Глава 37 – Отмъщението на лелките

„Три лелки разнищиха Цветарий” – това заглавие вбеси консула, накара ръцете му държащи вестника, да треперят от яд, и накрая върху самия Цветарий се стовари една скъпа китайска ваза. За щастие на самия консул вазата беше държавна. За щастие на Цветарий, тя не го удари в главата,а във вдигнатия навреме лакът, макар и да бе твърде вероятно вазата да не оцелее и срещу самата глава.

donation

Но така не се беше ядосвал Балончо от много време - едно заглавие направи онова що Дикий и Добрий заедно не успяха. Не беше на себе си от гняв, а гневът се разрастваше поради безсилието да направи нещо.

Предният ден магистратите гледаха обвиненията срещу две от най-опасните групи апаши, които Цветарий беше прибрал. Едната бяха „Трепачите”, и с нея публично се обвърза и самия Балончо, приписа си огромни заслуги как бяха организирали операцията, и как бяха „заковали” тези нагли убийци. При гледането на случая пред поместния съд, съдията се оказа сговорчив, не се съпротивлява, и без много да мисли, прати апашите в кауша. Но като случаят отиде при околийския съд, там лош късмет извадиха. Дежурни се оказаха някакви три по-опитни магистратки, които по-трудно можеш да сплашиш – най-малкото защото бяха жени, а и в последните седмици те като че да бяха сред най-ядосаните от непрекъснатите заяждания на Цветарий с Магистратурата. Та за лош късмет, и делото на „Трепачите” и едно друго – на данъчни шмекери – и то доста помпозно и публично, та и двете дела едни и същи съдийки се оказа да ги гледат. И те взеха да извадиха всички от кауша…

Позор пълен. Но не спряха до там, та да оставят да сработи старата система „гепихме ги, пуснаа ги”, от която Балончо пак щеше да спечели. Тия три съдийки взеха та аргументираха с непоклатими доводи решението си, с което предварително тезата „пусннаа ги” стана смешна. Цветарий естествено не се усети, и не се отказа от нея, с което направо взриви смехотворния вид на властта.

Ядосан, Балончо се опита да минимизира щетите като се обади на шефовете на медии. Ето как протече разговорът с шефа на вестника, който по-късно разтрепери консула.

-Здравейте, Гай Балоний. Отново искате да кажете нещо за вестника ни, може би? – започна главният редактор.

-Да, приятелю. Но първо да ти кажа, че ония рекламодатели са уредени. – каза Балончо.

-Благодаря, Гай Балоний, в тия времена е важна подкрепата за независимостта на медиите.

-Споко, приятелю, без пари няма да останеш, трябва да пазим демокрацията…

-С какво можем да ви помогнем сега, консуле? – попита главният редактор.

-Нали видя днес какво направиха магистратите?

-Да, тежък удар върху вас, още повече че предния ден лично се ангажирахте с виновността на „Трепачите”.

-Много подъл ход. Изобщо не уважават тия хора авторитета ми. Как може така да провалят толкова публични усилия да зарадваме народа?

-Е, съдии, какво да правиш…

-Трябва да минимизираме щетите. – каза консулът.

-Да, разбира се, на ваше разположение сме. – каза редакторът.

-Трябва някак си да омаловажим случилото се.

-Омаловажаване обикновено правим като извадим нови факти, или като обезценим източника на лошите факти. Имате ли нови факти?

-Няма как до утре да ги измислим…- намусено каза Балончо.

-Значи остава другото. Имате ли компромати срещу съдийките?

-Няма как толкова бързо да скалъпим нещо. А и ако излезем с професионален компромат, ще се обърне срещу нас.

-Какво да правим тогава? – запита се редакторът.

-Трябва да направим нещо. Обезцени ги тия лелки с нещо…

-Вие сте гений, Гай Балоний. Ще ги обезценим на лична основа. Думата „лелка” е чудесна. Много хубаво звучи за смачкване на нечий авторитет.

-Хм, как случайно направих попадение.

-Не е случайно, консуле. Великите умове работят и на подсъзнателно ниво, и това, което изглежда като хрумване, е резултат от мащаба на самия ум.

-Е, не прекалявай с хвалбите. – каза скромно Балончо.

-Както и да е, важно е, че намерихме попадението. Ще напишем, че някакви си изпаднали лелки обезмислят труда на всички стражари.

-Много добре, благодаря ти.

-Винаги за Вас, и за доброто на страната…

След това главният редактор говори с отговорния редактор на броя и му каза, че трябва да се осмеят съдийките, като се ползва думата „лелки”. Обясни, че целта е да се обезцени посланието на съда.

Отговорният редактор, на който му висяха още няколко задачи, говори по-накратко с редактора на съдебния отдел и без да обяснява защо, нареди да се осмеят съдийките чрез думата „лелки”.

Затрупан от още повече задачи, редакторът просто остави съобщение на репортера като описва събитията в съда, да нарече съдийките „лелки”.

Репортерът, който се кефеше на това, че някой най-после шамароса Цветарий, вече си беше написал статията. Нито някой му каза, че целта е да се смени посланието като цяло, нито би го направил с много вдъхновение. Затова просто на няколко места вместо думата „съдът”, постави „лелки”. За да не му се кара шефът, че не е изпълнил добре нареждането, сложи думата и в заглавието…

Така накрая на масата пред консула се озова статия, от която ставаше ясно, че цялата стражарска машина, подпомогната от самия консул, се е провалила срещу три съдебни лелки…

Всъщност това беше обективната истина, изящно подсилена от предложеното от самия консул, понятие „лелки”…

Цветарий преживя вазата, но тя не го преживя и с това се свърши все пак не краткия и седемнайсет вековен живот. След като двамата с консула взаимно се надъхваха колко лоши са магистратите, и как заслужават да бъдат заклеймени, и двамата изскочиха пред чакащите ги микрофони, и всеки надмина себе си в охулването. Разбираемо беше, че в гнева си не съобразиха, че до момента охулването на съда беше стигнало такива размери, че думата на самия съд беше станала безценна, и именно затова лелките се оказаха толкова ефективни. Така, наливайки бензин в огъня, и консулът, и министърът на стражарите превъзнесоха до небесата подвига на лелките.

Самите лелки – и те хора, и те подвластни на суета, като видяха какво внимание ги обгръща, му се отдадоха. И понеже, макар и външно да приличаха на лелки, не бяха глупави, взеха че се справиха добре с обясненията. А то едно на ръка, и че техните обяснения бяха интересни, защото за пръв път съдии се обясняваха. А обясненията на консулата вече бяха омръзнали и не будеха внимание. Та трите лелки станаха малки смели звездици като пуснаха „Трепачите” и данъчните шмекери, взеха да блестят повечко след статията, и изпълниха небето след опита за контраатака на Балончо и Цветарий…

Малко „пиперец” в мишмаша сложиха някои лоялни на консула обвинители, които в опита си да омаскарят съдийките, измислиха че „Трепачите” готвели атентат срещу самия Балончо. Народът окончателно повярва, че гледа комедия, артистите загубиха шанса да ги приемат сериозно, а подир няколко дни на свобода излезе още един апаш, с което ситуацията в държавата се превърна в пълен водевил…

Всъщност въпросният апаш не беше апаш, а беше апашка. Случаят въвлече и Добрий в поредния тюрлу-гювеч на властта, което обаче, за разлика от самата власт, го направи щастлив, защото му даде повод да си вярва, че е по-значим, отколкото очакваше…

Въпросната „апашка” беше съпругата на Дон Топлисимо. Едно младо моме, което стражарите тръшнаха на земята, оковаха във вериги, и обвиниха в огромна злоупотреба – била поискала рушвет, за да уреди Дон Топлисимо далаверки с „Тухлофикация”.

Поредната блестяща акция, срещу сравнително удобна мишена. Дон Топлисимо беше толкова компрометиран, че всичко свързано с него се смяташе за върховно престъпление. Така и като тръшнаха момето на земята, едни качулати стражари си заслужиха премиите дето Цветарий раздаваше за всяко добре заснето „тръшване”.

Само че в момента на магистратско-лелски бунт срещу Цветарий, и този случай се превърна в част от посмешището.

Първо в него беше забъркан един роднина на Добрий – Старият на братчеда му, който един вестник обяви, че бил сътрудничил на Доня Топлисима в уговарянето на подкупа. Той хабер си нямаше, но в един момент се озова във вестника, и то в най-четените новини. Този човек имаше странна съдба. Все си страдаше, или заради добрината си, или заради нечии чужди деяния.

Преди време го залепиха за обвинението на Дон Топлисимо, само на основание на това, че е работил и той в „Тухлофикация”. Там го уважаваха, защото много беше работил и на много хора помагал и научил. Имаше вътрешно уважение към него, и властниците явно не обичайки неконтролирани от тях авторитети, пък и за да изглежда че са хванали цяла престъпна група, го сложиха до Топлисимо. Доста време изкара човекът в кауша, преди да се окаже, че няма нищо общо с Топлисимо и да го оневинят.

Страдаше Старият на братчеда и покрай амбициите на Добрий. Той Добрий непрекъснато хапеше консула и придворната армия от службаши. И като няма какво да му направят на него, чат пат си го изкарваха на роднината му. Един път лепнат за Топлисимо, и той ставаше за следващи нови обвинения и снимки.

Така и този път. Добрий, по случай 1 година от началото на новия консулат, пусна изобличителна статия, в която не спести истината, и я подсили с добре владяните от него изразни средства на езика. Статията предизвика малък потрес сред членове на партията на Балончо, и голям кеф сред други читатели, които много искаха някой да постави и консула, и измишльотините му на мястото им. Та тази статия излезе един ден преди роднината на Добрий да бъде прилепен в новия комплот срещу Дон Топлисимо.

Макар и да предизвика известни неприятни чувства у роднината, случаят направи Добрий щастлив, защото му даде повод да си вярва, че му мъстят за статията. Приятно беше да се чувстваш значим. Може и нищо такова да нямаше, но съвпадението на нещата, беше достатъчно подозрително, за да обоснове правото да се мислиш за много велик.

Събитията около този казус се развиха мълниеносно. Журналята започнаха да звънят на Добрий, защото нямаха пряка връзка със Стария на братчеда. Добрий пред всички се възмути на поредното омешване на близкия му по долнопробен начин в схемите не Топлисимо. Не пропусна да изтъкне и излязлата статия. Самият набеден не искаше да говори, защото в тази държава приказките взеха повече да вредят отколкото да помагат.

Но Добрий говореше, и се възмущаваше от стражарската наглост и постановки. Някои журналя взеха и те да се възмущават от това що им говореше.

Така на следващия ден – очевидно усетили, че са объркали нещо като са въвлекли родата на Добрий в случая, та на следващия ден чрез друг вестник стражарите изхвърлиха напълно родата му от казуса. Последната им версия се оказа, че Старият на братчеда не уговарял рушвета, а всъщност съветвал на изнудвания да се обади на стражарите.

Този твърде остър завой даде повод на Добрий отново да се величае в собствените си очи. Той реши, че изхвърлят роднината му от случая, за да изхвърлят и него, та да няма достъп до медиите да говори срещу властта. В крайна сметка, той си направи последен тур на кампанията като зададе публично въпроса: „Как от уговаряне да се помага да стражарите, от стражарите излиза информация за уговаряне на подкуп?” Добре се хареса тази теза на читателите, и Добрий извлече максимума от случая.

Не се справи зле и самият Топлисимо. Облякъл едни сиромашки дрехи, отиде да види женицата си в кауша, и да и занесе някои женски неща. Хванаха го на входа журналята. И той без да иска да говори, и дърпайки се, каза всичко що трябва – какво зависело от него в „Тухлофикация” та да изнудва някого, каза че това е поредната атака срещу семейството му, започнало с него, минала през майка му, и цялата му рода, и сега завършила с жена му. Изстреля и впечатляващата констатация, че единственият от семейството му, който не е арестуван, е малолетната му дъщеря – почти бебе…

На самото дело остави жена си без защитник, а той и стана защитник. Нямали пари. Обяви пред съда, но най-вече пред присъстващите в залата журналя, че жена му има престъпление, много по-голямо от всички написани в Наказателния едикт. Тя имала престъплението да е съпруга на Дон Топлисимо.

Тези приказки се харесаха на журналята, а липсващите доказателства се харесаха на магистратите. Доня Топлисима се присъедини в свободата към „Трепачите” и данъчните шмекери. Поредно черно петно се лепна на челото на Цветарий. А окрилени от подвига на лелките, вече и мъжете в съда започнаха да проявяват смелост да говорят пред камери. Един магистрат каза след пускането на Доня Топлисима, че очаквал сега нова акция на Цветарий, наречена „Пускачи”, и насочена срещу непокорни съдии…

Така само за няколко дни, съдбата като че обърна гръб на предишните си любимци, и започна да отпуска по някоя надежда на враговете им. На едни отпусна свобода, на други отпусна фантазии за значимост, на трети отпусна светлината на прожекторите и славата, отнемайки от монопола върху тях на младшия консул.

Нямаше как всичко това да не го вбеси. Усети вкуса на безсилието, точно в най-силната си област – трупането на слава и овации. Дали случайно, или просто закономерно все някога това се случваше, по линия на неумолимия кръговрат на живота, факт е че се случваше. И Балончо за пръв път загуби нещо някъде, където се смяташе за непобедим…

Какво друго да направи, освен да запали една пура да се успокои.

Пура запали и Добрий – заедно със Стария на братчеда, та и самия братчед – за да се насладят на момента.

Запалиха и някои висши магистрати, чиято реална власт се засили от подвига на малките магистратки, дето шамаросаха Цветарий.

Запали и Топлисимо – за освободената си жена и развиването на имиджа си на сиромах.

Запали и Старшият консул…

Разни хора, разни пури… 

Продължава…Скоро…

08.08.2010
Добри Божилов
"Гай Балоний" – Политическа сатира в реално време…

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates