Глава 27 – Бащи и синове

Докато опозицията се гневеше на несправедливостта от все по-разрастващата се популярност на Балончо, а самият Балончо се гневеше на несправедливостта да свършват парите на човек толкова обичан от народа, някъде из кулоарите на властта политическите джуджета имаха своите си кахъри. За народа техните проблеми нямаха особено значение, но за тях самите имаха. И затова тези проблеми от ден на ден отнемаха все повече от времето им, за сметка на времето, което трябваше да отдават на народни дела, в замяна на получените гласове…

donation

Кокалий и Димитриус не се бяха виждали от седмици, през което време не се и бяха чували дори. Из Сената пълзяха слухове, че са се скарали, а недоволството сред актива на партията на младия патриций дори не се прикриваше. Всъщност като че ли протичаше един процес на еманципация на сина от бащата, с тази особеност, че бащата никак не се съпротивляваше, а дори като че да го насърчаваше. Просто защото в политиката приятелството и близостта са само до тогава, докато са изгодни…

А Димитриус вече не беше нужен на Кокалий. Той си беше свършил добре работата като се превърна в ракета-носител на стария политически питон, която за пореден път да го закара в Сената. Но не можеше да повтори това. Кокалий нямаше готова нова „ракета”и при едни избори, би имал големи проблеми как да оцелее като сенатор. Но в случая и Димитриус вече не му вършеше работа, защото поддръжката за общата коалиция на „Синеухите” беше спаднала драстично. Т.е. липсата на качествен заместник не правеше стария партньор качествен. А това Кокалий много добре го разбираше и мислеше за бъдещето…си…

„Синеухата” идея съдържаше в себе си собствен самоубийствен елемент с разнебитването на партията на Димитриус, което стана първо със самото сближаване с Кокалий, а после и с вътрешните избори, на които лидерът беше преизбран, не без помощта на хората на Кокалий. Втори тежък удар им нанесе гравитирането около Балончо, което обезличи всички сближили се с него. И не на последно място, влияние на малки лъжички, но редовно, им придърпваше Сандано, който освободил се от прегръдката на консула, можеше да играе единствена почтена опозиция.

Кокалий беше наясно с тези тенденции, и изобщо не си правеше илюзиите, че има някакво бъдеще пред „Синеухите”. Но доколкото засега алтернатива не се виждаше, а и избори не се задаваха, по този въпрос нямаше какво да направи. Затова се съсредоточи върху по-прагматични области, и в интерес на истината – успя да постигне определени резултати.

Някогашният консул имаше доста солиден кадрови ресурс, останал му верен от славните времена на властта му. И сега този ресурс умело бе превърнат в разменна монета с новия консул. Кокалий никога не би нарекъл екипа на Балончо „некомпетентен”, но умело се възползваше от некомпетентността му. Консулът разбираше, че е в трудна ситуация, разбираше че хората му не се справят, и отчаяно търсеше съюзници. Не съюзници, които да му дадат гласове, каквито той имаше в излишък. А съюзници, които поне да закрепят държавата да не се разпадне поради пълната некомпетентност на собствените му партийци. Кокалий беше един от тези, които можеха да помогнат. В резултат – на все повече и все по-високи постове, макар и не най-високите, се появяваха негови хора. Имайки символично количество сенатори, той постигаше несъразмерно количество власт. Действайки откъм втория ешелон – като заместници и съветници, кадрите на Кокалий дърпаха конците на доста важни сектори. Трябва да се признае, че спрямо политическата си тежест, Кокалий беше постигнал изключителна ефективност на материализацията и във власт.

Всичко това си беше негова заслуга, дължеше се на политическите му качества, както и на трудната ситуация, в която беше Балончо, и нямаше нищо общо с бройката сенатори. Т.е. би могло да се каже, че Кокалий си работеше, и постигаше заслужен резултат.

Но не така мислеха партньорите му в „Синеухите”, които се чувстваха излъгани. Те с право сочеха, че са вкарали Кокалий в Сената, а сега партията им не получава никакви постове, докато партията на Кокалий прониква навсякъде. Не разбираха хората, че това си го прави Кокалий, и че Балончо му го позволява, защото му е нужен като кадрова и политическа подкрепа, а не като сенатори.

Фактически, в нито един момент Кокалий не беше постъпил непочтено към Димитриус. Отстъпи му повечето избираеми сенаторски места. Отстъпи му повечето от държавната издръжка. Помогна му във вътрешните избори. Кокалий не беше виновен за това, че като постове Димитриус получи такива за свои хора предимно вътре в партията си, и нищо в държавата. Така смешничко се получи, че Димитриус спечели всичко в партията си, но нищо в държавата. Но за държавата всеки сам си „плете кошничката”, а там Димитриус не се справяше. Не му помагаше и разбитата в името на собственото му оцеляване партия. И така се стигна до охладняване на отношенията…

-Вие, Гай Кокалий, започвате да се държите нечестно с нас, - много дълго време младият не беше говорил на „Вие” на духовния си баща. Това илюстрираше реалното състояние на близостта. – Ние Ви помогнахме да бъдете сенатор, а сега постовете са предимно за Ваши хора. Наговаряте се с Гай Балоний, а ние сме излъганите…

-Е, не бъди толкова краен, Димитриус. Толкова неща направихме заедно. Ето двойно сенатори на мен имаш, двойно пари получаваш, помогнах ти да не те бутнат в партията… В големите неща винаги сме, и ще бъдем заедно. Гледаш дреболиите…

-Това не са дреболии. Политиката е за да получиш власт. Сега само Вие получавате…

-Не си коректен, млади ми приятелю. Аз не получавам нищо. Когато трябваше, аз имах всичко. Сега просто помагам на консула, който доста проблеми има с кадровия състав. Няма хора човекът, и иска от нашите. Да го върна ли?

-Ние също имаме добри кадри. Защо само от Вашите му даваш…

-Ами защото като поиска нещо от мен, мога да му дам само нещо свое… Ако поиска от теб, ще му дадеш и ти… - постановката на Кокалий беше доста подхлъзваща, но и вярна до болка в същността си.

-Той с мен почти не говори. Как да поиска?

-Ами говори си него, Димитриус. Не ви трябвам като посредник…

-Но Гай Кокалий, вие държите връзката с Гай Балоний, и винаги сте я държал. Коректно е да я ползвате в полза и на двете ни партии, а не само за вашите хора…

-Връзката с консула зависи преди всичко от самия консул. Той определя каква да е тя. В случая я е определил като кадрова подкрепа. Не иска нищо друго. За да му отговоря, трябва да му дам нещо, което знам какво е. А това го знам за собствените си кадри…

-Но Вие идеално познавате и нашите кадри. Някога сме били една партия…

-Познавам някои, но освен да ги познавам, трябва да мога и да разчитам на тях, за да ги предложа на консула…

Отговорът беше повече от хаплив, защото директно посочваше причината кадрите на Димитриус да са нежелани от Кокалий. Това бяха хората, които някога – при разцеплението на общата партия, бяха противници на Кокалий. А ако в политиката имаше класация на глупостта, то на водещо място би била идеята да подкрепяш хора, които веднъж са избрали да се разделят с теб.

-Разбирам неприязънта Ви, Гай Кокалий, но не виждате ли накъде вървим? Нашата коалиция се разпада. Какво да обяснявам на моите хора, когато видят поредния ваш човек да заема поредния пост, отреден за всички нас? Трябва да преодолеете неприязънта и да работим заедно…Отново…

-Успокой се, Димитриус. Не се разпада коалицията. Просто всеки от нас си върши своята работа. Аз не ти преча да говориш с Гай Балоний и да му помагаш. В партията ти има хора, които добре го познават. А за моите хора – не ги приемай като мои. Просто правя услуга на консула и затова му давам само най-надеждните и проверени. Той все пак е в трудна ситуация, и ако изпусне контрола, може да повлече всички ни.

В тези думи имаше поредни два намека, които прерязаха младия лидер през сърцето. Въпросните хора, които познават Балончо, бяха всъщност най-несигурните в партията, и те лека полека сами си отиваха при него и му предлагаха услугите си, без да работят много много за собствената си партия, и без да помагат на Димитриус. А „трудната ситуация” беше съвсем еднозначно припомняне, че ако консулът падне, ще се стигне до нови избори, на които и цялата „Синеуха” конструкция ще се срути, заедно с всички вътре. Кокалий фактически се изкарваше крепител на това изобщо да ги има и коалицията, и самия Димитриус. А болезненото за Димитриус беше, че съзнаваше, че това е обективната реалност.

-Но ако продължава така, аз няма да мога да задържа партията си в коалицията. А Вие нямате кой друг отново да ви вкара в Сената…- каза младокът.

-Ако цялата ни коалиция е обречена, тогава защо да я пазя? Точно затова трябва да се стремя да не ходим на избори, т.е. да помагам на Гай Балоний…

Безмилостната логика ядоса окончателно Димитриус и той не се сдържа:

-Говорите точно, ама точно като Сокологлу и Първанаки. Все едно тях слушам. Гледате си само своя интерес, и забравяте общия…

-Ами, момчето ми, след като толкова години съм оцелял в конкуренция с тях, сигурно имам и опит като техния…

-Но това е пълно безумие. Това е „целта оправдава средствата”…-отчаянието беше обзело ученика.

-„Целта оправдава средствата” е от далеч от преди Сокологлу и Първанаки… Никой не е измислил друго. Това е политиката… - бездушният здрав разум избликна от думите на учителя.

Малко по-късно Димитриус си тръгна в отвратително настроение. Беше дошъл, за да се опита да защити себе си и партията си от несправедливостта, а се връщаше с урок, че трябва да започне да играе реалната игра. Т.е. да играе сам…

А Кокалий се обади на Старшия консул…

-Как напредва ученикът Ви, Гай Кокалий? Навлиза ли вече в реалните правила?

-Напредва, но още не се е научил. Надявам се да не ме намрази, преди да се научи. Понякога наистина го приемам като син…

-Омекваш, Кокалий. Явно не само ти му предаваш от твърдостта си, а и той ти предава от мекотата си…

-Може и просто да остарявам…

-Остави това, има живот пред нас още…

Всъщност за пред тълпата Кокалий и Първанаки бяха едни от най-острите политически противници. Но познавайки се от години, те и работеха заедно от години – там където интересите им съвпадаха. Разбира се, тълпата изобщо не подозираше колко много от интересите им всъщност съвпадаха. Защото един от най-съвпадащите интереси беше тълпата да си мисли, че са противници. А в последно време още един общ интерес се появи – това да скочат в следващия епизод на политиката, след като този свърши. Кокалий нямаше сигурност за нов мандат в Сената, а мандатът като Старши консул на Първанаки вървеше към края си. Нямаше право на следващ избор, а съдбата на предишните Старши консули беше доста смешна. Нещо, което Първанаки не мислеше да позволи да се случи и с него.

-Има живот, прав си, Гай Първанаки, но този живот непрекъснато ни кара да мислим как да останем в него. А Балончо вижда всичко това, и ни използва със заплахата да ни потопи преди да сме си направили следващата лодка.

-Сега е неговият час, това е. Но толкова време оцеляхме… заедно… Ще се опитаме отново да го направим. Е, ще се наложи да се понапънем, но пък… още сме млади… нали…

-Млади сме, а и имаме ресурс…

-Очевидно не само Балончо те използва. И ти го използваш. Твоите хора му печелят време, което всъщност печелят за теб.

-Да, справят се. Засега консулът не може без нас.

-Той напоследък не се кара много и с мен…

-И това ти помага да си движиш твоя проект за бъдещето…

-Очевидно. Балончо знае, че ние сме притиснати от липсата на одобрение от тълпата, и го ползва срещу нас. Но знае и, че той е притиснат от твърде многото гърла, които трябва да храни. И разчита на нас. Така всеки може да движи проектите си…

-Имам усещането, че в не толкова далечното бъдеще, проектите ни отново ще имат допирни точки от общ интерес…

-Да, ще трябва да се скараме отново…

-И то убедително…

-Гледай да задържиш Димитриус до тогава. Като започнем да разиграваме, по-добре ще спечелиш ако разиграваш с цялата коалиция срещу моите хора, отколкото ако си сам.

-Надявам се емоциите му да не го доведат до крайни решения. Ще направя каквото мога…

И Старшият консул и Кокалий останаха доволни от разговора. Той не беше безкрайно задължителен, защото от години те добре разбираха интересите си и без думи, и правеха каквото трябва за да си помогнат, когато трябва. Но удоволствието и увереността от реалната приказка, си имаха своите достойнства, които ги правеха винаги по-желания избор… Приказката с приятели по съдба винаги беше приятелска…

21.02.2010
Добри Божилов
Гай Балоний - Политическа сатира в реално време...

Продължава...Скоро...

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates