Глава 22 – Законът на пицата

В следващите дни напрежението около Македонеца ескалира, и той доста ефективно се възползва от ситуацията, за да си направи реклама. Партията му окончателно напусна управляващия сговор, а ежедневните му коментари ставаха все по-брутално хапливи по отношение на младшия консул. Но Балончо нямаше време сега да се занимава със Сандано, а и нямаше избори на хоризонта, та да мисли колко се е подобрил текущият рейтинг на доскорошния му съюзник. Сега имаше една по-важна работа, в която дори намаляването на броя на съюзниците помагаше – разпределянето на „пицата” на властта.

donation

Тълпата обожаваше Балончо и се радваше на всекидневния му театър. Но реалните му приятели – тези, които плащаха сметката на славата, очакваха своята възвращаемост. А държавната „пица” – това беше нов модерен термин, въведен от държавния ковчежник, на мястото на стария „баница”, та държавната „пица”беше доста свита и постна, а очакванията на приятелите бяха все така големи. До този момент разпределението ставаше сравнително добре. Кокалий осигури подкрепа срещу не много пари и умерено количество постове. При Димитриус трябваха малко повече парички, за да оцелее в партията си. Но дори и те бяха по-скоро трохи. Сидериан засега спечели най-много, защото осигури най-безкористна подкрепа. Той си нареди схемата най-добре, защото не поиска никакъв пост, а само чист кеш, както и малко медийно присъствие. Така тълпата не виждаше какво точно той получава, и изглеждаше чист като сълза. Но всички тези бяха дребните консуматори. А едрите чакаха, и ставаха все по-нетърпеливи.

Ковчежникът – патриций Сянко, влезе в кабинета на консула с една голяма папка, която беше „пицата” в цифри. Пристъпваше боязливо – както всички останали министри в присъствието на благодетеля си. Балончо великодушно го покани да седне.

-Добра промяна извърши с тази дума „пица”… – започна ведро началникът.

-Благодаря ви, Гай Балоний, наистина се оказа добро попадение.

Всъщност тази дума се беше появила случайно – като резултат от дългия престой на Ковчежника в Империята на бледоликите, където пицата бе почти национално ястие, а баницата беше ретро. Той не разбираше в началото каква огромна еволюция на понятията прави когато напълно естествено за него самия, употреби думата „пица”.

-Сега да видим кой колко ще похапне… - каза Балончо – с колко общо разполагаме.

-Ами, не е много…

Разговорът започваше лошо.

-Колко не много? – попита Балончо.

-Ами доста са крали от Триумвирата. Почти нищо не са оставили…

-Колко точно са оставили?

-Ами… Всъщност оставили са, но…

-Но…?

-Оставили са борч…

-Какво?

-Оставили да ни празна хазна и дългове към нея…

Балончо се раздразни, но не само заради Триумвирата, а защото за няколко месеца работа вече Сянко не беше успял да подобри положението. За пред тълпата оправданията с Триумвирата можеха да работят, но в реалната власт трябваха реални пари. Балончо нямаше против Сянко да си прави реклама, хулейки предните управници, но имаше много против да ползва същия аргумент, за да се оправдава и пред него.

-Това беше преди няколко месеца. Ти нали се захвана да пълниш бюджета.

-Хванах се, но стопанството е зле, а и дупките са големи. Не успях да намаля много празнините. Администрацията на работи добре, само иска премии, а търгашите бягат от данъци…

-Слушай Сянко, не съм те назначил, за да се оправдаваш. Назначих те, за да осигуриш пари. – скара му се консулът, ясно съзнавайки, че е твърде жесток. Сянко нямаше какво да направи. Всъщност в тази страна, който и да беше на поста на Ковчежника, нямаше много място за маневри. Истината беше, че преди изборите бяха лъгали на поразия какви нови пари могат да намерят, и това донесе много гласове. Но сега парите не можеха да се намерят, а разходите чакаха. Заедно с новосъздадените очаквания на тия дето гласуваха…

-Гай Балоний, правя всичко по силите си. Трябва време, време трябва…

-Добре, успокой се. Аз съм ти приятел, млади Сянко. Кажи точна цифра…

-Ами зле е положението, едва връзваме приходите с разходите. Може би сме на стотина милиона минус, което можем да покрием от резерва. Но при максимални икономии.

Триумвиратът беше оставил все пак някакъв резерв, макар резерв от типа, който беше труден за харчене, защото беше далеч по-малък от онзи, който можеше да бъде, ако не бяха харчили на поразия преди изборите.

-Виж сега, Сянко, знаеш че властта си има цена. Трябва да се разплатим с тия, които ни помогнаха.

-Прав сте, Гай Балоний…

-Значи трябва да изчистим тези 100 милиона, и да спестим и още от някъде, за да започнем да се разплащаме.

Лесно беше да се каже, но Сянко не знаеше как да го направи…

-Икономисвам всичко, но министрите се съпротивляват. Все гледа да си опази „чергата”.

Това беше проблемът на всички консули досега. Никой не беше успял да се пребори с егоизма на министрите. Но то и те имаха приятели да хранят. А и администрацията – без нея нищо не можеше да се свърши, колкото и неефективна да беше. А администрацията имаше навика винаги да чака бонуси. С всяка изминала година бонусите ставаха все по-големи, а работата и все по-лоша. Коефициентът на неефективност се разрастваше. Но никой не можеше да направи нищо, защото пък като спреше да дава бонуси, бюрократите съвсем спираха да работят, и тогава никаква работа не се вършеше. Тази система беше обречена в един момент да се сгромоляса, но никой управник не намираше пътя към правилните реформи, и затова всеки следващ управник, просто наливаше следващата доза пари за отлагане на катастрофата.

-Ще трябва да изхитрим министрите – каза загадъчно Балончо.

Ковчежникът зяпна в очакване…

-Ще им оставим парите, но ще ги накараме те да платят на част от приятелите ни.

Усмивка грейна на лицето на Сянко.

-Например най-важните ни приятели работят с доня Цветолика. Ще накараме да и дадат на нея продажбата на билети за файтони.

-Строителите на друмища може да възроптаят…

-Може да роптаят, но аз решавам. А и доня Цветолика ще спечели почтено конкурса.

-Но медиите ще скочат. Защо лихварска корпорация ще продава билетите за файтони. Обикновено ги продават търговците на сено за конете и станциите за смяна на впряга. Малко странно ще изглежда.

Прав беше министърът. Билетите за файтони бяха на стойност близо сто милиона годишно, и до сега комисионите от разпространението им ги вземаха станциите. Съвсем логично беше, защото там беше най-очакваното място, където да намериш билета, който ти дава право да ползваш друмищата. Сега ако лихварската корпорация на доня Цветолика вземеше разпространението, тя щеше да се превърне просто в едно междинно звено. Билетите пак щяха да са по станциите, но любимата на консула да прибира комисиона като генерален разпространител. Това би предизвикало неприятни въпроси.

-Има такъв риск, но и медиите са гладни, а доня Цветолика храни доста от тях. И за тях ще има от парите. Затова няма да задават въпроси. Поне не и най-големите.

-Както обикновено сте предвидили всичко, Гай Балоний – изрази възхищението си Сянко. – Мисля си, дали да не пренасочим част от тия пари и към старците. Триумвиратът ги разглези по всяка Нова година да им дава подаръци. Ако не дадем, ще ги разочароваме. А те са доста избиратели…

-Остави парите на Цветолика, за тях има друга работа. За старците ще мислим другаде…

-Бъдишеф и Сокологлу ще ни се нахвърлят ако оставим старците. Много са тия хора, и редовно гласуват. Не трябва да ги губим. – настоя Ковчежникът.

-Прав си, Сянко. Трябва да им дадем нещо.

Консулът се замисли. Настана трудно мълчание. Сянко знаеше, че не очакват от него нещо друго, освен да чака. Идеите бяха право само на Балончо.

-Може да бръкнем още малко в резерва. – предложи консулът.

-Може, но ще разсърдим международните лихвари. Ще ни вдигнат лихвите, ако излезем много на минус и разпиляваме резерва.

-Е какво, ние нямаме кой знае какъв дълг. Какво като ни вдигнат лихвите?

-Ще пострада стопанството. То и сега тегне под високи лихви…

-Проблемът на стопанството си е негов. Ние си гледаме нашата паничка.

-Нашата се пълни от стопанството. Ако го натоварим с лихви, ще плаща по-малко данъци.

-Ех, Сянко, нямаш усет за нещата. Кой е по-важен – данъкоплатецът или избирателят?

Сянко за малко се стресна, след това прие тази дълбока мъдрост.

-Наистина, важно е кой ни избира, а данъкоплатците – те винаги плащат…

-Та да отпуснем нещо на старците.

-Мда, може дори така да ударим Бъдишеф. Ако дадем предимно на по-бедните, които са неговите избиратели.

Балончо се усмихна. Министърът му напредваше в политическото мислене.

-Добре го каза. Ще разделим старците, като ще дадем по малко само на бедните. Така ще ги направим да ни обичат, а богатите няма какво да кажат срещу милосърдието…

Всъщност в държавата богати старци почти нямаше, поне не и сред тези, които разчитаха на държавните пенсии. Но тезата „да помогнем първо на най-бедните” винаги бе помагала на властта. А и сега щяха да се постигнат два допълнителни ефекта – отслабване на Бъдишеф, и всяване на дрязги сред старците. Докато се дръгнеха едни други, властта щеше да печели.

-Отдели петдесетина милиона за старците от резерва и да продължаваме към другите въпроси. Имаме още приятели, които направиха много за нас преди изборите. До къде стигна с разплащанията на дългове?

Ставаше дума за дълговете към частния сектор, които Триумвиратът беше натрупал към изпълнители на услуги. Някои от тези изпълнители бяха подкрепили Триумвирата, а други бяха дали на Балончо преди изборите. Сега всички чакаха своето. Рано или късно то трябваше да се плати, но ясно беше кой ще получи първи…

-Направи ли списъка на кой какво дължим?

-Да, ето го. – Сянко подаде една папка – очевидно доста бяха кредиторите.

Балончо започна да го разглежда и да отбелязва на кой да се плати с приоритет. След като сумата стигна 200 милиона спря.

-Толкова засега.

-А от къде да взема парите? Пак ли от резерва.

-Да, но опитай да пробуташ някои от по-малките суми на министрите. Ако намалиш до 150 милиона, ще си отличник…

-Да, Гай Балоний…

-И сега последното – какво ще правим с чиновниците?

-Те са доста, но проблемът е, че в някои министерства има спестени пари, а в други – не. Някои могат да раздават, а други не могат…

Когато взеха властта, Балончо се беше наканил да съкрати драстично администрацията. Това трябваше да доведе до спестяване на доста средства. Но както и всеки друг консул преди това, и той не успя да го направи. Почти нямаше съкратени, измежду многобройните подмистинистерства нищо не се премахна, макар че повечето от тях нищо не вършеха. На всичкото отгоре се наляха и допълнителни нови чиновници, тъй като трябваше да се раздават постове на партийни активисти, дали доста труд преди изборите. Така фактически администрацията остана същата с лека тенденция нагоре. А Триумвиратът беше приучил и тези хора да чакат новогодишни премии…

-Трябва да сме справедливи, Сянко. Не може за едни да има, а за други не. Значи за всички няма да има. Пък и парите ми трябват за друго…

-Всъщност, Гай Балоний, съгласен съм с Вас. Няма да им даваме нищо. Разбира се, може да имаме проблеми с някои от по-добрите кадри, които да избягат в частния сектор.

Това беше традиционен проблем на държавата. Заради общо взето ниските заплати, най-способните бягаха да работят при частниците. Така в администрацията оставаха по-некадърните, но за сметка на това по-многобройни, и очакващи предимно да получават, и по-малко да дават нещо. Проблемът беше особено драстичен при усвояването на имперските субсидии, където заради липса на хора, които знаят какво да правят, реално повечето субсидии си оставаха в Империята.

-Ситуацията е кризисна, не мога да мисля сега за потенциалните бегълци.

-Може би поне да отпуснем на специалистите по имперските дела. Заплатите при частниците са в пъти по-големи…- предложи Ковчежникът.

Разбира се, че щяха да бъдат по-големи. Един частник, получил имперска субсидия, можеше да раздава щедро от нея. А държавата, за да раздаде, трябваше да го прави пред очите на тълпите, които гледаха завистливо. Частникът нямаше тези проблеми.

-Виж, Сянко, разбирам те, но и ти ме разбери. Пред народа е важно да му кажем, че няма да има нищо за никой, т.е. че всички са равни. Ако тръгна да обяснявам, че за някои все пак ще има, ще си проваля посланието. – обясни принципа на уравниловката консулът.

-Да, прав сте, трябва да запазим посланието. А който напусне, прав му път. Важно е народът да е доволен…

Всъщност заради такова мислене години наред, народът ставаше все по-недоволен, защото липсващите имперски субсидии бяха точно за него. И като не идваха, именно той оставаше без пари, а не министрите. Но в политиката беше важно народът да вярва, че не си виновен за бедите му, а не непременно да няма беди…

Сянко си тръгна, а Балончо остана доволен от разговора. Перфектно се наредиха нещата. Приятелите щяха да започнат да си получават полагаемото. Старците да се успокоят с малко и да се разделят. А сред чиновниците – любимата на целия народ уравниловка. Струваше си да управляваш, когато можеш така добре да уреждаш нещата.

Някои „зли езици”, които консулът не чуваше, разтълкуваха нещата по друг начин. Те видяха жертви от страна на старците в полза на тия които плащаха за това да бъдат излъгани да гласуват. Видяха и файтонджиите да плащат на онези, заради които имаше дупки по друмищата. Видяха и наказани малцината способни бюрократи, които може би щяха да станат частници, с което допълнително да намалят капацитета за усвояване на имперските субсидии. Наказани, в името на това да се запази броят на нищо не работещите, и да се намери служба за партийните активисти. И най-сетне, видяха как онзи, който хранеше всички – данъкоплатецът, не получи никакво разбиране, но пък му остана честта да продължи да плаща при повече тежести…

Но Балончо беше щастлив, защото тези долни мнения изобщо не стигаха до него…

Обади се на Цветарий да уточнят следващия план… 

Продължава…Скоро…

17.12.2009
Добри Божилов
Гай Балоний – Политическа сатира в реално време…

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates