Глава 24 – Веселият самоубиец

Бай Добрий, освен мераклия за бъдещ политикан, беше и настоящ коментатор. Обичаше човекът да умува над случващото се, и да споделя мъдри мисли с тълпата. Понякога биваше разбиран, друг път – не, трети път – охулван. Но редовно си пописваше и публикуваше. Особено, когато имаше вдъхновение. А от ден на ден епохата на Гай Балоний ставаше все по-вдъхновяваща авторското перо…

donation

Добрий не можеше да стои настрана от непрекъснатите приключения, които се случваха в държавата. Намериха място и в неговите писания. И тъй като в последно време се налагаха повече писания, заради все по-вдъхновяващите действия на консула, Бай Добрий установи, че всичките му текстове имаха обща схема. Те бяха коментари, но не бяха разнообразни, а сякаш отлети „по калъп”. По калъпа на съпоставянето на обективната логика с обективната реалност. Добрий се смущаваше от обстоятелството, че непрекъснато възникваха поводи за коментар, дължащи се на разминаването на логичното с видимото. Т.е. или държавата не вървеше логично, или Добрий не виждаше добре. Но това второто като че да беше напълно невероятно. А това не беше добър факт за държавата… Но за да не лъже себе си, той реши да прегледа още веднъж писанията си, и да види да не би да е допуснал грешка някъде, и положението да не е тъй смехо-трагично…

Отвори статията за Гейзера. Това беше коментар на побоя между група стражари и група престъпници – обирджии на файтони по скоростните друмища. Голям хит беше в държавата, стражарите бяха опукали един апаш, облечен в стражарска униформа, а други ги диреха из гори и шубраци. Двама от дирените бяха Гейзера и брат му. Та всичко изглеждаше нормално, докато Гейзера не се обади от чужбина, за да каже да не го търсят, защото няма как да е участвал от странство в обирите. Добре започналата пропаганда на Цветарий увисна. Стражарите станаха смешни. И тогава, за да замаже гафа, Цветарий измисли, че Гейзера само говори, че е в чужбинско, а реално си е тук, и гради фалшиво алиби. Тази версия издържа няколко дни, докато Гейзера не обяви, че се прибира от странство, за да докаже, че наистина е бил там. Това реално се случи, и стражарите го арестуваха на влизане в държавата. Така замазването се оказа втори гаф на Цветарий, и за да замаже и него, той обвини Гейзера, че е излязъл нелегално от държавата като е преплувал Великата река по северната граница. После си сложил фалшиви печати в тескерето от други граници, които реално не бил минавал, и така искал да изгради фалшивото алиби. Тази версия се позадържа малко по-дълго, защото арестуваният апаш откъм ареста нямаше какво да направи, а тескерето остана у стражарите, и никой друг не можеше да види печатите вътре. Тази версия обаче никак не се върза с логиката на Бай Добрий, който обичаше да задава въпроси.

Та той запита в писанието си защо Цветарий няколко пъти сменя версиите си, и с всяка следваща замазва лъжите от предната. После попита, защо Гейзера е арестуван за смешно престъпление като пресичане на държавната граница, дори ако се допусне, че такова е имало. Запита и ако Гейзера реално е излязъл незаконно, защо ще дава доказателствата за това на стражарите, та да го приберат? Единственото доказателство на Цветарий беше тескерето на Гейзера, предоставено от самия него. Излизаше, че след като Цветарий обяви, че Гейзера нелегално е напуснал страната, самият Гейзер нарочно го е направил, поставил е 2 фалшиви печата в тескерето, и се е върнал, за да го предаде на стражарите. Нещо убягваше логиката на подобни действия, най-малкото сравнени с възможността да изгуби тескерето и да се прибере с временно такова, в което няма никакви печати. За Добрий цялата версия на Цветарий беше съшита с бели конци. Очевидно беше, че Гейзера е бил в чужбина реално, и не си е измислил нищо. И затова се връща и предава тескерето – за да докаже чрез него истината.

А върхът на смехорията беше, че магистратите го вкараха в ареста не заради обирите на файтони, а за нелегалното минаване на границата. Някъде изведнъж изчезна основното обвинение, а се появи друго, което да замаже работата и просто Гейзера да е зад решетките, поне временно. На всичкото отгоре магистратите засекретиха делото, макар че по него нямаше нищо тайно. С очевидната цел да не берат срама на собствените си абсурдни решения, издадени под диктовката на Цветарий…

Внимателно прегледа Добрий тази статия, и установи, че не и куца логиката. А това не беше добре за държавата.

Загледа се в друга своя статия. Тази, посветена на супер помпозната акция „Смирените”, с която Цветарий и Балончо разгромиха ключова апашка група. Та там Добрий беше задал въпроса възможно ли е да съществува толкова голяма група, състоящата се от 30 души? Толкова арестува Цветарий в първия ден на акцията. После пусна 25 от тях, а останаха задържани само 5. Като 2 от тях се оказаха специално върнали се от странство, за да бъдат арестувани. Цветарий обяви и, че са открили огромна сума пари – стотици хиляди. После се оказа, че са намерили само една банкнота-стотачка. Защитниците на някои от обвинените обявиха случая за фарс и приведоха сериозни аргументи за това. А Добрий зададе публично въпроса колко голяма е акцията – такава срещу 30, или такава срещу 5 човека? И за какво прибраха 30-те? Попита и какви са тези арести на доброволци, които идват сами, за да ги арестуват? Цветарий, окрилян от Балончо, обяви „Смирените” за най-добрата възможна акция, самопохвали се, и изрази увереност, че с групата на „робин-худовците” е свършено. Пусна препоръка и до магистратите да внимават как съдят, и да не смеят да пускат никой на свобода. Добрий зададе въпроса какъв им е Цветарий на магистратите, и те по закон ли ще съдят, или по инструкции на министри?

Прегледът и на тази статия не показа пропуски. Зле, зле, зле бяха нещата за държавата. Пълна измама и подмяна…

Накрая се загледа в последното си писание – все още непубликувано, и посветено на отстрела на среден по ранг столичен измамник, когото някой уби в центъра на града посред бял ден, и то на стотина метра от събитие, почетено от самия консул. Твърде много абсурди имаше и тук. Най-големият от тях беше паническата реакция на Балончо, който в опит да демонстрира действеност, предприе незабавни арести… Но не на извършители, а на поръчители… Как можеше за няколко часа стражарите да проведат разследване, и без да са заловили извършителя, да стигнат до поръчителя? Този въпрос задаваше Добрий. И отговаряше – или стражарите изнасят поредния театър, или са знаели предварително за убийството и са го позволили, за да натопят поръчителите. Но това второто беше твърде грубо дори за местната реалност, и твърде невероятно от практическа гледна точка. Т.е. очевидно беше първото. Театралната теза се потвърди и от обекта на ареста, който се оказаха двама братя, ползвани като „обичайни заподозрени” в такива случаи. Смешното беше, че тези двамината, носещи прякора „Морковите”, в момента бяха подсъдими по друго подобно дело – за готвене на убийство. Наблюдавани непрекъснато, беше абсурдно точно те да тръгнат да поръчителстват нови убийства. То и предният им арест беше по същата схема. По времето на Бъдишеф ги обвиниха, и до сега делото още не можеше да стигне до реална фаза. Та братята Моркови отново се оказаха виновни, и подлежащи на арест. Този път малцина, дори сред лековерната тълпа, повярваха. Но колкото да имат какво да говорят, Балончо и Цветарий получиха своето.

Пародията обаче продължи дори с ареста, като се оказа, че са прибрали само единия Морков, а другия го намерили и го пуснали. Повдигнаха обвинение на единия, основно защото без обвинение не можеха да го държат арестуван. А другия го обявиха за издирване, но без официална заповед, и без някой изобщо да го издирва. Така пред тълпата се оказа, че излезе версията, че Морковите са поръчители, търсят се изпълнителите, единия Морков е задържан, а другия е пуснат, за да може по-дълго да бъде издирван… Тази история дори нямаше нужда от коментар, мислеше си Добрий. Тя сама коментираше себе си по най-очевидния начин…

В края на подготвеното си писание Добрий задаваше и въпроса за какво им е на Морковите да се занимават с убития? Морковите вече бяха легални бизнесмени. Версиите за миналото им бяха нещо подобно на версиите за миналото на Балончо, който произлизаше от същия контингент. Но и те, и Балончо, отдавна бяха с добре почистени ръце, които избягваха да цапат. Но по-важното беше друго – как евентуално убитият би могъл да ги засегне, та да тръгнат да го убиват. Убитият беше мошеник, спечелил доста от откровената глупост на жертвите си. Той беше измамник за наивници, и ловеше наивници. А Морковите – след толкова години опит, със сигурност бяха всичко друго, но не и наивници. Т.е. нямаше как да ги подведе един толкова прозрачен тарикат, та да изгубят пари, и да ходят да го убиват за това. Морковите и убитият бяха в два различни свята… Съвсем отделно, ако биха искали, Морковите биха могли и да си съберат парите, без да убиват. Убитият винаги би могъл да изкара други пари от наивници, за да изчисти дългове към подобен тип рискови партньори. И той не беше толкова глупав, че да не го знае. Но всъщност, от цялата държава, само Балончо и Цветарий вярваха на версията с поръчителите Моркови. Може би дори те не вярваха…

Балончо и Цветарий постепенно падаха жертва на собствения си героичен образ, разбираше Добрий. Те се бяха издигнали, създавайки очаквания за силна ръка и за безкомпромисност с престъпността. Но тези очаквания рухваха в момента, в който станеше видимо престъпление, което не можеха да овладеят. И за да не остане то неовладяно, се пускаше машината за циркове. Проблемът беше, че очакванията рухваха, и при пусната машина за циркове. Дори положението се влошаваше.

Един по-нормален и по-непопулист политик, би могъл да се измъкне с оправдания, че не може всяко престъпление да се разкрие, че трябва време, че се работи и т.н. Но тези оправдания не бяха приложими за консулата на Балончо, защото той беше обещал, и внушаваше точно обратното – че ще реши проблемите, и нищо не може да му се опре. И когато можеше, не му оставаше нищо друго, освен циркаджилъкът.

Добрий не откри погрешна логика и в това непубликувано писание. Но доколкото схемата на писанието се повтаряше, може би можеше и да не го публикува засега. То след определен брой повтаряния на едно и също нещо, фактите сами вече говореха за себе си. Консулът очевидно искаше да умори народа от смях, чрез действия, стремящи се да премахнат логиката и да създадат изкуствена собствена логика. Постигаше го все по-успешно.

До къде можеше да доведе тази подмяна на реалността, питаше се Добрий? Той не се съмняваше в крайния резултат – всяка фалшива реалност беше обречена на рухване, защото единственото реално съществуващо, и определящо нещо, беше обективната реалност. Но се чудеше какъв точно ще е видът на крайния резултат, какъв ще е пътят до него, и каква ще е цената за обществото. Засега единственото сигурно нещо беше, че пътят ще е изтъкан от смях. Може би Балончо беше избрал пътя на „Веселия самоубиец”…

Дори на Добрий взе да му става смешно в целия трагизъм на ситуацията. Но този народ имаше един странен късмет никога да не стига в трагедиите си до край. Винаги най-най-най-лошото му се разминаваше, макар и цената за това да беше, че постоянно народът живееше в лошо. Интересно, какво ли щеше сега да се случи та пародията на Балончо и консулата му, да остане предимно пародия, без да стигне до обективния плачевен край. Това беше интригуващият въпрос на близкото бъдеще… 

Продължава…Скоро…

07.01.2010
Добри Божилов
Гай Балоний – Политическа сатира в реално време…

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates