Глава 33 – Духът на нацията

Липсата на пари се разрастваше от ден на ден, и Сянко трябваше да прави нещо. Започна да пести от всякъде. Постъпи чрез традиционната справедливост да взима от всекиго по равно, без да отчита кое е по-важно и кое по-малко важно, и да прави оптимизации. И също традиционно се стигна до протести, в които традиционно най-активни бяха най-малко важните. Предстоеше тежък ден с две трудни срещи, в които трябваше да разговаря с държавни храненици за това, че ще им намаляват порциона, а самите храненици нямаха никакво желание да търсят порцион някъде извън държавата.

donation

Първата среща беше с еснафа на артистите, които обявиха наложените им икономии като „убийство на културата”. Всъщност никакво убийство не беше, защото въпросните артисти почти нямаха публика, и играеха само за себе си… и за държавната субсидия. В кабинета на Сянко вече беше дошъл колегата му министър Рашидий, на който се падаше задачата да разпредели икономията между жертвите и. Скоро влязоха и самите жертви, водени лично от Гай Иций Театрий – пробивният в последните години вожд на еснафа…

-Добре дошли, приятели, - обърна се към тях Сянко – искате ли чай, кафе, понички?

-Ние не сме дошли за да храним търбусите, а за спасяваме душите… - отвърна сериозно Иций…

-Но все пак, почерпете се нещо, - подкани ги Ковчежникът – не искам после да излезе, че държа артистите гладни.

-Не! – окончателно и безвъзвратно отвърна Иций и попари надеждите на други от придружаващите го, гледащи отчаяно поничките и кафето – Дошли сме тук, не за да ядем, а за да спасим прехраната на всичките ни събратя и сестри – закова вождът.

-Ами да започваме тогава. – включи се Рашидий.

-Да – каза Иций.

-Мдобре, - пое думата Сянко – Както знаете, хазната е в сериозна криза. – първите думи бяха естествено за да подготви неизбежния им извод. – И както дълго обсъждахме и с Гай Балоний, и с обществените организации, и с народа, и с Вас, необходими са икономии. Знаете, че и без това сме доста бедни, а сега ново затягане на коланите ще е трудно за всеки един. Затова взехме справедливото решение да не ощетяваме никой, да не поставяме едни като по-важни от други, и да икономисаме от всички по равно. Така в консулата се споразумяхме на 20% икономия, и макар че имаше възражения, в крайна сметка тази икономия е почти за всички. С консула сме убедени, че макар и трудно, всички сектори имат резерви да се справят, и така да допринесат, за да не фалираме държавата… Конкретното изпълнение на задачата в изкуствата се падна на патриций Рашидий, и мисля, че той добре се справи.

Дойде редът и на Рашидий да каже своето:

-Както виждате, приятели, ситуацията е тежка за всички. Всички сектори на обществото ще пестят, не може изкуството да остане настрана. Нещо повече – ние трябва да дадем пример, защото сме по-известни и имаме собствено влияние. Като хората видят да пестим, ще пестят и те. Ако не пестим, ще демотивираме и другите… В духа на общото правило на справедливост за всички, и аз така направих – по двайсет процента от всеки сектор на изкуството, за да няма по-важни и по-маловажни. Убеден съм, че вие – театралите, ще успеете да осъществите икономията по същия справедлив начин и помежду си.

Така дойде редът на Иций:

-Ние, уважаеми министри, разбираме че държавата е в криза, и трябва да се пести. Но при нас пестенето е равно на убийство. Дали ще ни отрежете двайсет процента или сто процента, е едно и също. Ще ни ликвидирате. В този смисъл, не може да се прилага  подобна уравниловка. Тя практически значи, че от нас ще вземете 100%, след като театрите, оперите и балетите, се разпаднат. Разбирате защо протестираме. Ние не сме против икономиите, но при нас те са неприложими по независещи от нас причини. Ето защо, би трябвало да не се правят. Още повече, че ние сме „капка в морето” на държавните разходи. С или без нашите 20%, бюджетът няма да усети нищо…- завърши убедително вождът.

Всъщност, обективно погледнато, почти всеки един държавен разход, беше капка в морето на общите разходи. Държавата беше обрасла във всевъзможни храненици, които поради огромния си брой, бяха намалили относителния дял на всеки един като част от общото. Аргументът „капка в морето” беше като капка отрова, която може да отрови цялото море, защото допускането на изключение, би повлякло лавина от изключения. Именно затова Сянко възрази:

-Вие, разбирате, Гай Театрий, че ако ви изключим от икономиите, ще създадем прецедент, и последващите изключения ще ни удавят. Ако спестим икономиите от изкуствата, ще наскочат учените, лечителите, даскалите, войскарите, стражарите…

-Стражарите вече получиха привилегия… - прекъсна го Иций.

-Е, да, но знаете, това е защото Гай Балоний е бивш стражар, Гай Цветарий е бивш стражар, и няма как. Пък и, както виждаме, те работят за това да има повече пари в хазната, като непрекъснато арестуват апаши. Като вкарат пари, те помагат и на вас. Т.е. това е инвестиция, а не икономия… - само Сянко си знаеше колко му коства да изрича тази глупост, след като вече на самия него му я беше изрекъл и наложил Цветарий.

-Голямо сребролюбие, патриций Сянко. – възрази Иций - Само парите са ви важни. А духът, душата на човека, за които ние се грижим. Те по-маловажни ли са от парите? Стражарите изкарвали пари. А за какво са ни пари, ако не сме хора? Без пари за изкуствата, вие убивате бъдещето.

-Убеден съм, че ефектът върху душите на хората, който постигахте до сега, ще се запази и след икономиите. – каза Рашидий, с очевидния подтекст, че нула минус 20% е пак нула.

Театрий не беше глупав и веднага схвана подмятането, и отговори не по-малко остро:

-Със сигурност ще се запази в по-малка степен, отколкото ще се запази при рисувачите… - подтекстът беше, че Рашидий, въпреки кризата, е отделил доста пари за собствената си каста на рисувачите и ваятелите, на които започна да строи огромна изложбена зала.

-Като цяло, парите за рисувачите в годините са по-малко от тези за театралите… - отговори Рашидий. – в минали години рисувачите бяха ощетени, и сега е нормално да ги компенсираме.

-Точно в кризата? – попита Иций.

-Това е непрекъснат процес – каза Рашидий. – И при рисувачите има икономии, просто сега им се падна компенсацията за миналите години…

Тук министърът беше напълно прав. Процесът на привилегироване на определени сектори на изкуството, според това от кой сектор произхожда министърът, беше непрекъсваем. Миналият министър беше от кастата на театралите, и беше уредил доста пари за артистите чрез преки плащания и различни субсидии по проекти. Сега Рашидий просто си уреждаше рисувачите и ваятелите.

-Нека не се караме. – включи се умиротворително Сянко – артистите наистина ще трябва да претърпят лишения, но нека не забравяме общата ситуация – всички търпят лишения.

-Но не всички загиват, ако се лишават. При нас е убийство… - върна се към тезата си вождът.

-Е, убийство… - усмихна се ехидно Рашидий.

-Не ни се подигравайте, министре… Ние нямаме администрация или излишни консумативни разходи, които лесно да спестим. Ще трябва да режем само живо месо – хора. Това са хора, министре! – почти се беше ядосал Иций.

-Навсякъде са хора, Гай Театрий… - уточни Сянко – но икономиите от театър не значат смърт на театралите. Те, като всички други, могат да работят и друго.

-Но това е възмутително, то е кощунство! Искате да пратите артистите в мините да копаят ли?

-Е, ние нямаме много мини в тази страна. Бедни сме на природни ресурси…- усмихна се Сянко.

-Отклонявате истината, Сянко. Откъсването на артиста от театъра е негова духовна смърт. То ще унищожи живота му. Това са нежни, чувствителни хора, за които трябва да се грижим. Те създават духовна храна, не са определени да са в сивотата на материалното производство.

-Очевидно обаче твърде много държат на материалния си статус, след като театрите ще се разпаднат при една едва 20% икономия. – каза Сянко.

-Но как смеете! Артистите не играят за пари, а за нашите души…

-Значи могат да играят и без пари? – реторично попита Сянко.

-Могат, но нали трябва да живеят от нещо? И сега заплатите им са на минимума на оцеляването и достойнството. – каза Театрий.

-Има и с по-ниски заплати служители в държавата. Дори с 20% надолу, пак ще останат други с по-ниски заплати. – обясни Рашидий. – Значи може да се оцелее.

-Но как ще сравнявате други хора с артистите? Те не могат да живеят в мизерия и да правят голямо изкуство, което да изпълва душите на хората…

-В момента не са много душите на хората, които пълните, така че жертвата е оправдана. – заяви Рашидий.

-Как ще не са много? – ядосано каза Иций – залите ни са пълни.

-Да, според броя продадени билети, в някои театри залите изглеждат пълни…

Последната реплика на Рашидий съвсем конкретно посочваше хитрините, които правеха част от театрите, за да изсмукват държавата. За някои от театрите беше въведен принцип държавна субсидия да се дава според продадените билети. Ако продадеш 50 билета по 5 сестерции, получаваш 250 сестерции от билети, а държавата ти дава субсидия от още 10 сестерции на билет, т.е. още 500 сестерции. Логично изглеждащо, но и силно мотивиращо театрите да купуват сами билетите си, за да увеличат получаваните субсидии. Така винаги продадените билети бяха колкото бяха местата в залата, а понякога и повече. Парите от билетите си оставаха в театъра, просто се превъртаха веднъж през касата му. А държавата наливаше съответстващата субсидия. Реално публиката рядко пълнеше и половин салон, като това се случваше само на най-добрите представления. Гилдията на Иций от години напираше всички театри да минат на тази „пазарна” система, според която държавата плаща само при „интерес на публиката”. Естествено, държавата не го правеше масово, защото знаеше да схемата с билетите, а и нямаше достатъчно пари. Театърът, в който работеше Иций беше сред привилегированите, и Иций имаше за какво да се бори и в личен план.

В повечето театри нямаше подобни възможности, и техните „продажби” на билети не бяха впечатляващи. Там се получаваше абсурдът като се разделят държавните разходи за театъра, на броя зрители, да се получава цена на представление за зрител от типа на 200 сестерции. Което беше цена достойна някъде в столицата на Империята или при бледоликите, но не и в тази окаяна държавица.

-Нима сте против пазарния подход в изкуството? – попита Иций.

-О, никак не съм срещу него, просто вашият пазар са държавните субсидии, а не самите зрители. – отговори Рашидий.

-Но, министре, Вие направо богохулствате. Да не мислите, че трябва да оставим изкуството на произвола на тълпата? На тези простаци, които по цял ден слушат кючеци. И ние ли кючеци да започнем?

-Мисля, че стремежът трябва да е да измислите нещо, което да пребори кючека за вниманието на тълпата, а не само да консумирате пари да нещо, което остава безинтересно на тълпата. Така тя си остава при кючека, и не докосва истинското изкуство… - тези думи бяха на Сянко с безмилостната логика на ковчежник. Те се опираха на практиката в Империята на бледоликите, където почти нямаше държавни субсидии за изкуството, а всички се хранеха от реалния пазар. Опитът им сочеше, че ако се проявява творчество и изобретателност, могат да се измислят представления, които да спечелят вниманието на публиката, дори при наличие на опростачаващи спектакли. И при бледоликите имаше шоута с голотии, биячи, и дори кръв. Но имаше и качествена опера, театър, концерти. Подобна предприемчивост и изобретателност изцяло липсваше сред тукашните хора на изкуството, които виждаха в държавата единствения си пазар, и от години основната им работа беше да убеждават държавата колко са ценни, за да получат поредната субсидия. Част от тази работа беше и да охулват практиката на бледоликите:

-Нима ни пробутвате тези идиотщини от отвъд океана? Това просто, плоско и глупаво изкуство, тази промишлена култура. Навсякъде в Старинната континентална империя подходът е обратният – държавата създава високите културни стойности. Каубоите са си каубои. Няма да паднем до тяхното ниво, дори и да гладуваме…

Сянко можеше много да спори по въпроса, но знаеше че е безнадеждно. Не можеш да убедиш паразита, че трябва да „цоца” по-малко. Промяната в мисленето беше най-трудното нещо – по трудно дори от връзването на бюджета. Вместо това предпочете да използва посоката на разговора, за да защити тезата си с техните аргументи:

-Разбира се, всяка страна си има собствен подход към културата. Предимството на нашата култура е, че цени духа, и парите на тълпите не я интересуват. Това ни позволява да я опазим и с по-малко пари. Духът ще опази нас, ще опази вас, ще опази обществото… - завърши министърът.

-Да, много добре казано, - подкрепи го Рашидий. – Мисля, че стигнахме до извод, който удовлетворява всички – хората на духа поискаха да запазим духа, и това е напълно в духа на нашите мерки, които са насочени само срещу парите, а не и срещу всекрепящия дух…

Театрий усети, че са го вкарали в капан. Но знаеше и, че в крайна сметка, не може да отстъпи за парите. Те не бяха важни, когато трябва сам да ги изкараш. Но иначе си бяха важни, и затова трябваше да се извоюват.

-Срам ме е от вас, министри. Вие извъртате нещата и мамите културата със собствените и ценности. Обръщате срещу духа самата сила на духа. Правите го, заради вашите презрени пари. Вие сте загубили душите си, министри. И вие сте изгубили душата си, патриций Рашидий. А такъв изкусен ваятел бяхте… Но духът няма да се предаде. Ще се борим до край. Ако трябва ще стигна до самия Гай Балоний. Той още не е изгубил душата си…

След тези финални думи, Иций стана демонстративно и напусна кабинета. Последваха го като взвод верни войници всичките му придружители. Поничките останаха недокоснати.

-Всички накрая отиват при консула…-заключи Рашидий, преди да си тръгне.

Но на Сянко му предстоеше още една подобна битка. След около час, отново в същия кабинет, отново с понички и кафе, седяха той и министърът на учението и даскалите сър Игнаций. Икономиите бяха стигнали и сферата на книжниците, и подобно на театралите, и там се задаваше катастрофа, според думите на работещите. Затова следващата среща беше с ръководния съвет на Благословената Асоциация на Новаторите. Една консумираща значителен ресурс държавна структура, чиито шефове, в пристъп на откровеност, Сянко беше нарекъл „дядовци-барони”. Макар и да предизвика широко възмущение, тази приказка беше до голяма степен вярна, защото наистина средната възраст на личния състав в Благословената Асоциация на Новаторите, беше доста висока, от години почти никакви новаторства нямаше, а единствено се разпределяха готовите държавни субсидии. Книжниците си живееха като барони…

Гай Събий – председателят на Асоциацията влезе, придружаван от мастити книжници от средното поколение. Шефовете все още бяха от неговото – поколението на дядовците, но не беше уместно да ги води тях и да потвърждава подигравките на Ковчежника. Затова доведе онези, които чакаха да ги сменят, които бяха дори по-нахъсани от тях да се борят. Защото те цял живот бяха търпели, с идеята един ден да станат те „дядовци-барони”, и ако баронитетът изчезнеше точно преди тях, щяха да са най-излъгани.

-Здравейте, Гай Събий, заповядайте, - започна домакинът – почерпете се с понички, кафе, чай…

-Благодарим за гостоприемството, патриций Сянко, но сме тук, не за да храните нас, а да нахраните учението и книжнината. Нашият глад не е важен. Важен е гладът на книжнината, която е духът на нацията. – отговори почти патетично Събий. Придружителите кимаха в съгласие.

-Добре, ако все пак решите, да не хвърляме после поничките. Вземете си…

Междувременно председателят беше извадил една папка, и направо започна:

-Вижте, Сянко, не ви се сърдим за обидите, които отправихте към нас. Обидени сме, но ние сме само едни малки атоми в голямата машина на науката. Затова няма значение какво сте казали. Нека не разсипем науката заради това. Ето тук съм ви донесъл официална статистика за Асоциацията. Нито сме толкова стари, нито сме барони. Всичко е в цифрите. Подмладяваме се, и влагаме в науката…

Подмладяване наистина беше в ход, защото след изказването на Сянко, Асоциацията започна да назначава младежи на малозначителни постове, та да свали средната възраст. Сянко всъщност очакваше тази възраст да се свали като се уволнят и пенсионират дядовците, и така се намали и общият състав. А не като се увеличат разходите, за да се намали възрастта. Но въпреки тези назначения, средната възраст все още беше доста висока, и затова председателят наблегна повече на тенденцията към намаляване. А цифрите Сянко си ги знаеше, и знаеше, че по тях всичко в Асоциацията е идеално. Почти всички пари отиваха за „наука и книжнина”, и това пишеше в отчетите. Отделен беше въпросът, че почти цялата „наука и книжнина” бяха облаги и заплати за книжовниците…

-Нека наистина не говорим за миналите думи, Гай Събий, - отговори Сянко, припомняйки че и към него е имало обиди – нека говорим за реалността, която в науката е издигната в култ. Реалността това е науката.

-Много добре казано, - подкрепи го министърът на даскалите.

-Знаете, Гай Събий, че държавата е в криза – тези думи отново бяха със същата цел като при артистите. – И както дълго обсъждахме и с консула, и с обществените организации, и с народа, и с Вас, необходими са икономии. Знаете, че и без това сме доста бедни, а сега ново затягане на коланите ще е трудно за всеки. Затова взехме справедливото решение да не ощетяваме никой, да не поставяме едни като по-важни от други, и да икономисаме от всички по равно. Така в консулата се споразумяхме на 20% икономия. Икономия за всички. Вие като точен научен ум, с голяма слава и проницателност, ще ни разберете най-бързо.

-Да допълня, че и аз спазих същата справедливост при разпределението на икономиите в нашата сфера, - каза Игнаций – по равно от всеки двайсет на сто.

-Напълно сме съгласни, че трябват икономии, няма нужда на нас да го казвате, министре. Ние добре разбираме законите на природата, на механиката на финансите. Имаме и учени, които помагат на държавниците. Но сме тук, за да изгладим някои обърквания. За нас двайсет процента не са като при другите. За нас те са смърт. Ако съкратим толкова разходи, изпадаме под критичния минимум, необходим за дейността ни. Без тия пари, Асоциацията няма да може да работи, и направо ще си спестите всичката и издръжка. Затова мисля е нужна гъвкавост. Още повече, че в годините общата издръжка на науката е станала толкова малка, че сме „капка в морето” на държавната хазна. С или без нашите пари, няма да усетите нищо.

-Има истина в думите ви, Гай Събий, но пък Асоциацията е на много видно място. Много известни сте, - отговори Игнаций – ако ви спестим икономията на вас, ще ни зарине лавина от искания за харчове. Те ще ни удавят, а не вие. Част от кармата на учения е да дава пример, защото е известен и уважаван.

-Но, министре, мисля че можете да обясните на народа, че уравниловката не е най-доброто решение. Науката винаги трябва да бъде приоритет. Тя създава открития за стопанството, от които може да се печели. Ние реално изкарваме пари, а не харчим. Нашите пари са инвестиция, а не разход.

Сянко отново се включи:

-Безспорно науката е инвестиция, и затова при бледоликите, най-добрите учени са милионери… - това беше примерът, който винаги дразнеше местните учени. Наистина при бледоликите много учени ставаха милионери, след като откриваха нещо ценно, и го продаваха на корпорациите. Но подобно пазарно мислене беше много далечно за тукашните учени, които бяха свикнали да откривателстват за държавата, срещу заплата, и основните им открития бяха папки с документи, които да обяснят колко важно е нещо, та да получат новия транш. Сделки с реалния бизнес нямаше.

-Вие разбирате, Сянко, че не могат да се правят паралели между нас и бледоликите. Вие говорите за друг тип наука, с която се занимават други институции, а не Асоциацията. Ние не сме завистливи и не сме против това комерсиалните учени да стават милионери. Нека успяват. Но ние се занимаваме с фундаментални изследвания, които имат всеобщо приложение, и не подлежат на монетизация. Нашата работа е за обществото като цяло, а не за отделна корпорация.

-Те и там имат такава работа, - отговори Сянко – Но тя не пречи на другата им работа – тази с корпорациите. И там искат слава и да помагат на народа, но не пропускат да помогнат и на себе си.

-Нека да допълня колегата министър, - каза Игнаций – дори фундаменталните изследвания могат да са доходни. Империята има голям брой програми за конкретни изследвания, за които дава субсидии. Ако се включите в тях, ще изкарате повече пари, отколкото от нашите субсидии.

Това наистина беше така, защото бюджетът на Империята за наука беше огромен. Но там се работеше по конкретни задачи и се плащаше за изпълнението им. Докато местната традиция беше държавата да издържа научни звена, които впоследствие да си намират някаква работа, за да има с какво да обосновават съществуването си. Естествено, дори този полу-пазарен подход на Империята не беше много долюбван от книжниците.

-Да, ние имаме проекти и с Империята, но те са недостатъчни. За да работим по тези проекти, трябва да имаме стабилна основа, която се осигурява от собствената ни държава.

-За какво ви е тази основа. Нека основа са парите на Империята… - посъветва Сянко.

-Вижте, министре, не става така. Не можем да оставим само екипите, които работят по проекти. Ще трябва да съкратим 90% от Асоциацията…

-Ами ние не сме ви оставили съвсем без пари, та няма да съкратите толкова. Но защо пък бягате изобщо от съкращения. Такива трябват, и то немалки…- каза Игнаций.

-Не може така да се мисли. Това са хора, а не предмети. Хора с огромен интелектуален потенциал. Те носят духа на нацията. Не можем да съкращаваме духа.

-Мисля, че и при известни съкращения, духът няма да пострада… - бодна го Игнаций с очевидния подтекст, че повечето от книжниците в Асоциацията не допринасят с нищо към духа на нацията, т.е. и да ги няма, духът няма да пострада.

Структурата на Асоциацията обаче беше такава, че смукач смукача крепеше, и дори да искаше, председателят не можеше да се освободи от непотребните книжници. Те го избираха, и самият той беше един от тях. Нямаше как нито да разбере логиката, нито пък да отреже сам себе си.

-Нека не изпадаме отново в обиди, министри. Натам вървите. Асоциацията има нужда от вас, от държавата, от тази издръжка. Неправилно и безотговорно е да я отнемаме. Защото я отнемаме от народа, а не от учените…

-Вижте сега, Гай Събий, разбираме ви напълно. Но хазната е празна. Пари няма. Затова трябва да се приспособяваме. Ние с болка откъсваме нещо от книжниците. Знаем, че науката, това е бъдещето. Но нямаме избор. Затова просто поне част от книжниците трябва да работят нещо друго. Или да работят частично като книжници, частично друго… - обясни реалността Сянко.

-Но това е безумие. Не можете да вкарате толкова години изграждан учен в боклукчийска кола или по строежите…

-Срамен труд няма. А и човекът на духа ще запази духа си, само заради самия дух. Той ще остане част от Асоциацията… - удари с финансовата си логика Сянко.

-Не, министре, говорим на различни езици. Вие поставяте вниманието върху човека като разходващ елемент. Аз ви говоря за ползите от човека. Въпросният учен, като работи за науката, допринася много повече за обществото, отколкото ще допринесе като строител. Държавата ще изгуби безценния му потенциал. Аз за държавата мисля, а не за нас…

-Ами държавата, Гай Събий, има определени възможности да издържа безценни учени, - каза Игнаций – Ние ще запазим част от тях, но повече няма накъде. Знаем, че губим, но като няма пари…

-Ех, тези пари. Аз пари не ви искам. Аз говоря за възвишени и безценни неща. А вие ги приравнявате на пари. Нека спасим красотата, въображението, мечтите, а не да служим на парите.

-Съгласен съм с Вас, - завърши Сянко – няма да говорим за пари. Красотата, въображението и мечтите не са пари, учените не са монети, и няма да ги свързваме с тях. Убеден съм, че учените могат да спасят науката, опирайки се на собствената и духовна сила, и парите могат да се оставят настрана. Това напълно съвпада с подхода ни. Ето че стигнахме до общ извод. Ще разчитаме на вас да разпределите справедливо икономията в рамките на Асоциацията…

Събий усети, че го подведоха, но знаеше, и че гърлата в Асоциацията го чакат. Затова направи единственото логично очаквано от министрите:

-Срам ме е от вас, министри. Вие извъртате нещата и лъжете науката със собствените и ценности. Обръщате срещу духа самата сила на духа. Правите го, заради вашите презрени пари. Вие сте загубили душите си, министри. И вие сте изгубили душата си, сър Игнаций. А такъв добър учен бяхте, лидер на голяма научна школа… Но духът няма да се предаде. Ще се борим до край. Ако трябва ще стигна до самия Гай Балоний. Той още не е изгубил душата си…

След тези финални думи, председателят стана демонстративно и си тръгна, последван от вярната си свита.

-Всички накрая опират до консула… - чу за втори път в деня тази истина Сянко, преди колегата му да си тръгне.

Консулът се срещна и с артистите, и с учените. Оцени внимателно възможностите им да вдигат шум и да му вредят на славата. Претегли стойността на славата със стойността на парите в хазната и отсече:

-От култура и наука няма да пестим…

Тримата министри можеха само да изкозируват…

Продължава…Скоро…

22.05.2010
Добри Божилов
"Гай Балоний" – Политическа сатира в реално време…

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates