Глава 34 – Приказка за двама машинисти

Има една древна поговорка, че като няма пари и работа, приказките започват да избуяват. При Балончо нямаше много накъде повече да избуяват, защото той бе уплътнил всеки ден и час, който е възможен, с приказки, бе платил на всички възможни журналя да вървят след него и да предават и преумножават всяка негова стъпка. Бе максимизирал напълно рекламно-пропагандната си схема, и беше доволен от това.

donation

Но Старшият консул беше консул на същата държава, и тъй като по принцип по-малко приказваше, то схемата с приказките при него сработваше. Така виждайки, че държавата нищо не прави нито за народа, нито дори за себе си, и той намери смисъл на съществуването си в повече приказки. Което естествено подразни младшия консул, и резултатът беше канонада от взаимно надприказване.

В същото време всичко в държавата пропадаше неудържимо. Кокалий намери остроумното сравнение, че се стои на линия, срещу която идва трен с огромна скорост. Балончо отби този удар като каза, че един друг трен вече е ударил народа и по-назле няма накъде. Разбира се, тази шега не отговаряше по същество на въпроса дали 2 удара от трен са по-зле от 1 удар.

Напрежението между двамата консули ескалираше от ден на ден, и така се стигна до момента, в който Първанаки свика народа в един от градските форуми и започна да му говори какво мисли за политическата ситуация. Ядосан, че му отнемат от вниманието на журналя и тълпа, Балончо по спешност свика свое събрание в друг от форумите, с което поне да намали интереса към конкурента си. Очаквано, повечето народ и журналя отидоха при Първанаки, защото той по-рядко говореше, и затова беше по-интересно какво ще каже. Все пак обаче, Балончо успя да откъсне парче от вниманието, и трябваше да бъде доволен, с оглед на тоталното отегчение от себе си, което бе натрупал сред народа, с безкрайните си появи навсякъде и във всичко.

Всъщност, за народа нямаше значение на кой форум е отишъл. И на двата се говореше едно и също. Единствената разлика беше в твърдението кой е виновен. И двамата консули бяха единодушни, че държавата се търкаля към пропастта, но всеки от тях сочеше с пръст другия като причина за търкалянето.

Изумен и ядосан от късогледството на управляващите, и в израз на безсилие да промени нещо, Бай Добрий написа един разказ, посветен на милата родна картинка. Той заимства и интегрира вече създадените идейни течения с влакове, пропасти и оправдания, и така се появи литературното явление „Приказка за двама машинисти”. Ето го и него:

Приказка за двама машинисти

От Бай Добрий 

Тренът все още стабилно се поклащаше по линията. Засега сред пътниците големи недоволства нямаше, макар и от време на време да избликваше някой вик. Колелата ритмично потракваха, вагоните скърцаха, но не опасно, кондукторите редовно вършееха из купетата и замъкваха някой съмнителен пътник в стражарския вагон. После го пускаха, защото смисълът на замъкването не беше да наказват някого, а по-скоро да всяват респект сред останалите.

Двамата машинисти бяха опитни. По-старият имаше близо 20 години служба на различни тренове, а по-младият – около 10 години. В момента повечето задачи по локомотива ги вършеше по-младият, но като цяло тренът се държеше здраво и от двамата. В последно време между тях имаше, поне на външен вид, растящо недоверие. В едни други условия, собственикът на трена би решил проблема, за да не рискува самия трен. Но този трен нямаше ясен собственик, фактически го притежаваха пътниците, и те бяха назначили и двамата машинисти. И тъй като човекът е алчно и себично същество, никой не искаше да отстъпва и капчица от получената власт и облаги, вървящи към всеки машинист.

Външно положението беше контролируемо, но и двамата знаеха една истина, която пътниците не виждаха – основно поради собствено нежелание да гледат. Истината, че тренът непрекъснато ускорява, и че на края на линията има липсващ мост. Един несъществуващ виадукт, който машинистите и поверените им служители бяха длъжни да построят, но който нещо все не се случваше. Това беше мостът над пропаст, след която посоката на движение трябваше да се обърне нагоре и от ден на ден на пътниците да им става все по-добре. Но вече повече от 2 десетилетия този мост липсваше, а различните машинисти избягваха стигането до пропастта като строяха странични линии, в движението по които се печелеше време и се отлагаше стигането до края. В такива линии бяха вложени вече поне 100 пъти повече пари от нужното за моста, но винаги, и поради конюнктурни причини, именно те ставаха приоритет, а мостът дори не начеваше.

Сега обаче положението беше малко по-странно. Пари за нови странични линии нямаше, но по-лошото беше, че нямаше и време за строеж. Тренът вървеше с постоянно, а спирачките служеха основно, за да не изпусне някой завой, и да не се разбие, преди да е стигнал края на линията. Двамата машинисти виждаха това, но странно защото всеки опит да променят нещо преливаше в спор кой е виновен за проблемите…

-Идва белият завой, - каза Старият машинист – ще издържи ли докторският вагон и този път?

Докторският вагон имаше проблеми с окачването и на някои завои така се разклащаше, че можеше да излети от релсата, повличайки половината трен със себе си.

-Ще напъна малко спирачките, а и пратих един от кондукторите да прекара допълнителни хора във вагона, та да тежи повече и да е по-стабилен. – отговори Младият.

-То по тази система няколко пъти се измъкваме вече, но тия дето ги пращаме във вагона, после не искат да излизат, а искат останат и те в докторските купета. По-удобни им били. Така този вагон става все по-тежък.

-Е, какво да правим, Старши… Вашият племенник – предишният младши машинист, така разду вагона, че вече пращи от всякъде.

-Струва ми се, Младши, че се опитвате отново мен да вините за собствените си неуспехи. Имахте достатъчно време да разтоварите и поправите вагона. Хем по-лек, хем нямаше да ни се налага да спасяваме трена, чрез досъсипване на вагона.

-Какво да разтоваря и поправя. Тия там на племенника ви хората, те не щат да слизат и по гарите. А като решим да ремонтираме нещо, излизат и казват, че по-важно е да им оправим храната и седалките в купетата. Всеки си гледа купета, а никой не гледа вагона…

-Те тия там не са само от племенника ми. И ти, Младши, вкара доста пътници там, в опит да ги успокоиш. Ето и сега го правиш – защото не си поправил вагона, и поставяш всички пред свършен факт…

-Напълно несъгласен съм, Старши, с вашите обвинения. Прехвърляте вината от болната глава, на…

Този спор може би щеше да продължи, ако не беше дошъл самият завой, на който и двамата се хванаха здраво за лостовете, изнасилиха спирачките, разтресоха целия трен, което предизвика вой из вагоните, неколцина стражари си натъртиха ръце и крака докато се мятаха из коридорите, опитвайки се да се задържат там, и едновременно да въвеждат ред… релсите на косъм удържаха с много скърцане, но в крайна сметка и тренът, и докторският вагон останаха на линията.

-Справихме се – каза Младият.

-Да, успяхме и този път – потвърди доволно Старият.

Задоволството, че избегнаха дерайлирането, потуши огъня на спора от преди това.

Малко по-натам по пътя имаше проблемен участък, в който често се крадяха релси. Това създаваше риска или да попаднеш изобщо на място без релси, или да попаднеш на някоя новоремонтирана и недовършена релса, или да попаднеш на стари бракувани релси, тъй като нямаше винаги достатъчно пари, за да се подменя всичко с ново. Шансът на трена да оцелее там беше минималната скорост.

-Зоната на Мургашите е скоро, - каза Младият – дано спирачките издържат и този път.

-Мда, да се надяваме и да няма липсващи релси…

-Напоследък кражбите нарастват…

-Така е, не се справят стражарите да ги опазят… - каза Старшият.

-Стражарите се справят по-добре от друг път, и ако не бяха те, изобщо нямаше да има релси. – възмути се Младият.

-Както виждаме, справянето не осигурява чиста линия…

-Ами след пълния провал на вашия племенник с мургавите, те озверяха отвсякъде. Крадат всичко където и каквото им падне. Стражарите не могат да охраняват всичко.

-Е, пак предният машинист виновен. Абе като карахме с него, той не се оплакваше от по-предния…

-Е, какво ще се оплаква, нали от един клас сте двамата били – дружки сте си…

-Дружки, дружки, но релси имаше… А сега е хазарт да минаваш през Мургашите…

-Колега, прекалявате! Добре знаете, че не можеш да озаптиш гладен човек със сила. Като е гладен, той прави всичко, за да яде. Релсите са му пред очите, и ги реже и продава…

-Ами явно при нас с племенника, са били по-сити мургавите…

И този спор се очертаваше като непримирим, но самата зона започна, тренът започна да се тресе, спирачките изнемогваха, някои вагони подскачаха. С много вещина, машинистите удържаха положението, а към края на участъка получиха като поздрав канонада от камъни, които мургави хлапета хвърляха по трена. Изпочупиха няколко стъкла, имаше неколцина порязани. Но тренът оцеля, спирачките получиха почивка, а ускорението продължи…

-Тия мургавите, не само че трошат релсите, ами и се возят без пари. Гледай колко вагони пълни с тях имаме… - каза Младият.

-Да, това е мъдро решение, което преди взехме – по-добре да са без пари на трена и да ядат отпадъците от другите вагони, отколкото да са навън и да трошат линиите. Но откакто се опитахте да ги спрете да се возят, повече линии взеха да изчезват. – каза Старият.

-Но това е абсурдно, колега. Не можем да изхраним всички мургави като ги натоварим на трена…

-Това, колега, е въпрос на баланс и на правилен избор – кое е по-евтино – да ги храним с трохи в трена, или да плащаме за релси…

-Иска ми се да имахме избор и за нещо друго…

-И на мен ми се искаше така…

Междувременно се появи Главният кондуктор:

-Имаме проблем в даскалския вагон, - каза той – Даскалите твърдят, че тренът е много шумен, а осветлението е слабо. Не можели добре да учат децата. Искат спокойствие и светлина.

-Те са на лошо място, прави са, - каза Старшият, имайки в предвид, че съседният вагон е на част от мургавите, които денонощно вдигаха шум.

-Прави са, но къде да ги сложа – възрази Младият – ако ги мръдна напред да са по-далеч от мургавите, ще се окаже някой друг до мургавите.

-Мда, на този въпрос няма решение. По напред са докторите, чиновниците, войскарите… Те имат нужда от повече спокойствие. Но ток да им пуснем повечко може…

-Системата с тока е претоварена, ще трябва да отхлабим някъде другаде, за да дадем повече светло на даскалите. – каза Кондукторът.

-Да, може примерно да ограничим мургавите. Те и без това са без билети. – роди идея Старият.

-О, абсурд. Тогава ще станат още по-шумни, ще вдигнат бунт, ще разбият влака… - възпротиви се Младият.

-Прав си. Ще вземем от другаде. Примерно от войскарите… - предложи Старият.

-Съгласен съм… - заключи Младият.

По въпроси, които засягаха пътниците, машинистите често имаха единодушие, защото самите въпроси представляваха уреждане на едни пътници за сметка на други, без да засягат тия в локомотива. Така стана и сега…

Няколко километра по-натам обаче отново се появи Кондукторът.

-Нови проблеми – войскарите надигат вой и започват да дрънчат оръжие. Намаления ток им пречел да отбиват атаките на соколите. По всички вагони е пълно със соколи, които дрънчат по покрива и вдигат шум.

-Трябва да дадем ток на войскарите. – каза Старшият.

-Да, трябва – каза младшият.

-Предлагам да вземем от чиновниците…

-Добра идея…

Така въпросът със соколите и униформените беше разрешен, а тренът продължи относително безметежното си ускоряване към пропастта.

-Струва ми се, колега, че не правим нищо по важния проблем – мост не съществува. – каза Старият.

-Да, не съществува, предните машинисти изпуснахте 20 години да го построите. – отговори младият.

-Пак се оправдавате, колега, а професията ви изисква решения, а не оправдания. Тренът ще падне в пропастта, ако не намерите решение.

-Вие имахте доста повече време да намерите решението… - продължи с обвиненията Младият.

-Ние, и тия преди нас, все пак 20 години опазихме трена от пропастта.

-Но не я прескочихте, а трябваше, и тогава нямаше да има пропаст пред всеки нов машинист…

-Като гледам, и ти няма да я прескочиш, Млади ми приятелю…

Този спор отново застрашаваше да се разгорещи, но Кондукторът сложи край:

-Чиновниците спряха да печатат билети. Малко им е токът и не могат да работят.

-Ако никой не плаща билети, тренът не може да се движи. – констатира Младият.

-Да, така е. – констатира Старият.

-Значи трябва да им дадем ток. Да вземем от докторския вагон.

-Той е препълнен, но май няма откъде другаде…

-Да, освен ако не порежем мургавите. Проблемът реално тръгва от тях, защото те не си плащат тока, и трябва да се преразпределя платеният от другите.- каза Младият.

-Струва ли ти се добра идея да порежем мургавите? – попита Старият.

-Не, в никакъв случай. Взимай от докторите…

-Мисля, че и те ще възроптаят скоро, - предупреди Кондукторът.

-Тогава ще му мислим.

Така бяха спечелени още ценни минути за безценното пътуване.

-Пропастта наближава, а решение няма…-върна се на темата Старшият.

-Да се надяваме да се намери някакво решение от някъде…- внесе нотка оптимизъм Младият.

-Може би някой, без да знаем, е построил отклонение…

-Мда, всичко е възможно…

Както никога, последва цял четвърт час без спорове и взаимни обвинения, и без някой пътник да изплаче. И прекрасните мигове обаче имат своя край, и закономерно той дойде с Кондуктора:

-Докторите изплакаха. Не може да се лекува на тъмно.

-Прави са хората…- каза Младшият.

-Да, време е за стратегическо решение… - заключи Старият.

-Може да спрем да преразпределяме между пътниците и да вземем ток от другаде. – каза Младият.

-Да, нещо от системите на локомотива. – предложи Старият.

-Те повечето вече не работят. Останали са основно спирачките…-каза Кондукторът.

-Спирачки не ни трябват през цялото време, нали… - усмихна се Старият.

-Да, гениално… Намали захранването на спирачките, да спрем да си играем с пътниците вече…- сложи точка на обсъждането Младият.

Кондукторът излезе озадачен, но не можеше да оспорва консенсус и на двамата машинисти.

Отхлабената спирачна система наистина не навреди на трена, защото вече почти нямаше завои. Тук таме високата скорост създаваше нестабилност, но с много вяра и късмет, успяваха да удържат положението. Накрая се озоваха на финалната права пред началото на липсващия мост. Краят на линията вече съвсем ясно се виждаше.

-Нещо не забелязвам отклонения построени. Няма къде да завием… - каза Старшият.

-Да, това е провал на цялото 20 годишно управление на трена…

-Ти си машинист сега, Младши, и аз също, но ти повече си отговорен…

-Отговорен е който е докарал нещата до тук, а не който сега е тук…

-Младши, моментът не е за спорове. Пропастта наближава, а дори нямаме спирачки.

-Какъв смисъл от спирачки? Те и чисто нови, и дори целия ток да им дадем, не могат да спрат този раздрънкан трен.

-Бихме могли да забавим малко нещата и да спечелим време.

-Да, да правим същото що правихте досега.

-Е, все пак досега не хвърлихме трена в пропастта.

-Ами спасете го и сега. Още сте машинист, колега…

-Отговорността на оперативното управление на трена, е на младшия машинист… Не ми прехвърляйте вината си. Поемете я изцяло.

-Вината е изцяло ваша, но ще поема своето решение. Спирането на трена нито е възможно, нито е решение. Ако спрем, какво ще имаме – спрял тъмен влак… Винаги съм вярвал в движението напред… - заяви Младият.

-Дори в това напред, което виждаме?

-Да, движението винаги е живот!

-Значи няма да изнасилваме спирачките и да смучем тока на пътниците? – попита почти реторично Старшият.

-Да, нека хората са добре и удобно, доколкото е възможно повече…- безпрекословно каза Младшият.

Така управляван от уникален консенсус, и без спорове, тренът продължи пътя си. Някъде към края му, когато прецениха, че са осигурили достатъчно максимално време за удобство на пътниците, и са им дали максималното възможно щастие, машинистите се озоваха пред последното си решение:

-Отклонения няма, път не остана, летим към пропастта, окъпани в светлина… - каза Старият.

-Да, красива гледка… Предстои най-красивото – светъл полет…

-Не мислиш ли, че е добре да помислим за тия дето ще гледат полета…

-Да, колега, трябва да помислим за тях. Радвам се, че след като 20 години ги бяхте забравили, все пак накрая се сетихте за тях…

-Мисля, че ние щяхме да им осигурим малко повече време, но се радвам, че след като ги ускорихте към пропастта, накрая се сетихте и за тях…

-Не ми прехвърляйте вината си, колега, вие сте единственият виновен за всичко.

-Не, колега, обективната истина е, че вие провалихте трена…

Броени минути оставаха до полета. В кабината нахлу Кондукторът. Хвана двамата за ушите, отвори страничната врата и ги изхвърли. Никой от тях не се съпротивляваше на това дошло изневиделица спасение. Все пак бяха познали, че спасение ще се появи отнякъде.

След като се отърва от тях, Кондукторът нагъна до максимум спирачката, светлината във вагоните угасна. Взе микрофона на вътрешната връзка и извика:

- Да се спасява кой както може.

После скочи и той…



Когато завърши разказа, Бай Добрий беше доволен от себе си. Не беше в силите му да промени реалността, и тя можеше да се окаже и по-лоша тази в приказката. Но като човек не може да направи друго, поне може да хвърли истината в очите на тълпата. Белкем тя се събуди навреме. Защото никой машинист не може да разруши трена, ако пътниците дето му плащат, следят какво прави и за какво му плащат…

Продължава…Скоро…

20.06.2010
Добри Божилов
"Гай Балоний" – Политическа сатира в реално време…

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates