Глава 41 – Великодушие

Проблемите около глупостта на Цветарий обаче бяха едни от малките проблеми на държавата. Всъщност Цветарий беше проблем основно на Балончо, а не на държавата, защото с или без него, борбата с апашите от доста време все по един и същи начин си вървеше – без особен успех. Та ще сменят ли поредния министър, от това на народа нито по-зле, нито по-добре…

donation

Докато времето на консула се губеше със злополучния му избор на първия стражар, нещо далеч по-важно подкопаваше устоите на самата държава – липсата на пари. Стопанството вървеше все по-зле, бирниците все по-малко донасяха, а все повече гърла решаваха, че единственият, който може да ги изхрани, е консулът. И така с по-малко сестерции, Балончо трябваше да издържа все повече свои поданици. Това, по естествен начин, водеше до периодични кризи в хазната, а консулът трябваше да извършва трудна еквилибристика с думи, така че да не пропадне всичко. Умел беше в думите Балончо – не един успяваше да нахрани с думи, вместо да му даде пари. Някои от кризите обаче бяха малко по-силни, и там просто думите бяха безсилни. Така, докато Цветарий пропадаше под ударите на вдъхновения Сандано, Балончо се сблъска с липсващи няколко стотин милиона за пенсии на копачите…

Събрали се бяха консулът, ковчежникът и министърът на бачкаторите да умуват какво да правят с копачите…

-Няма пари за тия пенсии, Гай Балоний, - каза Сянко – единственото работещо решение е да не ги пенсионираме. Просто пари няма.

-Това е абсурд, - възрази Гай Титий – Младий – министърът на бачкаторите – Това е абсурд, ще дойдат на стачка под прозорците ми… Трябва да ги пенсионираме и да им намерим пари…

-В тази ситуация, няма от къде да извадя тия пари. А и тия хора от поне 10 години са уведомени, че няма да се пенсионират  толкова рано. Пише го в закона…

-Това че го пише, не значи че тия хора го знаят. Повечето от тях си мислят, че имат право на пенсия…

-Това какво си мислят, не засяга хазната. Непознаването на закона не освобождава от задължението за спазването му… - защити се Сянко.

-Законите си ги пише, ама с хората говорят началниците им и профсъюзите. – възрази Титий – а те са им обещали пенсии.

-Като са им обещали, те да им ги плащат. Който е обещавал, да плаща. То не може така – един обещава, друг плаща…- каза Сянко.

-То те вместо да платят, и те ще дойдат да протестират. Така че изход няма, освен да намерим пари и да платим… - заключи Титий…

Ситуацията с пенсиите на копачите беше доста усложнена. Такава бе била винаги всъщност. И проблемът не бяха самите копачи. Работещи наистина тежък труд, при лоши условия, тези хора живееха по-кратко. Съответно – и по-кратко получаваха пенсии. Съответно – нормално беше да се пенсионират по-рано. Проблемът беше, че благоприятните им възможности за пенсиониране бяха се превърнали в цел и на хора, които никога нищо не бяха копали. Цяла армия от началници, администрация и чиновници си бяха извоювали статута на „копачи”, и получаваха същите ранни и високи пенсии. И тъй като никога не бяха копали нищо, те и си живееха по-дълго. С което се получаваше така щото да трябва да се плащат повече пенсии на хора, допринесли далеч по-малко с работата си. Ситуацията беше достигнала катастрофални размери като на един истински копач се падаха поне десетина дето никога не са хващали лопата. И всички, имайки статута на „копачи”, сега чакаха пенсии.

Но те не чакаха от сега. Тарикатлъкът и измамите винаги ги бе имало, и затова преди десетина години, неспособен да контролира и да се пребори, тогавашният консул – Комодор Кокалий, беше намерил окончателно решение – който иска ранна пенсия, да си пести. И колкото спести, от това ще му се плаща пенсията. Кокалий въведе и преходен период, през който ще продължи отпускането на старите пенсии, но после – само кой колкото е спестил. Така се слагаше край на схемата на фалшивите копачи, защото собствената им пенсия щеше да зависи само от собствените им спестявания. Та този преходен период изтичаше сега, и идваше време първите спестовници да получават пенсии от спестеното…

И точно тогава гръмна поредната „бомба”. Логично беше да се очаква такова нещо. Един като е взел да мами по един начин, ще мами и по друг. Та оказа се, че тия дето трябвало да спестяват от надниците си за пенсия, нищо не са пестили. Тъй както един от десет е истински копач, така и един от десет се оказа спестил нещо. Това обаче ни най-малко не промени статута им на „копачи”. И сега пак една армия от хора чакаше консулът да намери пари и да продължи по старому. Цялата тази схема беше ръководена именно от фалшивите копачи, които бяха началниците на истинските, както и от профсъюзите на копачите, в които се бе създала още една впечатляваща маса от копачи, дето никога не бяха копали.

След месеци изтичаше преходният период на Кокалий, и предстоеше буквално в един ден да спре раздаването на старите държавни пенсии, и да започне тегленето на пари от частните спестявания. Но поради липсата на самите спестявания, повечето пенсионери щяха да получат смешни пенсии, горе-долу – една десета от досегашните. Чакали обаче толкова време, те не бяха съгласни на това. И така профсъюзите нададоха вой да се удължи преходният период на Кокалий, и всички да получават повече пенсии, без оглед кой спестявал и кой не. Тази сметка се появи на бюрото на Сянко, и му дойде малко в повече, сред планината от други непокрити сметки…

-Ами намерете, Гай Титий, - отговори Сянко. – то не може всички към мен да гледате да търся. Аз каквото мога съм събрал, и гледате на колко гърла раздавам. Вземете спестете от друг разход, и дайте на копачите…

-Това е възмутително,- ядоса се Титий – аз съм министър на бачкаторите, а не на хазната. Който е министър на хазната, да намира пари. А не само да ни казва да пестим.

-Ще пестите, и ще режете, защото парите не падат от небето. – скастри го Сянко.

Консулът до момента мълчеше, но явно идваше време да се намеси:

-Спокойно, приятели. Проблемът е общ. Трябва да не се караме, а заедно да го решим…

Както и всеки друг път като Балончо вземеше думата, напълно зависимите от него министри, се умълчаваха.

-Титий, защо стигнахме до тук. Какво се обърка в схемата на Кокалий…

-Ами обърка се това, че тия дето трябваше да пестят, не са пестили. Кокалий бил замислил на всички да им удържат от надниците и да ги пазят за пенсия. Но началниците и профсъюзите се наговорили и или не удържали, или удържали върху измислени занижени заплати. И така повече от 10 години. И сега я имаме една десета от нужните пари за пенсии, я не… А хората си чакат пенсиите…

-Всъщност замисълът на Кокалий е бил точно такъв, - поясни Сянко – Той точно това е искал да направи – да обвърже приноса с резултата. И сега се вижда, че който няма принос, няма резултат. Държавата няма нищо общо с тези неща, нито тя е виновна, нито тя трябва да поема липсата на пари. Трябва да признаем, че замисълът на Кокалий е бил правилен, защото виждаме, че е отделил хазната от всички възможни измами. И от измамите кой реално е копач, и от измамите кой колко пенсия заслужава. Системата му, по същество, работи…

-Тя работи, но утре като не им дадем пенсии, ще дойдат при нас да стачкуват, а не при Кокалий. – опонира Титий.

-Това е заради непочтените лъжи на същите лъжци, които ще протестират. Точно тия фалшивите копачи, началници и профсъюзи, те скроиха измамата със спестяванията, те лъгаха истинските копачи, че с или без спестено, държавата ще им даде пенсии. И сега те насъскват хората… - ядоса се Сянко.

-Ако трябва да постъпим справедливо, трябва до ги отрежем от пенсии. За урок на всички…- каза Балончо – Но това просто няма как да стане.

-Съгласен съм, и смятам, че ще стане – като се опари един, и всички видят, следващите вече няма да пестях трохи, и да хитруват.- каза Сянко – Ако отстъпим, все тъй ще продължава, и никога няма да излезем от тази черна дупка.

-Няма как да оставим хората без пенсии, Сянко. Трябва да измислим нещо…

-Простете ми, Гай Балоний, но това ми го казвате всеки ден за какво ли не – вчера да измислим нещо за лечителите, днес – за копачите, утре – за даскалите… Няма какво да измисля. Стопанството е в пълен крах. Изстисквам каквото мога, но така само още повече го разсипвам. В една спирала на намаляващи приходи сме. Непрекъснато дерем тия дето работят, за да изхраним някакви дето не работят. Отвъд границата сме… Много отвъд, затъваме…

-Аз бях измислил нещо, но и Сянко, и някои други министри, подпомогнати от пропагандата на чорбаджиите, пречат… - обади се Титий.

-Това измисленото е абсурд! – възмути се Сянко – Идеята да секвестираме спестеното от тия дето все пак са спестявали, за да плащаме на всички, е лудост. Прави са и чорбаджиите, и колегите дето сме против. Това е кражба, която освен това няма да осигури пари за дълго…

Идеята на Титий, не по-слабо пропагандирана от профсъюзите, беше консулът да прибере в държавната хазна все пак наличните спестявания на малкото копачи, които бяха спестявали. Така за година-две щяха да се намерят пари за всички. Т.е. поне да се спечели време, докато се измисли нещо друго. Подобен ход беше класически по модела „след мен потоп”, но пред него имаше допълнителни пречки, свързани с възможността тия дето щяха да им вземат спестяванията, да отнесат въпроса до Имперския съд. И той да им възстанови парите.

-Тази идея, освен това, не носи пари, а харчи пари, - продължи Сянко – Имперският съд, рано или късно, ще върне парите на собствениците им, заедно с огромните лихви, които сами сме определили за всякакви такива дългове. Т.е. сега ще вземем едни пари, ще плащаме пенсии за кратко, а после ще ги връщаме, с лихвите, като тогава пак същите пенсионери ще си чакат и вече отпуснатите пенсии. Тази идея е нищо повече от супер скъп заем. Нищо повече.

-Все пак, това е идея, която решава проблема ни сега, защото иначе утре идват стачниците… - кратко и безмилостно отсече Титий.

-Прав е Титий. – каза Балончо – ние сега имаме проблем. Ако не го решим, няма да има бъдеще изобщо за нас. По-добре голям проблем в бъдеще, отколкото малък проблем, който ни събаря, сега.

-Но Гай Балоний, това е абсолютна лудост. Правилното, здравословното, е да се борим за истината. Да кажем истината сега, да видят хората, да се види болката, и да се научат всички. Сигурен съм, че силен лидер като Вас, няма да падне от една стачка. Но силата Ви може да помогне на хората да се осъзнаят, и да мислят правилно. Ако отстъпите, след година-две, ще плащаме тройна и четворна цена. Никой добър стопанин не прави така – да задлъжнее толкова много и глупаво…

-Глупаво ли каза? – намръщи се Балончо.

Сянко се смрази. Усети се, че беше нарекъл благодетеля си не точно както трябва. Леко задоволство се изписа на лицето на Титий.

-М, хм, не в този смисъл, Гай Балоний… Аз знам че Вие не сте надълбоко в тези идеи. Просто трябва да вземете решение. Аз за идеите говорех, и се надявам мъдростта ви да изведе мъдро решение…

-Добре Сянко, прощавам ти обидата, добре се измъкваш, учиш се за политик. Но идеите не са чак толкова глупави. Ти не разбираш напълно нещата. Цялата страна клокочи, трябва да потушаваме пожарите, а не да ги оставяме да горят, с надеждата, че ще се изтощят и угаснат. Ти това предлагаш. Но ако наместо това, единият пожар подпали друг?

-Според мен, Гай Балоний, като потискаме клокоченето, готвим голям пожар. Ние не го гасим. Трябва един подир друг да гасим пожарите, а не да ги потулваме…

-Не ги разбираш тия неща, Сянко, но няма сега да се учим. Значи решение за пенсиите на копачите трябва. Ти имаш ли?

-Аз казах, празна е хазната…

-Значи остава идеята на Титий… - каза консулът. Самият Титий се усмихна доволно…

-Но това не е идея. Това е грешка…

-Времето ще покаже. – отряза го консулът.

-Да, времето ще покаже. – потвърди Титий.

-Вижте какво, консуле, Гай Титий, това не е решение. Не е ясно дори дали ще можем да го прокараме. Съпротивата е много голяма. Има имперски разпоредби, които пречат. Опозицията е силна. Чорбаджиите, дето държат сегашните спестявания, са бесни. Те искат да плащат пенсиите, а не да им вземем всички пари…

Балончо погледна към Титий, но онзи не можа да каже нищо против тези обективни факти:

-Така е, консуле, съпротивата е много голяма. Има и юридически пречки, макар че публично ги отричаме. Няма да се преборим лесно…

Консулът се замисли, после каза:

-До сега ми говореше, че си намерил решение, а сега вече не е решение… - този път скастреният беше Титий.

Той уплашено онемя… Но не му и трябваше да говори. Балончо продължи:

-Пак аз ще ви дооправям нещата. То това да си консул – само ядове…

Двамината нямаше какво да добавят…

-Вижте сега, министри мои, ще приложим една изпитана практика. Ще сме милостиви?

-Милостиви? – възкликнаха едновременно и двамата, всеки с различен страх. Сянко – че пак ще трябва да харчи пари, а Титий – че планът му няма да се реализира…

-Навремето, приятели мои, имахме в работата една практика – наплашиш някой за нещо, после му вземеш само половината, и той ти е благодарен. Много добра практика…

Министрите при тези думи съвсем пък не смееха да се обадят, защото очевидно ставаше дума за мътното минало на консула, което беше най-голямото „табу” в обществото. Каквото и да кажеш по този въпрос, все ще е грешка, като може би и мълчанието беше грешка. Толкова странна, объркана, и забранена беше тази тема. Но в случая мълчанието се оказа най-малката грешка, защото консулът не го забеляза, говорейки самият той.

-Ха-ха-ха, изсмя се той, така както навремето си се смееха тия в неговия бизнес – Добре е човек да има опит. Хубаво ще оправим нещата сега… Ти, Титий, вече си свършил трудното – надигнал си шум, надал си вой, уплашил си народа. Всички се бунтуват, има съпротива. Сега аз ще се появя и ще ги помилвам наполовина. Ще вземем само половината спестено… И всички ще са щастливи…

-Изключително! – каза Титий, за който дали парите ще стигнат за година или две, нямаше значение, важното беше, че кризата сега се потушава.

-Да, Изключително! – каза Сянко, който се оказа първия обект на новата стратегия – мислеше си, че държавата ще затъне с едно, а сега се оказа, че ще затъне с половината…

-Спестете си похвалите, учете се, министри мои… Хайде сега, бегом по задачите…

Министрите излязоха, а скоро излезе и новината за великата милост на консула, който пожалил половината пари, които му се полагали да секвестира. Профсъюзите и началниците бяха доволни, че ще имат пенсии, и без да са пестили. Дори чорбаджиите, дето управляваха тия пари, въздъхнаха с облекчение, че им взимат само половината. Само спестителите, дето бяха собственици на парите, не разбраха какво е радостното в това, че губят половината…

А най-радостни бяха адвокатите, защото се задаваха много хонорари за дела в Имперския съд…

Продължава…Скоро…

27.10.2010
Добри Божилов
"Гай Балоний" – Политическа сатира в реално време…

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates