайна.
-Ватиканът?
-Именно. Ватиканът няма големи тайни служби, но има едни от най-секретните служби. Все още има държавни тайни от Средновековието, които не са разкрити. А за папата ще е много полезно да научи още едно парче от истината за опита за собственото му убийство. На него можем да предоставим част, но достатъчна, от доказателствата, които имаме, без да се страхуваме за агент „Портиер“. Ватиканът нито ще има интереса, нито има ресурса да направи тотално разследване, което би направило ЦРУ. Т.е. „Портиер“ не би бил застрашен. В замяна – можем да поискаме Ватиканската банка да осигури определени заеми и определени връзки, за да вкараме някои забранени технологии от САЩ.
-Звучи логично, меркантилно, и дори патриотично. – каза Живков.
-Със сигурност не е емоционално и ползата няма да е като да разнищим ЦРУ публично. Но поне папата ще знае истината за нас, и ще подпомогнем народното стопанство с пари и технологии. Допускам, че в замяна на технологиите, СССР ще ни отпусне доста нефт.
-Ти си роден капиталист, Деянов. – усмихна се Живков – Направо да не повярваш, че си комунист от половин век. Така и ще направим както казваш. Ще издам заповед операция „Тома Неверни“ да се засекрети, забрави, и пренесе в личния ми архив. А Желев ще получи медала си тайно, както и премия и малко отпуск на запад. Дали да го правим подполковник?
-Той неминуемо ще стане един ден…
-Прав си, да форсираме събитията…
-Благодаря Ви за отделеното време, др. Живков. Надявам се като цяло Народната република да постига все успехи като този на Желев.
-С повече хора като Желев ще постигне. – завърши Живков.
И двамата ясно разбираха, че тези като Желев всъщност не са много.
Вечерта Деянов успя да заспи. Планът беше изпълнен перфектно. Внушаването на страх за ключов агент бе спечелило Първия, преди още другите в ДС да опитат да блеснат пред него. Операцията бе закрита, и забранена, преди някой да може да я използва, и с това да я задейства. На Живков му предстоеше интересен разговор с папата. А на Деянов – с директора на Ватиканската банка малко по-късно.

Добри Божилов
07.04.2013

(А следващите нови приключения на Сергей (вече генерал от ДС) Деянов - когато отново дойде вдъхновение на Великия ум)


Така би трябвало да изглежда ген.Деянов 40 години по-късно. Горе - оригиналът...

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates