Глава 26 – Чичко Паричко

Имаше нещо по-силно от всеки политически фактор. Нещо, от което трепереха и монарсите, и републиканците, и диктаторите, и най-големите демократи. И Балончо се страхуваше от него…

donation

В настоящия момент нямаше кой да му съперничи. Тълпата го харесваше и приемаше всяка негова дума. Нещо повече – приемаше в негова полза и думите на противниците му. Всички работеха за него. Тълпата не се интересуваше от логика, а от сладост на приказките. Бъдишеф не се интересуваше от бъдещето на партията си, а само от собственото си бъдеще, с което загробваше самата партия, т.е. лишаваше Балончо от опозиция. Сокологлу и Старшият консул не допускаха грешката да приказват, защото знаеха, че всяка приказка ще е в полза на Балончо. Но мълчанието им не му и вредеше, т.е. тяхната позиция поне засега не можеше да бъде друга, освен неутрална. Микроскопичните съюзници в Сената ставаха все по-микроскопични, което увеличаваше зависимостта им от великана. Единствено Сандано хапеше по малко, но той още години наред нямаше да представлява заплаха, защото общият му потенциал за ръст беше ограничен. Външнополитическите покровители също бяха благосклонни. Имперските бюрократи бяха доволни от ниското усвояване на имперските субсидии, защото така оставаха повече пари за тях. Затова те подкрепяха всяка власт, демонстрираща неумение да усвоява. Доскоро подкрепяха дори Бъдишеф като единствено му налагаха безмислени наказания като спиране на субсидии, които той и без това не можеше да усвои. Сега подкрепяха Балончо като отмениха наказанието на Бъдишеф, с ясното разбиране, че субсидии тъй или иначе няма да се усвоят. Балончо, разбира се, с почти гениалното си сценично излъчване, успяваше да представи всяка подкрепа от Империята по много по-добър начин, отколкото можеше да го направи Бъдишеф. Така печелеше повече.

Империята на бледоликите също беше благосклонна. Всъщност тя беше затънала в собствени стопански неразбории и изобщо нямаше време да гледа навън. Но за изпаднали държави беше достатъчно някой треторазряден чиновник да каже една добра дума, и това изстрелваше местния елит в небесата.

Великият северен император не остана по-назад. След като стана ясно, че ревизията на големите проекти ще остане само на думи, и с времето те все пак ще се случат, и той започна да се усмихва на Балончо. Парите щяха да дойдат, а приказките си бяха само приказки.

Най-голямата опора обаче бяха избирателните нагласи. Ако се стигнеше до ново гласуване, сенаторите на Балончо щяха да са много повече. Не беше изключено дори да получи самостоятелно мнозинство за промяна на Конституцията. Точно това правеше властта му непоклатима – никой нямаше интерес от избори, които щяха да я направят още по-непоклатима.

В политически план всичко вървеше добре…

И все пак имаше един фактор от неполитическо естество, който можеше да провали всеки. Един фактор, от който зависеха не само политиците, но и всички други, във всяка една дейност. Факторът, наречен „бакалска сметка”. Абсолютно всеки един проект на тази грешна планета, беше зависими от баланса на приходите и разходите. И абсолютно всеки проект – дори политически такъв, беше обречен ако сметката започнеше да излиза на „минус”. Сметката беше последната инстанция, имаща последната дума по всякакви въпроси. Нейната дума беше по-силна от думата на тълпата, на вътрешните и външните съюзници, и от гафовете на конкурентите – по-силна от всичко това взето заедно. А тази сметка не излизаше… И това смущаваше съня на консула…

Почти сигурно беше, че до няколко месеца Сянко ще се раздели с поста си. Вината за олекването на хазната не беше само негова. Не беше изцяло негова, макар да имаше значителни заслуги, и вината за създаването на прекомерни очаквания за нови приходи. Всъщност основният проблем на Сянко бяха многото му е непремерени приказки, но във финансов план те нито помагаха, нито вредяха. Но при проблеми в хазната винаги някой го отнасяше, и винаги първият виновен беше ковчежникът…

Вторият обаче също почти винаги, беше самият консул, и целият консулат… И това плашеше Балончо, и правеше нощите му неспокойни.

Доста зле беше сметката. Доста зле. И държавата беше изпаднала в ситуацията вече да обяснява недостига на пари, и трупането на дълг, а не да ги бори.

Фундаменталният проблем беше, че разходите на държавата бяха до голяма степен фиксирани от политиките на предходните консули, които обаче бяха работили в ситуация на стопански прогрес и нарастващи приходи. Сега имаше криза и спадащи приходи. А гърлата за разходите си бяха все същите.

В началото Балончо се подлъга по обещанията на Сянко, че с ограничения на апашите и контрабандистите, ще се вкарат нови пари в хазната. Но това не се случи, защото нито апашите бяха реално ограничени, нито пък ако бидеха ограничени, можеха да докарат толкова много, колкото беше отварящия се недостиг.

Реално приложимото решение беше да се съкратят значително разходите. Но това беше трудно за стремящ се към популярност лидер като Балончо. Дори там, където тръгнаха някакви икономии, нещата се изродиха не в посока по-малко разходи, а в посока преразпределение на разходи. Лобитата в партията използваха повода, за да отрежат едни пари на едни места, но не за да ги върнат в хазната, а за да ги насочат на други места. Така негативите от реформата се трупаха, но пари не се спестяваха. Това предизвика серия от протести както на засегнати, така и на не достатъчно облажили се вътре в партията, и повечето реформи изобщо бяха спрени.

Засега единствената продължаваща реформа беше крайно противоречивата война с гилдията на лечителите, която обаче изначално изобщо не беше заложила да има икономии. Защото при остър недостиг на пари и преди това, нямаше накъде да се икономисва от лечението на народа. Основната цел на тази реформа беше по-скоро със същите пари да е получи по-добро лечителстване, но без да се намаляват самите пари. Естествено и тук всичко се изроди в лобистки надцаквания и преразпределение, и дори тази реформа беше пред крах и отмяна. Защото караниците в системата вече водеха до това, че със същите пари се получаваше по-лошо лечителстване от преди. Единственият позитивен за хазната ефект от тази реформа можеше да се очаква в средносрочен план – ако поради липса на лечение, повече хора не доживяваха до пенсия, и така се спестяха средства. Но проблемите на Балончо бяха в текущ план, и тази средносрочна надежда нямаше актуална настояща стойност. Пък и на хората нещо не им се умираше по-рано, и почти сигурно щяха да се преборят реформата да спре.

А сметката никак не излизаше. За първия месец на първата нова година на новия консулат, вече се бяха натрупали половин милиард сестерции „минус”. Сянко се справяше добре с успокояването като обясняваше, че само 3 месеца ще е така, а после щял да компенсира. Но това, което успокояваше тълпата, беше кошмар за Балончо. Защото 3 месеца, по половин милиард „на червено” правеха огромна сума, която нямаше как да се покрие за останалите 9 месеца на годината. Ако изобщо и в тях не се натрупаше ново „червено”. Нещо, което се струваше далеч по-вероятно на консула.

Никак не излизаше сметката, а консулът имаше достатъчно ум, за да осъзнае, че без балансирана сметка, властта му е обречена. Това го мъчеше тези дни и той не можеше да си намери място и миг да се успокои.

Краткотраен ефект имаха стражарските радости, които се умножаваха в последните седмици. Някога тези радости биха качили Балончо на седмото небе. Когато беше генерал на стражарите, и когато мислеше само по стражарски въпроси, а друг мислеше за сметки и за издръжка и на самите стражари, случващото се би го направило максимално щастлив. Сега тази благодатна роля се беше паднала на Цветарий, който с въодушевление изпълняваше не само заръките на господаря си, но проявяваше и инициатива. Това да се снимаш как арестуваш велики апаши и тълпата да ти вика „осанна” беше много хубава работа. Цветарий практически вървеше по пътя на Балончо, трупайки слава от добре режисирана драматургия, докато други в държавата се бореха да вържат двата края на държавната сметка. Т.е докато самият Балончо връзваше сметката.

Инициативата на Цветарий на моменти задминаваше дори най-смелите изпълнения на Балончо от златните му времена. Министърът беше установил, че колкото по-едра „риба” арестува, толкова по-добре стават снимките. Така в последните дни беше прибрал една знакова фигура, със знаковия прякор „Багера”. Доста сериозен играч, имащ връзки както сред апашите, така и сред властимащите. Вероятността „Багера” да остане дълго зад решетките беше нищожна, но снимките и славата се случваха преди това. Пък и добре разработената от Балончо система „гепихме ги, пуснаа ги” носеше втори тур слава в момента на освобождаването.

Всичко това беше отвъд всякакви мечти от стражарското време на Балончо. Сега имаше цялата власт и можеше да прибира когото си иска – дори най-известните фигури. Можеше той да се снима, наместо Цветарий. Можеше лично да ръководи акциите срещу апашизма. Но някак случващото се не му носеше нищо повече от моментно разведряване и кратка радост. Да, хубави бяха тия моменти. Хубаво беше и за престижа на партията да се симулира дейност срещу престъпниците. Но сега партията трябваше да крепи държавата, да храни народа и да намира пари за безкрайните сметки, които и представяха. А парите ставаха все по-трудни за намиране…

Тази обреченост, този страх от провал, безсилието срещу празната хазна, която не можеше да напълни никакъв рейтинг и никаква народна обич, това безсилие отравяше дните и нощите на консула. Той знаеше, че или трябва да загуби властта, или да посече безмилостно огромна част от надеждите, които го бяха издигнали. И не само надеждите – трябваше да посече дори даденото на народа от тия преди него, и да подпише обедняването.

С времето Балончо все повече изпитваше на гърба си тежестта да създаде партия, в която всички се опират и разчитат на него. Консулатът му и цялата партийна аристокрация, бяха консуматори. Всички чакаха за своята порция от ресурса, който щеше да им отпусне консулът. А единствения носител на ресурс беше самият той. Никой друг не носеше нищо. Нямаше други с власт, които да могат да решават нещата, нямаше и хора в партията, подходящи за целта, дори и да решеше да подели властта с тях. Предните партии бяха управлявали чрез подялба и раздаване на власт, но и чрез принос на нещо към тази власт. Нямаше едноличен лидер, но нямаше и еднолична отговорност за връзване на сметките. Консулът не можеше да прави каквото си иска, но пък можеше да разчита на подкрепа. Сега консулът имаше еднолична власт, но можеше единствено сам да подкрепя себе си. А тези сили очевидно не му стигаха.

От ден на ден Балончо все повече се убеждаваше, че няма да се справи така. Трябваше да отстъпи единственото, което можеше да отстъпва един политик – парчета от властта, в замяна на нещо, което трябваше на всеки политик – пари. Все още не беше осъзнал напълно тази реалност, но тя се оформяше като ставащо все по-ясно видение в съзнанието му. Засега хазната се крепеше на резерви, по ирония на съдбата, натрупани от предните трима консули, срещу лошото управление на които тълпата гласува. Но тези резерви не бяха твърде големи. И стопяването им ставаше с неумолимо постоянство.

Това, което все още не се беше появило в съзнанието на Балончо – заради факта, че предното още не се беше появило завършено, беше смразяващата мисъл, че дори да реши да продаде парчета от властта, за да запази останалите парчета, може да е и твърде късно. Може и да нямаше хора, които да могат да му осигурят необходимите приходи, или пък да прокарат необходимите икономии, за да се избегне фалитът. Може би всичко останало възможно беше просто да се спечели време, преди краха. Фактът, че беше още на предната мисъл, му спестяваше кошмара от тази.

А шансът на страната би бил, ако тази мисъл – когато дойдеше, останеше само кошмар, и все пак се намереше решение. Благодарение на късмета на начинаещия… например…

Продължава...Скоро...

12.02.2010
Добри Божилов
"Гай Балоний" - Политическа сатира в реално време...

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates