Глава 20 – Призванието на тълпата

Властта беше трудно нещо. Доброто управление изискваше огромен интелектуален потенциал, ясно разбиране на събитията, и баланс между разнопосочни интереси. Малцина можеха да го правят, и затова и исторически погледнато, в по-голямата част от еволюцията си човечеството беше живяло в проблеми. Управлявано от хора без качества да го правят, но очевидно с достатъчно качества, за да се издигнат, човечеството бе платило умопомрачителна цена в кръв, бедствия и нещастия, и дори в пари. Този горчив опит беше извел едно правило, че колкото по-дребен е един управник, толкова по-добре за обществото. Защото вероятността този управник да бъде лош, беше по-висока от вероятността да бъде добър. Когато идваха амбициозни величия в големи държави, страдаха далеч повече хора, отколкото, когато идваха амбициозни величия в малки държави, от които почти нищо не зависеше. В този смисъл, надигането на Балончо не беше бедствие в общочовешки план. Така както не беше Триумвиратът преди него, пародията на Царий преди Триумвирата, и режимът на Кокалий от още по-преди. Изобщо, каквото и да станеше в тази жалка държавица, то представляваше една голяма шумотевица в едно малко място, от което никой нормален човек по света не се интересуваше. Всъщност, не се интересуваха дори нормалните хора и вътре в жалката държавица. Интересуваха се предимно политиканите и тълпите, жадни да бъдат излъгани от тях. А лъжата – тя беше винаги пропорционална на амбициите…

donation

Лъжата обаче беше много вредна някой, който се опитваше да постигне различни цели. Лъжейки тълпата, докато тя ги адмирира, лъжците обикновено съсипваха обществото. А съсипването на обществото се засичаше още в ранна фаза от наблюдаващите и анализиращи технологии на Го. И с неудоволствие Бон Гор Лок прочете предварителните данни, сочещи че скоро коефициентът на Балончо ще тръгне надолу. Трябваше да се вземат мерки, но Лок не знаеше какви. Балончо беше твърде устремен в правенето на недомислици, а възможностите на Лок да се намесва бяха ограничени. Една твърде голяма намеса би била засечена от компютрите, докладвана в Империята, и би провалила тайния му замисъл. А без намеса, пораженията, които ежедневно произвеждаше Балончо, бяха като лавина. Тълпите все още не ги виждаха, но зоркото око на компютрите не можеше да бъде излъгано. Лок изпадна в униние…

Проблемът на Балончо беше автентичното му величие. Народът наистина гласува за него, и го обичаше. Но го обичаше, защото очакваше от него бързи промени, каквито бяха невъзможни. Балончо беше класически средно-умен авантюрист, който се подмами от илюзията за бързо издигане като обещава неизпълними неща. Той не беше единственият, който го правеше. Мнозинството политикани изобщо не се интересуваха какво ще постигнат, като единствено искаха да изкарат известно време във властта, за да се обогатят. Но Балончо беше по-способен в обещанията. Той умееше да убеди тълпата, че ще изпълни въпросните неизпълними неща, за разлика от други, които не можеха да обещават толкова добре. На Балончо му вярваха, а тази вяра, след издигането, се превръщаше в очакване.

Балончо ясно разбираше до каква ситуация се е докарал. Знаеше, че разминаването на убедителни обещания и обективна реалност, е път към небитието за всеки политикан. И за да се спаси, скочи в следващата измама. Бяха го правели други преди него, щяха да го правят и след него. Не беше изобретил нищо ново. Но очевидно беше взел решението да го изпълни. Което и именно беше изборът на прекалено амбициозните величия. В името на властта, и в името на опазването на собственото име, те бяха готови да пожертват всичко. Не толкова амбициозните, и не толкова комплексираните, в повечето случаи „вдигаха ръце” и се оттегляха. Някои с почести, други с позор. Въпрос на техника и на добър подбор на имидж-екип. Но го правеха с ясното съзнание, че не могат да се справят, и нормалният здрав разум им казваше да избягат, преди да се влошили положението, и да се задоволят с досега опосканото от властта. Хората като Балончо обаче не можеха да приемат да отстъпят. Това бяха популистите, които не признаваха никога своя грешка, а ако бъдеха добри популисти, успяваха да убедят и тълпата, че са безгрешни. Точно това направи избор Балончо да направи… Той впрегна целия си популистки и артистичен талант, за да изпълни изпитания модел на най-добрите популисти в историята – създаването на големи и малки врагове, с които непрекъснато да се бори, и които да обосновават съществуването му, и дори – засилването на властта. А това, както Лок знаеше, беше пътят към небитието…

Създаването на врагове беше като да „режеш клона, на който седиш”. Врагове не можеха да бъдат други, освен тези които правеха нещо, и с работата си, крепяха обществото. Онези, които не правеха нищо нямаше за какво да бъдат подхванати, а и да бъдеха подхванати, нямаше какво да им се отнеме. Философията на „врага” беше да обявиш някой, който има нещо, за лош, и на това основание да му наложиш наказание, включващо и „отнемане на нещото”. Тълпата аплодираше такива действия, а властта летеше в небесата по одобрение. Това беше подъл начин да се експлоатира завистта, съществуваща у всеки, и доставяща върховно удоволствие, когато „някой го отнесе”. Удоволствието от задоволената завист компенсираше поне временно неудобствата от беднотията и общия провал.

Големият проблем обаче не беше толкова самото наказание над „имащите”, колкото фактът, че то обикновено се налагаше незаслужено. Почти никога някой от „наказаните” не беше реален престъпник. Реалните престъпници практически никой не ги гонеше. Умелите популисти успяваха да убедят тълпата, че някакви други – далеч по-лесни жертви, са най-опасните престъпници, и наказвайки ги, печелеха собствената си власт. Подобно наказание обаче унищожаваше точно тези, които създаваха нещо и с него хранеха себе си, другите, и самия популист. Така с времето, в името на славата на популиста, властта се разправяше със собствените си работяги, обществото оставаше без блага и пари, и следваше пълен крах. Лошото на този „клон” беше, че падаше не само тоя дето го режеше, а падаше цял един народ. Така беше във властта – когато не си в нея и сбъркаш, страдаш основно ти, но като си в нея и сбъркаш – плащат всички. Лок не обичаше страдащите народи. Съчувстваше на тези нещастници, които сами си бяха издигнали Балончо. Виждаше цялата пародия на собствения им избор…

Народът бе избрал Балончо, основно отвратен от небивалата корупция на Триумвирата. Но отговорът на Балончо бе про-корупционен. Той се зае със засилване на властта, назначаване на нови и нови чиновници, които да контролират и да ограничават корупцията. Т.е. зае се със създаване на нови структури, които да се корумпират. Тълпата, разбира се, ръкопляскаше, но обективният факт, засичан и от наблюдаващите компютри, бе очаквано разрастване на корупцията. Азбучно правило в този случай бе, че корупцията се бори точно по обратния начин – с ограничаване на властта, и премахване на чиновници. Но това не би било популярно…

А новите корумпиращи се структури, трябваше да се хранят от някъде. Единственият източник бяха тия дето работеха. Така новите чисти, светли и неподкупни бюрократи започнаха да откриват своите врагове на средно и ниско ниво в стопанството, където беше лесно да анатемосаш някой, защото имаше какво да му вземеш, и след това да му го вземеш.

Хитова в това отношение беше министърката на приказките с Магистратурата, която започна да пробутва нови закони, превръщащи в престъпници милиони хора. Тя първо обяви всеки собственик на малък имот за бандит, ако няма доказателства, че не е бандит, и с това създаде повод имотът да се взема от държавата. После предложи всички плащания по сделки с имоти да минават през лихварски къщи, с което фактически обяви парите за незаконно платежно средство за част от сделките, а лихварите – за супер честни и почтени хора, които ще следят за почтеността на сделките…

Не остана назад и един от заместник-председателите на Сената, който прокара поправка в закона, според която се налагаха драконовски глоби за който не плаща данък за лечителите. То и до момента имаше наказания. Начисляваха се доста солени лихви. Сега обаче освен лихвите, за тоя дето и без това няма пари да плаща, се появяваше и глоба. Злите езици вече подозираха, че следващата стъпка ще е затвор за неплатена глоба. Така ако си закъсал с работата, първо лихви, после глоби, а накрая и отиваш в затвора, та да не стане случайно така че да свършиш някаква работа…

Връх на славата обаче натрупа един активист от столичната управа, който поиска да превърне цялата столица в платен паркинг. Където и да си спреш колата, плащаш. И доколкото една кола не може да е постоянно в движение, то всички ще плащат. Идеален начин да се пребориш с празната хазна и с лошите шофьори, които препълват града…

Естествено, и за ужас на Лок, всички тези начинания бяха аплодирани от тълпата. Или в най-лошия случай, тя си мълчеше съучастнически. Това беше достатъчно на Балончо, за да е доволен и да насърчава хората си. Системата за създаване на виновници, с последващото им преследване, се превръщаше във вечен двигател, задвижван и ускоряван сам от себе си. Вълната и на възмездието и на народното задоволство се надигаше все повече, влачейки и Балончо, и следващите го маси, към непоклатимите скали на обективната реалност. Компютрите от обратната страна на Луната отчитаха това и с всеки миг на доближаване до скалите, преоценяваха надолу потенциала за Месия. Балончо щеше да изгуби статута си на кандидат още преди да се стигне до сблъсъка. Планът на Лок пропадаше…

…И тогава го осени прозрението…

…Ще направи като Балончо. Щом той можеше да е на върха чрез фалш, защо да не стане същото и при Месията? Компютърът можеше да бъде манипулиран, но не и окончателно излъган. Можеше да се спечели малко време. Но нищо повече. Но тези, на които служеше компютърът, можеха да бъдат излъгани. И лъжата да работи, дори те да я осъзнават – точно като при тълпата на Балончо. Лок бе озарен от прозрението, че не е нужно да създаде истински Месия, и да изкара цифрата 100%. Можеше просто да накара народът Го да приеме Месия и без 100%. Системата за оценка беше добре защитена, и не беше сигурно възможно ли е изобщо някой да получи 100%. Може би да, може би – не. Но обратната страна на системата – самото общество на Го, не беше защитено. Неговото обществено мнение, неговата вяра – за тях никой не мислеше. Никой преди Лок…

След хиляди години на очакване, какво друго, освен уморено от чакане можеше да е едно обществено съзнание? И какво друго можеше така добре да покълне в него като една добре представена надежда? А какво друго можеше да издигне Месия, освен компютърните 100%? Толкова просто беше – онова, което издигна и Балончо – онова, което беше пуснало компютъра – самата тълпа…

Лок се свърза по един криминален канал с някои хора от подземния свят. Нито той знаеше кои са, нито те знаеха кой е. Привидно им продаде информация, която те препродадоха няколко пъти с огромна печалба, преди тя да стигне до директора на една водеща медия. Той прати най-добрия си репортер да провери „доказателството”, скрито на един незнаен свят, че Месия почти е намерен и правителството прави последни проверки, преди да го обяви. На другия ден империята Го се събуди с надежда, която сънуваше от няколко епохи насам. Процедурата по издирване на Месия излезе от контрола на Великия водач и отиде в ръцете на тълпата…  

Продължава…Скоро…

22.11.2009
Добри Божилов
Гай Балоний - Политическа сатира в реално време...

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates