Глава 51 – Враг пред портата

Процесите в страната се развиваха доста по-бързо от най-крайните очаквания на Добрий за рухване на властта, в следствие на рухване на държавността. Част от причините за това бяха външни, но основният фактор беше все така вътрешен, доколкото все още, чрез разумни мерки, бе възможно ситуацията да се овладее. Но липсата на този необходим здрав разум, и дори – демонстрирането на все по-голяма страст към налудничави действия, водеха до приближаване на развръзката доста ускорено. Всъщност, гледайки истината в очите, разминаваща се с видяното и очаквано преди време от самия него, гледайки тази истина, Добрий виждаше врага пред самата порта на държавата. Врагът на необяснимата глупост, която умножаваше и увеличаваше силата на всеки проблем, във време, в което проблемите бяха навсякъде.

donation

„Абсурд”, като понятие, означаваше когато реакцията на някакво предизвикателство не му противодействаше, а го насърчаваше. Именно подобен абсурд сътвориха Балончо и Гай Златний, в отговор на народния гняв срещу поскъпналите горива.

Този проблем не беше нов. И преди се беше случвал. Сега основната причина беше неудържимата парична емисия на Великите сили, които бяха решили да изплатят дълговете си чрез печатане на банкноти. Тези пари без покритие доведоха до драстичен скок на цените на ред стоки, сред които и горивата, на глобалните пазари. Съответно – увеличението дойде на главата и на Балончо. Разгневени от покачващите се цени, хиляди граждани започнаха протести. И вместо да отбие този безсмислен бунт, доколкото безсмислен е всеки бунт срещу всеки, от когото нищо не зависи, та вместо да направи непопулярното, но разумно, Балончо започна „преговори” за „намаляване на цените”. Въпросните преговори бяха между страни, от които нищо не зависеше – консулът и производителите на горива, които нямаше как да променят глобалните цени. Та в тези преговори, основният преговарящ – Гай Златистий предложи популярното решение да замрази цените си на дребно. Балончо вдъхновено представи това като голям жест на Златистий и голяма победа на консулата. Но по този начин Златистий фактически обсебваше целия пазар, защото той не се съгласи да намали цената „на едро”. Така другите търговци, щяха да купуват от него на висока цена, и да продават понякога по-евтино, отколкото са купили. Златистий, имащ собствена търговия и на дребно, и на едро, можеше да компенсира едните загуби с другите печалби. Но масата беше обречена на загуби. Съответно – с фалирането им, монополизмът на Златистий щеше да се засили.

А именно срещу монополизма на Златистий протестираха хората. Те си мислеха, че той е в основата на високите цени. Това със сигурност не беше така, но със сигурност предстоящото засилване на монопола щеше да е в основата на бъдещите още по-високи цени.

Така, заел атрактивна позиция, Балончо зарадва народа, че е загрижен за него, като му осигури перспектива за нарастващи цени. Нарастващи цени, без нарастващи доходи, доколкото Балончо не можеше да печата пари, означаваше преса за икономиката, и без това доста пресирана и до момента…

Глупостта обаче изобщо не се ограничаваше само вътре в страната. Балончо направи уникален подвиг, успявайки да вкара и без това закъсалата си държава в нов дълг, при това от онзи тип уникални дългове, в които започваш да дължиш пари, без дори да си ги получил преди това.

В цялата Староконтинентална империя имаше проблеми в хазните. И всички се чудеха как да напълнят своите, та да нахранят ставащите все по-гневни гърла. И накрая го измислиха – старата и изпитана система бедните да платят за проблемите на богатите. Гениалното прозрение беше на Мосьо Дьо Сарко, и доказвайки уникалните си политически качества, той успя да го прокара.

Та Сарко издигна великата теза за солидарността, при която тия дето са „по-добре” трябва да помогнат на тия дето са „по-зле” като вземат заеми и им ги даде на свой ред на заем. Въпросът кой е „добре” и кой е „зле” се определяше по това кой колко дълг има натрупан до момента. Така тия дето нямаха дългове трябваше да помагат на тия дето имаха. Подходът на Сарко бе добър, от гледна точка на факта, че самият той бе затънал в дългове и щеше да е сред тия дето да получават пари.

Нямаше здравомислещ финансист дори от средно ниво, който на не виждаше пълния фалш на цялата схема. Очевидно тия дето бяха „зле” никога нямаше да си върнат заемите, и щяха да им ги платят тия дето са „добре”. Т.е. лудост беше тия дето са „добре” да се връзват.

Ковчежникът Сянко естествено беше категорично против подобна глупост. Но притиснат от вътрешни проблеми и надяващ се на външна помощ, Балончо се огъна под лобирането на Сарко. И прие схемата.

Така се стигна до гениалната в абсурдността си ситуация народът на Балончо да се окаже „по-богат” и подпомагащ народи с 5-6 пъти по-високи доходи, само защото народът на Балончо нямаше толкова дългове. Пародията беше пълна с това, че въпросните заеми бяха нужни на закъсалите, именно за да си запазят жизнения стандарт, и да избегнат драстични икономии. Така хранените от Балончо пенсионери щяха да отделят от залъка си, за да хранят други пенсионери в други страни, вземащи в пъти повече от тях.

Добрий не разбираше как бе възможно подобно безумие. До момента никой управник не бе правил чак такива глупости. Тази схема надминаваше по размера си негативите от всички злоупотреби и на Триумвирата, и на Царий, и на Кокалий, и на всите… Онова, което минаваше през ума на Добрий, беше че това е цената на запазването на властта на рухнал държавник чрез продажба на държавния интерес. Т.е. това беше част от агонията, но агония, прехвърлена от болната глава на консула, на сравнително по-здравата все още глава – на самата държава. Консулът отчаяно се бореше да оцелее, но сметката за това беше твърде висока. Но доколкото я плащаше друг, самият консул бе склонен да я приеме – да отстъпва на всеки и всичко, в името на поста си. Това беше сценарий, неанализиран от Добрий до момента. „Трансфер на агония” – това беше начин да се оцелее въпреки самата агония.

Разбира се, прехвърлянето на проблема от консула на държавата му, не спасяваше консула. То просто повличаше и държавата, печелейки малко време. Но наслагването на този проблем над другите на държавата, всъщност ускоряваше краха на самата държава.

Глупостта обаче се развиваше по модела на снежната топка. Явно като се събираха повечко глупости в един отрязък от време, те създаваха и други глупости. Така, изпаднал в объркване по изненадващ външнополитически проблем, Балончо успя да заеме уникалната позиция да е срещу всички, опитвайки се да угоди на всички.

Загрижен за наближаващите избори, Сарко реши да се изкара велик военачалник и така да си върне доверието. Затова подбра един слабичък и хилав съперник, обяви го за враг на човечеството, и накрая го нападна. Това предизвика разнопосочни реакции по света, но впрегнатата до крайна степен дипломатическа машина на Сарко успя да овладее ситуацията и да привлече част от света за съюзници, а другите – за неутрални. Това обаче беше на повърхността. Отдолу си стояха противоречията.

Балончо, от когото очакваха позиция, отначалото подходи разумно – въпросната жертва на Сарко беше значим производител на горива, и войната срещу него напомпа цените, и беше част от причините за по-голямото им поскъпване. Балончо усети това и в началото зае почти негативна позиция. Не така обаче мислеше министърът на чуждоземните дела, който зае неутрална позиция. А Старшият консул, който също имаше правомощия по въпроса, зае двузначна позиция – и тако, и вако. Все пак най-важна беше позицията на младшия консул, който  логично не хареса поредните бомби около горивните полета. В рамките на деня обаче огромен натиск успя да обърне позицията му и вечерта той се оказа пръв поддръжник на Сарко. С което пък ядоса Северния император, който нарече военните на Сарко „безразборни стрелци”. Така в рамките на един единствен ден, Балончо успя да се докаже и на Сарко, и на Северния император, като човек, на чиято дума не може да се разчита.

А крайната му позиция се оказа, че е че той всъщност е за войните край полетата за добиване на горива, и му харесва поскъпването им.

Най-голямата заплаха обаче дойде откъм Старинната империя, където един от големите длъжници остана без правителство точно когато трябваше да намери нови пари, за да не фалира. Малцина осъзнаваха размера на проблема, а консулът и не мислеше, че това е проблем изобщо. Всъщност това беше огромен проблем, и може би датираше последната възможност да се спаси държавата, преди общо финансово рухване.

Случилото се бе, че фактически фалира трета държава от Империята. Тя отново бе малка, и чисто номинално, Империята имаше готови пари, с които да я спаси. Но мнението на Добрий по въпроса, и това го тревожеше, бе малко по различно – всъщност рухна не третата малка държава, а последната малка държава. Из цялата империя имаше задлъжнели и бюрократите „решаваха” проблема като печатаха пари, както и като задължаваха други държави да отпускат заеми на закъсалите.

Проблемът беше, че след първите три „джуджета”, нямаше повече незначителни държавици, които да фалират, преди да фалира първата по-големичка. А за спасението на такава готовност нямаше. Нито можеше толкова много пари да се напечатат наведнъж, без да взривят самата Империя, нито другите държави можеха да отделят толкова много, че да дадат заеми.

Кризата в Империята бе не криза на парите, а криза на доверието. Управниците бяха изчислили, че могат още години наред да вземат заеми и да живеят от тях, и проблемите – чисто математически, бяха възможни след десетилетия. Всички спасителни планове бяха насочени към това да се осигурят пари за „временния проблем” – докато пазарите не са щедри, а после самите пазари да поемат финансирането на правителствата отново. Но това беше една доста груба самозаблуда. Пари на пазара имаше, но липсваше доверие. Собствениците на парите не вярваха, че правителствата са надежден длъжник. И лека полека започваха да се изтеглят. Проблемът не беше временен, а беше фундаментален. Нямаше да се реши чрез временни кредитирания, докато „пазарите се успокоят”, просто защото пазарите нямаше да се успокоят. Просто защото доверието не беше математическа величина, и се връщаше много по-бавно от загубването му.

Та там, където имперските бюрократи виждаха третата паднала малка жертва на кризата, Добрий виждаше последната малка жертва. И логично мислите му се насочваха към следващите. До сега процесът на рухване на държава беше един и същи – вдигане на лихви, загуба на интерес към нея, спасителен план, и… насочване на вниманието към следващата държава. Вече два пъти бе станало, и тръгваше да става отново.

Само където следващата държава беше голяма. Това бяха шпаньолците – четвъртата по размер държава в Империята, произвеждаща една десета от всичко в самата Империя, с огромно население, територия, и с… огромни дългове. Ако пазарите я изоставеха, а това беше логичното следствие след последното „джудже”, нищо нямаше да може да спаси нито самата държава, нито паричната система на Империята. Тръгнеше ли криза там, потъваше и Балончо, с неговата обвързана с Империята валута.

Въпросът бе само на седмици или месеци. Може би последният шанс да се осъществи идеята на Добрий да се създаде златно обезпечена валута, за да се предпази държавата от Имперската вихрушка.

Но голямата глупост в случая беше обратното на предишните глупости. Тогава глупостта бе да направиш нещо, а сега – глупостта беше нищо-не-правенето.

Вихрушката се усилваше, докато Балончо изобщо не гледаше към нея, занимаваше се с измишльотините на Сарко и уреждаше нови сделки за Златний…

Опасността наистина беше пред самата порта. Не една опасност – няколко и различни, и усилвани от благодатната сила на глупостта. В случващото се бе пълно с пародия и смях, но следствията щяха да са доста различни от смешни. Всъщност, следствията щяха да се смеят последни…

Колко иронично, помисли си Добрий, и направи единственото, което можеше да направи – написа тези си мисли и ги пусна на ония, които обичаха да ги четат … 

Продължава…Скоро…

28.03.2011
Добри Божилов
"Гай Балоний" – Политическа сатира в реално време…

Submit to FacebookSubmit to Google PlusSubmit to TwitterSubmit to LinkedIn

Политически блог на


Добри Божилов


Free business joomla templates