Глава 19 – Мъдруването на Добрий

Бай Добрий беше един човек на дъното. И той го знаеше. Не толкова дъното в живота, където не се справяше зле, но безусловно – дъно в политиката, където беше господин „Никой”. Той беше един от огромното мнозинство, наречено „тълпа”, което огромното малцинство, наречено „елит” използваше за да се обогатява. Той беше част от „прецаканата” част на обществото - успешно лъгана, че се грижат за нея, именно онези, които я ограбваха.  Разликата между бай Добрий и основната част от тълпата, беше че той беше осъзнал този факт, и това не го радваше. То го караше да се опита да смени статута си, ако не за да започне да се обогатява, то поне за да не го използват за обогатяване на други. А за да смениш статута си, колкото и ниско да си, и колкото и да нямаш ресурс и връзки, на които да се опреш, си длъжен да се опитваш да се издигнеш, защото това беше единственият шанс някога да успееш.

donation

До този момент основният успех на Добрий беше, че беше успял да прогледне. Не можеше засега да промени грозната истина, но поне виждаше истината. И не си правеше илюзии. Когато някой виждаше истината, той постепенно се научаваше и да я разбира и анализира, за да открива и по-скритите и невидими части от нея, а също – понякога и успешно да прогнозира бъдещето. Добрий обичаше да мисли. Част от мислите си споделяше с тълпата, сред която имаше и други, опитващи се да мислят, които четяха тезите му. И той четеше техните. Нищите обменяха всеки своята част от истината, с надеждата, че един ден ще могат и да променят реалността. А в последните дни имаше много поводи за размисъл…

Двамата консули се бяха скарали. Поводът бяха местата за храненици в чужбина, които бяха много сладки и атрактивни за издържане на партиен актив. За да не се получи така, че само един да разпределя порциите, тези постове се раздаваха с подписите едновременно на двамата консули. Така се очакваше да си ги разделят приблизително наполовина. Старшият консул обаче по времето на Бъдишеф беше раздал всички позиции. И сега, когато Балончо се опита да започне да урежда свои хора там, срещна отпор. Първанаки отказваше да подписва, с което фактически запазваше своите храненици. И за Балончо нямаше нищо. В отговор на този бойкот, младшият консул подтикна Македонеца, Кокалий и Сидериан да започнат да хулят старшия консул и да го заплашват с гласуване на свалянето му от поста. Тримата сателити изричаха думите, които Балончо им казваше, като той можеше да запази по-умерена позиция, в която да изглежда „добрият стражар”. Заплахите на лилипутите не стреснаха Първанаки, и той не само не отстъпи, но дори контраатакува с обвинения в деспотизъм и обсебване на властта. И той включи някои трубадури, които да кажат най-тежките обвинения вместо него. Държавата се разтресе от войната за хранениците, като всеки представяше своята позиция като единствената национално-отговорна, независимо че който и да получеше поста, той щеше да свърши все една и съща работа, и да издои от народа все едни и същи пари.

Бай Добрий наблюдаваше случващото се и мислеше. Тази караница беше доста не на мястото си. Хранениците в странство винаги бяха, и щяла да бъдат обект на спор. Нищо ново не се беше случило. И преди имаше противоречия между консулите. Но никога досега не се беше стигало чак до такъв скандал, включващ и заплахи с изгонване. Обикновено консулите се разбираха тихомълком. Тогава защо се караха?

Добрий прекарваше всичко през собствената си философия на реализма. След като някой правеше нещо, очевидно имаше изгода от него. В конкретния случай всеки един от двамата можеше да спре противопоставянето, без за изгуби много. В крайна сметка, ставаше дума само за няколко назначения. Така мотивът за случващото се можеше да е или „честта” на двете страни, или нещо друго. Доколкото и двамата консули исторически се бяха доказали като абсолютно безчестни, то за Добрий оставаше само втория вариант. А именно – и двамата явно имаха някаква изгода да се карат. Когато за една караница са нужни двама, и когато и двамата правят своето, за да я има, значи и двамата са „на келепир” от нея.

Убеден в това, Добрий мислеше какъв може да е келепирът.

Като че ли по-лесно той се намираше за Старшия консул. Неговата партия, а и той като позиция, бяха с по-малкото останало парче от властта. В публичен план, Балончо беше в настъпление. Популистките му акции в последно време бяха успешни и той укрепваше поддръжката си. Реално властта му непрекъснато се разрастваше, и то с одобрението на тълпата. За Първанаки беше изгодно да е в спор с Балончо, защото така можеше да прокара тезата за заплаха, която беше най-ефективното средство за мобилизация на поддръжниците му. Нищо не ги мотивираше така като ясния и засилващ се враг. Някога – преди години, в първите месеци след излизането от властта на Живака, бяха организирани избори. Битката беше между партията на Първанаки и Синеухите. Обществената вълна беше в полза на Синеухите. Партията обаче използва прекаления радикализъм на някои от синеухите, и внуши на тълпата, че ако те вземат властта, ще се лее кръв по улиците и ще се колят и бесят хора. Тълпата се уплаши, и гласува за нея. Спечелени за Синеухите избори, се превърнаха в пълен провал.

Днес Балончо беше на върха на славата. Но и той имаше малко повече радикализъм, отколкото беше нужен. А някои от активистите му бяха пълни фанатици. Възникването на конфликтна ситуация мотивира този радикализъм и пробуди старите страхове. Тълпата не обичаше крайностите и Старшият консул взе да става симпатичен. И това само няколко месеца след пълния провал на отрока му Бъдишеф. Хората взеха да забравят за покварата на старата власт, а гледаха словесния боксов мач. В който нямаше ясен добър и лош, а участниците се оценяваха според действията ми.

Първанаки определено спечели симпатии, в момент, в който като че ли Балончо беше станал монополист на народната любов. А моментът това да стане не беше никак лош – идваха изборите за столичен градоначалник. Шансовете на сър Кадий не бяха големи. Но една мобилизация върху страха от прекомерното засилване на Балончо, можеше да му помогне. Ако не да спечели, поне да не позволи победа още в първото гласуване за кандидата на Балончо. Стигането до второ гласуване щеше да изглежда като начало на възраждане за разнебитената партия на Бъдишеф. Т.е. ако Старшият консул искаше да започне изграждането на страхова схема, едва ли би имало по-подходящ момент.

Всичко изглеждаше съвсем логично за бай Добрий, ако не беше обективният факт, че Балончо започна скандала. Първанаки, още откакто беше дошъл новият консулат, периодично правеше публични подмятания, с които да демонстрира противопоставяне. Но никога не се стигаше до толкова голям сблъсък. Така и сега с хранениците в странство по същество не беше направил нищо особено. Но Балончо реагира много гневно, а висящите без работа Сандано, Сидериан и Кокалий само това и чакаха, за да се нахвърлят като хиени на повалена жертва. Балончо не ги спря, а дори ги насърчи. Така възникваше въпросът за неговите мотиви.

Като първа възможна версия Добрий допусна неопитността на Балончо и стремежа му непрекъснато да се сбива с някой. Това беше същността му – той съществуваше на базата на непрекъснато измисляни врагове, които да му пречат, и с които да се бори. След като взе властта, изпадна в трудна ситуация. Бъдишеф стана твърде дребен и немощен, за да представлява достатъчно сериозен враг. Царий не влезе в Сената. А Сокологлу млъкна публично и не даваше шанс за битки. Може би ясно съзнаваше, че Балончо ще се провали ако остане без врагове, и правилната политика беше да стоиш настрана, и да не отговаряш дори на атаките срещу теб. Така провокациите, свързани с някои от кадрите на ефенди не предизвикаха отговор от негова страна. И Балончо публично започваше да се озовава в ситуация на пълна власт, бе съперници, което щеше да стовари цялата отговорност за всичко върху него. Така останалата без мишени стратегия на младшия консул се хващаше като удавник за сламка, за всяка възможност за бой. В случая с чужбинските храненици боят се случи – макар и по толкова смехотворен повод. Балончо може би си помисли, че е намерил поредния враг, който да осмисли съществуването му. Но дали така пропусна обективния факт, че този път и врагът ще има полза от боя...? Вероятно на някакъв етап се усети за това, защото даде малко „назаден”. Но не много, може би раздвоен между необходимостта от бой, и опасението, че и врагът печели.

Неопитността беше основната причина някога Синеухите да позволят чрез тях да сплашат тълпата. Но Балончо не беше неопитен, след толкова години като градоначалник, а преди това и като началник на стражарите. Затова бяха възможни и други мотиви. Наистина, най-логично беше просто да е допусната грешка и Балончо да е приложил изпитаните си стари номера в неподходящ момент. Но това не изключваше другите варианти. Особено след не особено сериозното отдръпване, което трябваше да бъде цялостно, за да се обезоръжи Първанаки и да се нулифицира успехът му.

Може би Балончо имаше свои собствени невидими мотиви, мислеше си Добрий. Може би слуховете за вътрешнопартийни борби не бяха без истина. Ако едно засилване на опозицията можеше да сплоти партията около самия Балончо, и да потисне неговата си вътрешна опозиция, може би това беше мотив. Или например не достатъчен изборен успех можеше да е повод за разчистване на някои дребни и средни активисти, с което да се обезоръжат по-едрите му противници. За всички беше ясно, че без Балончо партията е нула. Но всички като че ли искаха да захапят максимално парче от нея, за сметка на Балончо. Нещо, което едва ли му харесваше.

Възможността за неопитност се намаляваше и поради последвалите събития. В разгара на скандала единият от нарочените храненици сам реши да се оттегли, и хората на Балончо използваха случая, за да наругаят Първанаки, че „признал грешката” си и те победили. Изказванията бяха доста агресивни. Т.е. като че ли се целеше продължаване на скандала. Малко по-късно пък държавният ковчежник се заяде с напълно миролюбиво изказване на старшия консул, който пред група учени се беше обявил за насърчаване на науката. Всеки политик имаше право да популира по подобен начин пред съответните групи. Първанаки едва ли го беше направил, за да предизвика нов скандал. Но ковчежникът нарече въпросните учени „безполезни старци” и каза, че парите за тях за излишни. Това не беше далеч от истината, но причина подхващането на темата беше не стремежът към икономии, а по-скоро – пораждането на нова караница. И Балончо нямаше да ореже парите на учените, така както никой преди него не го беше направил. Но ковчежникът много гневно се нахвърли на старшия консул.

Всички тези събития наведоха Добрий на мисълта, че случайните елементи в тях са далеч по-малко от сериозните замисли. При липса на достатъчно информация не можеха да се направят категорични изводи. Но сигурното беше, че случващото се не е караница, а е по-скоро игра. Игра, чиято цел най-вероятно беше печалба под форма на мотивация към поддръжка на собствения актив. Сигурно беше, че играта е взаимно изгодна. И поради тази причина, никой нямаше да загуби пост или ресурс от нея, защото тогава би лишил и противника си от противник. И от печалби… Т.е. накратко – двамата консули играеха доста добра сцена, за сметка на зрителите. А прогнозата за близкото бъдеше, логично беше, че играта ще продължи…

Стигайки до тези изводи, бай Добрий реши да спечели своята малка печалба от ситуацията. Чрез споделянето с тълпата на тези изводи се печелеше доверие и поддръжка за в бъдещето, когато те можеха да помогнат… 

Продължава…Скоро…

13.11.2009
Добри Божилов
Гай Балоний – Политическа сатира в реално време…

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates