Глава 48 – Щастието на ултраса

Агонията е болезнено нещо. Нормалните народи предпочитаха да жертват отделен човек, за да спасят страната си, вместо да хвърлят страната в агония, за да спасят човека. Или поне така си мислеше Добрий. Без да греши, той всъщност грешеше. Защото имаше и безболезнена агония. Дори смешна. Смешна агония. Новият принос на клетия народ на Балончо към световната практика. Да затъваш сред веселба. Безспорно, ако някой можеше да го постигне, това бе Балончо.

donation

Обективните показатели на краха не се променяха. Но някак си, променяше възприятието им Балончо. Той беше мистик, магьосник, който манипулираше съзнанието на тълпата, така че тя да възприема позитивно това, което без него би приела негативно.

В крайна сметка, измеренията на щастието бяха различни. Някъде мизерници без покрив и с една коричка дневно, бяха усмихнати по цял ден. Другаде – милиардери се самоубиваха от нещастие. Не беше ли прагматичен подходът на Балончо – защо да не направи народа щастлив като му промени възприятията? А не като променя обективната реалност, така че да отговори на тези възприятия. Като че да беше прагматичен...

Така катастрофата за държавата, заради глупостта на Цветарий, бе пълна и прогресираща. Но и радостта на народа, заради таланта на Балончо да създава щастие, също бе прогресираща...

Това объркваше здравия разум, но реалността не бе здрав разум.

Според Добрий, падането на Балончо бе неизбежно, и агонизиращото протакане бе печелене на време на твърде висока цена. Но Добрий пропускаше важния факт, че цената не се плаща от тоя дето протака, а от самата държава и общество. Така протакащият получаваше пълната полза от властта, а негативите обираха тия, над които властваше... А рационалното поведение бе да протака...

Разбира се, тази объркана схема не можеше да съществува, ако обществото си защитаваше интереса. То би трябвало да откаже да плаща, което по естествен начин би отстранило предизвикващите агония субекти, от върховете. Но опиянено от магията на Балончовото щастие, обществото не усещаше тежестта на плащането. То спеше сладкия си сън, обедняваше, губеше авторитет навън, но нямаше никаква мотивация да се противопоставя на водачите си.

Неясно беше колко време може да издържи тази система, доколкото разминаването между възприятие и реалност водеше до отслабване на активността за промяна на реалността, която от само себе си, изпадаше в низходяща спирала. Вероятно известно време спадането на реалния статус можеше да се компенсира от магическата способност на Водача да променя възприятията. Но до кога? Обективната реалност беше, че нямаше потенциал за промяна.

Вероятно обществото е в цугцванг, мислеше си Добрий. Всички пътища водят към влошаване. Най-лошото, безспорно щеше да настъпи, когато наркотикът на обаянието на Водача изгубеше влиянието си да компенсира реалното състояние. Когато зрелищата се изчерпеха като компенсация на хляба...

Краят на агонията бе неизбежен. Тя не би била агония, ако се вървеше в посока нагоре. Но преди края веселбата бе пълна...

Оставил без отговор неудобните въпроси, Балончо се втурна в нови творчески хоризонти. Агентите на Живака отново изплуваха от забрава, и те се оказаха виновни за гафовете на Цветарий. Заради новата вълна изгоря Божидарий, който като бивш агент на Живака, трябваше да изгуби поста си, въпреки че го бе получил когато всички знаеха, че е агент. После изплува и агентурно минало на Цветарий, което влезе в списъка на въпросите без отговор, последвано от нова творческа идея на консула – виновен за проблемите би Старшият консул. Като добър сценичен партньор, Първанаки отговори достойно като обеща да съди Балончо. Така очакваната съдебна битка между двамата консули изпълни душата на тълпата с очаквания за прекрасни зрелища. После Балончо уреди тайно да освободят сър Алекс от домашния кауш, с което да потвърди пред народа, че организираните апаши са в заговор срещу консулата. Междувременно отделни министри пригласяха със свои идеи. Сянко изрови една отдавна забравена сделка на Царий, и я хвърли на публиката като супер афера, виновна за фалита на държавата. Докато свитата на Царий се обясняваше, министърът на труда измисли да вкарва в кауша за неплатени надници. Магистратурата бе залята от сигнали за престъпни чорбаджии. Изправени пред много работа, магистратите върнаха сигналите и казаха, че нямало закони, по които да съдят. Така въпросът отиде в Сената, който да промени законите. Шоу, гарантиращо поне няколко серии.

Притиснат от външни фактори, на които им ставаше все по-неудобно да работят с компрометирани партньори, Балончо приложи пълната степен на магическата си способност да създава алтернативни истини. Така някои първоначални наказания от Империята бяха с успех представени като похвали. Уморен от наказания, и гледащ прехласнато Балончо като надежда, народът прие истината за похвалите. Малко време спечели, но все пак спечели.

Яхнал вълната на представлението, консулът се наточи дори на Великия Северен Император. Заплаши да му спре проектите, ако не отбие от цената. Това бе камикадзе-тактика, доколкото до момента нямаше оцелял управник, който се е скарал с Императора. Морално и исторически свързана със североизтока, държавата на Балончо бе зависима от Императора колкото от Старинната империя, в която формално беше. Абсурдна ситуация, в която от две места имаха право да свалят властта. Но за малка група фанатични избиратели, от типа на агитката на Кокалий и Димитриус, всяка хула срещу Северния Император, бе като мед на сърцето. А в трудни времена, всяка агитка бе важна... Няма значение силата на Императора. Тя бе дългосрочна, а дългите срокове нямаха голямо значение в случая.

Всъщност, мислеше си Добрий, ситуация бе спортна. Страстта на консула да рита топка бе някакъв символ на държавата. Той бе ритнитопковец, а тълпата бе неговата публика. Публика, разделена на фен-клубове. И като всеки уважаващ себе си фен, човекът от тълпата трябваше, и беше, верен на идеята: „нашите винаги са прави, дори когато грешат, другите са винаги грешни”. Тъй както един ултрас на клуб винаги намираше виновен рефера, шмекерите или вражеският клуб, и това му носеше щастие, така и превърнатите в ултраси избиратели, забравяха обективната реалност, и се втурваха подир обясненията на консула. Превърнати в ултраси от обаянието на своя централен нападател... И това им носеше щастие...

Тактиката на консула бе „щастието на ултраса”. Уникалната възможност на фена да вярва в своите, и да черпи щастие от вярата, а не от реалността...

Ултрас-демокрация, агитка-демокрация, фен-демокрация... Като си го помислеше, дори на Добрий му се появяваше усмивка на лицето... Магията на Балончо, по своему, омагьосваше и него. Уникална магия – омагьосва дори здравия разум, създавайки и чрез него веселба... 

Продължава...Скоро...

08.02.2011
Добри Божилов
"Гай Балоний" – Политическа сатира в реално време…

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn
Powered by Bullraider.com

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates