Глава 46 – Опълченци

Дни наред Балончо не можеше да си намери място от яд. Не можеше да приеме, че една такава велика кауза, водена от толкова вдъхновена в сърцето си личност, може да приключи по толкова пошъл начин. Това бе нечестно, несправедливо, неистинско. Това не бе неговата съдба. Това бе лош сън, от който трябваше да се събуди. От ден на ден гневът му все по-голям ставаше, и само ако можеше да смачка тези нищожества, които заради лична слава и амбиции, посягаха на величието на истинските мечти. Само ако можеше, само ако имаше властта например на Живака, как щеше да се разправи с тях. Как щеше да смаже и сър Алекс и сър Дикий, и всички онези, които си мислеха, че истината е истина сама по себе си, и не виждаха, или не искаха да видят, че единствената истина е народният интерес, и в негово име трябва да се подбират публичните истини, за да се помага на истинските носители на народните мечти. Такъв справедлив гняв, такава злоба избуяваше у консула, такава енергия се пораждаше у него. И накрая – всичко това намери своя израз. Погуби напълно здравия разум, погуби всякаква политическа логика, погуби страха от недоволството на Империята, погуби дори инстинкта за самосъхранение. И роди една непреодолима решимост за борба до край, въпреки всичко, и в името на всичко. Роди решението да се брани властта „до откат”, до последния човек, до последния глас, до последната капка кръв. Роди пълното игнориране на всичко друго, освен на чувството за накърнена лична чест и необходимостта с проиволни средства тя да бъде опазена. Може и да нямаше властта на Живака, но сега разбираше мъдростта в думите му, че власт взета с кръв, с кръв се дава. Малко позабрави, че той самият не я бе взел с кръв, и ако така мислеха предходните властници, той никога нямаше да я вземе. Но това бе дребен детайл, напълно оправдан от голямата разлика между него и предшествениците му. Които бяха обикновени политикани и мошеници, а той бе човек с мечти и мисия...

donation

Така, вдъхновен от нахлулия в главата му адреналин, и напълно игнорирайки всяка съпротива на здравия разум и обществения морал, Балончо пое по пътя на безмилостното опълчение – във всичко, на всички и въпреки всичко. Властта бе единственото, което имаше значение, защото тя бе смисълът, началото, края, тя бе самият живот.

Окрилен от новото си вдъхновение, консулът влезе решително в Сената, за да прочете встъпителната си реч по поискания от самия него вот на доверие. За гледащата отстрани тълпа всичко изглеждаше като театър на абсурда, защото не ставаше ясно как назначените от самия Балончо сенатори, могат да легитимират него самия в ситуация на изгубен авторитет. Илизаше, че Балончо сам себе си легитимира, хващайки се подобно на барон Мюнхаузен за косата си, и изтегляйки се от блатото. Но онова, което беше абсурд за тълпата, беше мисия и вдъновение за великите и лидери.

Председателката на Сената гледаше изтръпнало, с възхита, почти влюбено, влезлия с решителна крачка консул. Тя, заедно със сенатското мнозинство, съставено от представители на Балончо и фон Сидериан, се прехласваше пред величието на този лидер, успял и в толкова трудна ситуация да намери изход, и да спаси свещената си кауза.

-Гай Балоний, Сенатът Ви поздравява... – започна председателката.

(„Не целия Сенат” – провикна се глас от залата)

-Моля ред в залата, спазвайте правилата, и имайте уважение към консула и институцията... – разгневи се председателката.

(„А вие имайте уважение към нас и не ни правете на идиоти” – провикна се друг глас)

-Ако продължавате така, ще Ви отстраня от заседанието? – предупреди председателката.

(„Тъкмо ще си гарантирате гласуването” – провикна се трети)

Имаше известен организационен елемент в тази съпротива на опозицията, защото всеки път различен сенатор се провикваше, и така – в отговор на първо прегрешение, трябваше само да бъде предупреден, а не и изгонен.

-Ще подмина провокациите Ви, защото да им обръщам внимание е унизяващо...- измъкна се председателката – Гай Балоний, имате думата за встъпителна реч...

Блончо бързо и с уверена стъпка се качи на трибуната. Окото му не трепваше, разумът бе хладен, а сърцето – енергично...

-Уважаеми сенатори, пратеници на народа, избрани да служите на неговото благо и величие, Уважаеми сенатори, събрали сме се тук, за да сложим край на една серия от непочтени и мръсни провокации, които клатят стабилността на държавата, и застрашават бъдещето на народа ни... – като всеки вярващ си пратеник на съдбата, и Балончо възприемаше себе си като нещо, без което народът е обречен - ...събрали сме се, за да отговорим веднъж и завинаги на дребнотемието от поледните седмици, което ловки манипулатори преувеличиха до основна тема на живота ни. Събрали сме се, за да сложим точка на нечестните игри, и да погледнем към истинските и сериозни въпроси на бъдещето.

Дойдох при вас, за да поискам вот на доверие, който да докаже на обществото, че провокациите не подронват доверието в консулата, и че народът ни вярва, и ни подкрепя в святата ни мисия да променим страната...

(„Ти не си народът” – глас от залата)

-Тишина! Консулът говори! – председателката.

-...Ето това са провокациите, които искам да отмина с презрение... – продължи Балончо.

(„Защо си тук като ни презираш” – глас от залата)

-Ред моля, ще ме накарате да взема принудителни мерки... – разгорещи се председателката.

(„Направо Цвето да идва с гвардейците” – глас от залата, и смях след него)

Председателката губеше почва, но не и консулът:

-Разбирам гнева Ви срещу истината, която ще кажа, но аз все пак ще я кажа, защото истината е тази, на която всички сме роби, или поне достойните от нас...

(„Ха-ха-ха...”)

-Истината, уважаеми сенатори е, че това, което виждате не е истина, а е груба манипулация и фалшификация на долни сили, които искат да ни спрат в мисията ни да променим страната. Това са същите ония крадци, които години наред ограбваха държавата и превръщаха народната пара в своя лична пара, пълнеха си джобовете и не мислеха за нищо друго, освен за задоволяването на собствената си алчност...

(„Като тоя дето е на записа ли”)

-...Истината, уважаеми сенатори е, че зад всичко стоят мрачните сили, които манипулират страната от падането на Живака насам. Това са шпионите на Живака, които са скритата власт в държавата, и вече толкова време ни се подиграват...

(„Нали Живака беше добър, бе консуле...” – в груб смях се провикна някой от залата)

(„Абе те половината ти сенатори са шпиони...” – провикна се друг)

-Ред в залата! – изкрещя председателката – Моля пазачите да влязат и да са готови да реагират на следващи провокации.

(„Той и Цвето е шпионин – той ли те подхлъзна...” – саркастично се провикна трети, удряйки с неумолимо иронична логика в самата рана. Това провикване фактически потвърждаваше самата теза на Балончо – че е подхлъзнат именно от шпионин на Живака. Истината в него малко разконцентрира консула и му причини болка, но не за дълго.)

-...Няма да ме сломите със заяждания, няма да се предам лесно... – опита се да продължи Балончо.

(„Знаем туй, шпионите ще те предадат” – ухилен до уши се обади самият Бъдишеф)

-Г-н Бъдишеф, позицията ви на лидер на опозицията Ви дава някои права за по-свободно държание, но уважаайте демокрацията... – скара му се председателката.

-Нека си говори, никой не го слуша... – каза Балончо и продължи – Провокации, уважаеми сенатори винаги е имало, и ще има. Доказват го дори подривните елементи в тази зала. Но е важно да сме по-силни от тях и да не позволяваме да ни отклонят от пътя, който сме избрали...

Нека си кажем истината – ние подгонихме корумпираните, ние подгонихме шпионите на Живака, ние започнахме промени, които ще изградят новото ни бъдеще...

(„Какво точно променихте” – гласът този път бе от хората на Кокалий и Димитриус, които от месеци критикуваха консулата, че си губи времето и не реформира държавата, и сега получиха шанс да припомнят това)

-...Ние започнахме промени, които ще изградят новото ни бъдеще. Но новото бъдеще значи край на старото минало. И затова съмнителни и ретроградни фигури се съюзиха, за да ни спрат. Това са фигурите, които контролираха всички предишни консулати, които поставяха в зависимост всеки, и го подчиняваха на интереса си. Това са силите, които със силата на държавната власт превръщаха обществото в техен служител и източник на обогатяване...

(„Наглостта Ви няма граници, консуле – Вие поискахте този вот, след като ви видяхме да закриляте точно такъв човек” – едно камикадзе се провикна, и това му беше за последно, защото пазачите го изнесоха по знак на председателката)

-Това е произвол – стана и каза Бъдишеф – Вие гоните сенатор от залата, защото казва истината.

-Това е ред, г-н Бъдишеф... – отвърна председателката.

-„Ред” е консулът да бъде разследван, защото закрилата на апаши е истинско престъпление, за разлика от протеста на сенатор срещу наглостта на властта. – възпротиви се Бъдишеф.

-Г-н Бъдишеф, статутът Ви прави Вас самия по-труден за изгонване, но ако прекалявате, и това може да стане. – предупреди го председателката.

-Не се съмнявам, че ще стане един ден, ако този деспотичен консул остане на власт... – Бъдишеф седна след тези думи, отнемайки възможността да бъде обвинен в продължаваща провокация.

-Г-н Бъдишеф, всички знаем защо изгубихте властта, та не ни четете морал...- каза Балончо.

-Аз я изгубих, заради лъжите Ви, консуле, но вие ще я изгубите, заради истината...- отговори бившият консул.

-Няма да я изгубя, ще се боря до последно с Вас, със сър Алекс и с всичките от долната Ви шайка – решително отговори Балончо.

-Какво вдъхновяващо опълчение! – възкликна един от сенаторите близки до Сташия консул. Тъй като бе от по-опитните и обикновено не говореше напразно, включването му малко смути и обърка Балончо. Дори усети лек страх как е възможно само няколко думи да подкопаят цялата му решимост, която го доведе до тук. Но не показа това външно, макар да му беше ясно, че онзи вече знае ефекта от казаното.

Междувременно общата свада продължаваше:

-Сър Алекс е Ваш, а не наш приятел. – включи се друг сенатор и това даде повод на консула да се отклони от смущението.

-Точно срещу такива провокации се борим, и ще успеем. Нямам нищо общо със сър Алекс, но вие внушавате, че имам. Същото правите и в последните седмици, и затова дойдох днес, за да сложа край на тази истерия.

-Ние ли внушаваме, или записът внушава? – попита пореден сенатор, а ситуацията в залата излизаше от контрол.

Съмнително беше председателката да успее да се справи, но и Балончо бе там...

-...Опитвате се седмици наред да ме вкарвате с безсмислени дискусии, но този път няма да успеете. – каза Балончо.

-Значи пак няма да отговорите на истината, която сам проинесохте в записа... – доволно завърши Бъдишеф и отново седна.

Балончо не му отвърна, а продължи своето си:

-...Ясно и категорично казвам, че отказвам да се занимавам с вашите провокации, и че след този дебат, няма да дискутирам повече темата.

(„Ти и сега не я дискутираш”)

-...Важната тема е какво правим за страната, какви реформи извършваме, какви друмища строим, каква подкрепа получаваме от Империята...

(„Скоро снимките ще спрат”- като нож се заби в сърцето на Балончо това подмятане. Защото и той добре знаеше, че опълчението вътре в страната е възможно, но ако Империята загуби доверие в него, няма как да оцелее.)

-...Не снимките са подкрепата. – отвърна единственото възможно Балончо, преди да продължи:

-...Всичко това, уважаеми сенатори, си има цена. Всичко, което правим за народа, си има цена. И я плащат онези, които досега ограбваха народа. Но алчността на човека е огромна, и той не се отказва лесно от онова, което мисли за свое. Не е лесно да отнемеш благината на облагодетелствания. И затова той се съпротивлява. Силни са – да, някои от тези, с които се борим. Вижда се, че могат да манипулират народа и да го излъжат да слуша лъжи, които са срещу собствения му интерес. Но те не са по-силни от решимостта ни да победим. И уверявам Ви, нищо няма да ни спре, няма да ни спрат мошениците, няма да ни спрат записите, няма да ни спрете Вие – от корумпираната опозиция. Ще стигнем до край, и ще завършим мисията, която съдбата ни е поверила...

В крайна сметка, консулът успя да завърши речта си, след която последва труден, в организационен план, за опозицията дебат. Тя отнесе още няколко изгонени, но все пак успя в по-разширен вид да представи репликите, избуяли при самата реч. Накрая гласуването показа очаквания резултат като мнозинството на Балончо и Сидериан гласува за консула. Добре мотивираните от управляващите медии отразиха това като грандиозна победа на консула. Добре мотивираните от опозицията медии го отразиха като жалък опит да се спечели време. Това второто, традиционно бе по-близо до истината, защото опозицията имаше това предимство, че може да говори истината, защото за нея винаги плащаха управляващите.

А здравият разум, който все още съществуваше у част от народа, стигна до извода, че извод е невъзможен. Консулът мотивира искане за доверие, за да се пребори с корупцията, в отговор на негово собствено уличаване в корупция. Вечният виновник на това поколение – шпионите на Живака, отново свърши работа, но самите шпиони останаха по постовете си из цялата власт – до самото най-близко обкръжение на консула. Цветарий, който едновременно беше бивш шпионин, и реален виновник за проблемите на консула, си остана министър на стражарите, което би трябвало да означава, че консулът обича да има проблеми. Империята се оказа, че подкрепяла Балончо, в момент, в който вече му беше зашлевила шамар, и то преди още да гръмне скандалът. А по някаква странна мотивация, хората на Сокологлу и Първанаки не предприеха никаква сериозна атака, извън показното говорене, и не се опитаха да дестабилизират допълнително властта. Сякаш им се искаше да се позадържи повечко опълчението на Балончо. Дори сър Дикий позагуби ума и дума, след като се появи опасност самият консул да падне, когото самият сър Дикий всъщност харесваше, мразейки обкръжението му...

Като че ли, опълчението нямаше да остане без ятаци – кой явен, кой скрит... Все още имаше на кого да е полезен Балончо... 

Продължава...Скоро...

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates