Робство...

Третият тъкмо бе дошъл. Двамата се познаваха отдавна и заедно го бяха правили вече няколко пъти, забавлявайки се. Но на третия му беше за пръв път…

Той с изумление каза:

-Значи сме вършили едно и също…

-И не само ние, и доста други… - отвърна вторият.

-Затова се нарича „колелото на историята“ – всичко се повтаря… - добави Първият.

-Но какъв е смисълът от това? Защо Онзи там, не го промени…? - попита Третият.

-Защото Онзи там иска хората сами да го променят, което ще го зарадва, че са Разбрали Истината… - отвърна един глас, идващ сякаш отвсякъде.

Първите двама се усмихнаха загадъчно, защото вече го бяха чували много пъти. Третият малко се поуплаши, но после усмивките им го успокоиха…

***

-Моето предложение е следното… - каза Цезар и с меча си посочи новите Римски провинции, обозначени на картата. За него те бяха вече част от империята, но тия що го слушаха, още ги считаха за свои. – Моето предложение е следното – половината за Рим, половината за Вас. Плюс малко отгоре за граничните земи, защото ни пазят от враговете ни. Това е справедливо, всички при които сме го прилагали, са били доволни после…

Тъй като само допреди година, въпросните нови земи бяха „гранични“, но от външната страна на границата, мнозина в шатрата не приемаха съвсем предложението. Всъщност, не го и разбираха. Един от вождовете стана…

-Цезаре, не си победил напълно. Веднъж твоите легиони надделяха, друг път – нашите храбри мъже. Галия не е твоя. Какво я разпределяш? Но най-ми е трудно да разбера, защо трябва да делим с теб наполовина, това което сега взимаме цялото сами.

-Прав е човекът! Цезаре, това твоето е грабеж. Да не сме луди. Ще делим с теб това, дето излиза от нашите земи… - извика друг.

Цезар се усмихна. Повечето очакваха сега да започне да ги заплашва или да нареди на личната си охрана да ги изколи. Те бяха дошли на добрата му дума за гаранции и нещо дето римляните наричаха „имунитет“. Ама галите не го разбираха и не му вярваха много. Реално бяха дошли, приели съдбата си да бъдат избити, но в опит да установят мир. Това бяха правили и помежду си, когато бяха воювали. Не вярваха в нещо друго, нито в Сената, нито в убеждаването, че Цезар е само консул, ограничен е от Римския закон, и реално няма право да ги изколи, когато са дошли като мирни преговарящи. Но това бяха храбри мъже, воювали с години с Рим, и не се страхуваха за живота си.

Цезар обаче ни най-малко не се ядоса. Нещо повече. Свали меча си и го остави до себе си – в знак на миролюбие. След това каза:

-Ще делите, и ще сте доволни. Ето довел съм ви Гай Лукреций – той беше един от вас само преди две години. Сега е уважаван гражданин на Рим и прокуратор на процъфтяваща провинция. Империята носи благо и добро на всички…

Лукреций имаше съвсем друго галско име, но самите гали вече презрително го наричаха с римското му. Срамуваха се от него, омърсяваше славното име на баща си. За предател – нека името е римско.

Той отиде до Цезар и каза:

-Благодаря ти, Велики Цезаре, че ми отвори очите. Благодаря ти, че сега даде на мен да отворя на моите събратя.

Братя мои, знам че ме считате за предател. Но чуйте какво ще ви кажа.

И аз бях вожд като вас и воювах с римляните. Загубих много бойци, убих много от техните легионери. Но накрая с Великия Цезар седнахме и като мъже, се разбрахме. Днес моите бойци са легионери, а дворецът ми е десеторен на вашите шатри. Помислете само – аз вече живея в дворец, а вие още сте в тези примитивни шатри, които римляните ползват само при война. Рим – това са градове от камък, пътища, вода, ред и закон. Рим е цивилизацията. А вие живеете като жалки скотове в диващината.

Братя мои, Цезар ми отвори очите. Рим носи ценности на народа, образова го, създава му култура. Народът се научава да работи и самият той да стане римлянин. Ето, вижте ме – аз съм прокуратор, поканиха ме и за член на Сената, но е много далеч столицата, и затова не съм приел. Получавам огромно заплащане, както и новите ми легионери. И тази половина, която остава за мен, е по-голяма от всичко, което взимах преди това сам… Нека не вървим срещу историята. Рим е бъдещето, Рим е вечен, той е цивилизованият избор на всички народи по тази клета Земя… - завърши пламенно Лукреций.

Доволен, Цезар, който бе приседнал, стана отново, взе меча си и го подаде на Лукреций.

-Лукрецие, ако не вярваш в това, което каза, пронижи ме с този меч веднага, а аз нареждам на охраната ми да не се меси. Пронижи ме, ако искаш извикай някой от вождовете да го направи…

Но вместо да го прониже, Лукреций коленичи и рече:

-О, славни Цезаре, как бих извърши това чудовищен грях! Не бих те убил дори да ми наредиш, бих пронизал себе си, за да не изпълня заповедта ти! Защото, Велики Цезаре, с теб бих убил и мечтата за Рим, за един общ свят, в който хората живеят мирно и щастливо, и пред който стои единствено пътят към Вечността и Боговете…

Цезар, доволен и усмихнат се обърна пак към вождовете. Неясно бе дали това бе театър, дали Лукреций реално би могъл да го убие, или някой изкусен воин скрито го държеше на прицел със стрела. Вождовете не вярваха много, но слушаха внимателно.

Консулът се обърна към тях:

-Ще ви кажа накратко защо всички вие ще станете като Лукреций, а онези, които не искат, ще станат врагове на Рим. Но не на мен, а на тези, които стоят до вас, и ще приемат Рим. Ще ви обясня.

Сега вие събирате от своите поданици по една шепа данъци. И знаете, че не можете да съберете повече. Вие нямате власт, ако опитате, ще се надигнат, и ще ви сменят като вождове. Народите ви са въоръжени, и вождовете следват волята им.

Обаче като дойде Рим, като приемете Рим, тогава ще получите истинска власт. Зад вас ще са легионите на огромната империя. За вас винаги ще можем да докараме войници от Африка, от пустинята, от Италия, от Испания, от непобедима Тракия. Зад вас ще застане Рим, и ще имате сила. И с тази сила, за всяка монета, която сега ви плащат данък, ще съберете по десет.

И като сметнете, ще видите, че пет монети са повече от една, ако и други пет да отиват в Рим. Ще разберете, защо Рим е силен, защо имаме камък, а не дърво, защо имаме пътища, а не вашите кални просеки. Ще разберете какво е цивилизация, когато видите златото в хазната си… - завърши той.

А Лукреций ликуваше. Самият той бе убеден по този начин, бе го опитал, и бе разбрал истината.

-Цезар не излъга в нито една своя дума! Всичко това е така! Кълна се в баща си… - извика новият римлянин.

Чу се някакво раздвижване, говореха нещо вождовете, някои от тях на съвсем непознати местни наречия. Накрая един – доста възрастен, стана и каза:

-Цезаре, това за което ни говориш, е робство. Всичко е вярно, доволен е Лукреций. Обаче това е робство за народа. Ще построим каменни къщи, пътища, ще ти напълним хазната, а имперските легиони ще бъдат винаги зад нас. Обаче всичко това ще го плати народът. Ти искаш да ни направиш по-богати, за сметка на народа… - завърши той.

А един друг рече:

-Какво ще стане с народа, оставен без вождовете си? Ние ще станем сенатори и прокуратори, ще имаме дворци! Но какво ще стане с народа? Като плаща толкова данъци, той ще се разори. Свободните ще затънат в дълг и ще станат зависими. Накрая ще се продадат в робство, а с това и всичките им деца и внуци ще станат роби. Цезаре, ако го приемем, ние ще сме добре, но хората ни ще са роби, точно като робите в Рим. Сега сме племена от свободни мъже и жени. Утре малцина от нас ще станат знатни римляни, а останалите – под гнета на империята и легионите и. Нима робите са щастливи в Рим…?

Тези две пламенни слова бяха вълнуващи, и може би трябваше да ядосат Цезар, най-малкото защото бяха точно толкова истински, колкото и собствените му речи. Просто той показваше едната гледна точка, а те – другата и половина. Но консулът ни най-малко не се разгневи. Бе водил тази дискусия вече толкова пъти, с толкова различни племена. И знаеше изхода. Да, винаги имаше бунт и бурни сърца като тези двамата. Единият бе твърде възрастен, за да приеме промяната, а другият – твърде честен. Но мнозинството винаги бе едно и също. Каза:

-Да, точно така ще стане! Точно това ви казвам да направите. Рим съществува за богатите и водачите си, а сметката се плаща от низините, и най-вече – от робите. Ако няма роби, Рим е обречен. Но така работи нашият свят. И аз ви казвам, че вие разбирате, че той е по-добър от вашия!

-Не е по-добър. Съсечи ме сега! Аз не приемам да поробя моето племе… - извика старият.

-Няма да те съсека. Защото си сам и не е нужно. Всички земи около теб ще приемат, и накрая и ти ще приемеш. А ако не приемеш, ще приеме синът ти, или друг вожд, който ще дойде. Империята е силна, защото накрая всички вождове разбират колко им е изгодна, и приемат…

-Братя, не виждате ли какво ни предлага той? Иска сами да се поробим! Рим не ни е победил във войната. Можем да се бием още години. Но той иска да подкупи нас, да ни направи римляни, и като такива – ние ще станем тираните на своя народ… - извика по-младият.

Но шатрата мълчеше.

Подир няколко месеца, Цезар победоносно влезе през Арката в столицата, като за пореден път победил и разширил Империята. Донесъл несметни богатства на сенатори и патриции, с които трябваше да се заемат със следващата цел – още спореха дали да поведат легионите към германите или към персите…

***

-Ще ме направите Махараджа? Мен? – духовникът бе твърде умен, за да повярва. А и номерата на англичаните му бяха познати. Никой не обичаше англичаните.

-Разбира се! Кралят е милостив. Награждава верните си поданици… - отвърна адмиралът и управител на Средноиндийската търговска компания. В империята отдавна търговски и политически длъжности се бяха слели, всички чиновници бяха едновременно морски офицери, губернаторстващи и правеха печалби. Абсолютното сливане на корупцията в едно, което караше някои мъдреци да считат, че тази Империя е към края си…

-Аз съм духовник. Отрекъл съм се от земното. Хората не очакват от мен да се занимавам с политика. – каза индиецът.

-С политика се занимава всеки, когото времето извика. Ние считаме, че ти си подходящ…

-И защо? С какво настоящият махараджа не ви е изгоден? Плаща повече данъци от предния…

-Плаща, но не достатъчно. Предният беше корумпиран и нечестен и почти нищо не плащаше. Не може никой да се мери с него. Трябва да се мери с другите, с най-добрите махараджи…

-Но аз съм един духовник? Нямам никакъв опит. Как ще събера повече данъци? Не съм управлявал дори село…

Адмиралът извади един лист – кралска заповед. Подписана от самия монарх. Дори не от вицекраля или от някой наместник. Заповед, каквато никой не можеше да отмени. Заповед, каквато имаха само махараджите. И тя бе с непопълнено име.

-Ето този лист казва кой е подходящ. Ако се появи твоето име тук, ти ставаш подходящ…

-И после какво? – попита духовникът, макар че гласът му трепереше от вълнение.

-После остави на нас. Компанията има и чиновници, и войници, имаме секретари, които ще ти назначим, има кой да управлява областта. Трябва ни сама махараджа…

-Значи все пак аз няма да управлявам?

-Като се понаучиш, и като си верен на краля, ще управляваш. Няма да ти пречим. Само ще ти помогнем в началото…

-А аз с какво ще ви помогна? След като вашите чиновници ще управляват, можете да поставите всеки…

Тук адмиралът задържа за малко отговора си, почеса брадата си и каза:

-Ти си безценен. Народът ще ти вярва. Ти си известен монах, аскет, отвърнал си се от всичко земно. Между народа си. Живееш като него. Ти си точно обратното на настоящия махараджа, затънал в охолство, когото народът мрази.

-Трябва ви вярата в мен. Или не в мен, защото не съм толкова известен. Трябва ви вярата на тия що ме познават, и слуховете, които ще тръгнат после от тях…

-Точно така. Това ни трябва. Ще върнеш вярата във властта и в краля. Заради сегашния крадец, народът намразва и Империята…

-Той сегашния не тръгна ли и той така? Не го ли направи империята корумпиран и разгулен…?

-Има граници, отче. Има граници. Нормално е човек да се промени във властта. Но този твърде много си повярва и вече ползва властта и за себе си, а не за империята. Загуби мяра. Ако ти не позволиш това, народът няма да те намрази…

Духовникът в първия момент не разбра точно какво му казаха и защо народът няма да го мрази, ако просто е лоялен на Лондон. Но бързо му просветна…

-Вие компрометирахте махараджата! Не ви е слушал и вие пускате тези слухове, вашите хора говорят срещу него, раздавате пари да го хулят. Той може и да не е чак толкова корумпиран? Дали и аз го познавам правилно?

-Не е важно ти да го познаваш. Важно е как го познава народът. Не е важно и как точно народът е започнал така да мисли за него… - отвърна адмиралът и духовникът разбра, че няма нужда да задава повече въпроси. Нямаше да получи пряк отговор, но отговорът бе очевиден.

-Вашата империя има нужда от нов поробител в Индия. За народа нищо няма да се промени. Вие искате да купите моето име, за да скриете зад него тиранията. А хората пак ще влачат хомота…

-Винаги така е било, така и ще бъде. Империята не е виновна, това са законите на света.

-А ако откажа! Ако реша да запазя душата си чиста?

-Тогава ще намерим друг. Ще е трудно, но ще намерим. Винаги намираме. Хората искат да са махараджи. Но ти ще станеш враг на краля. Точно като предния махараджа?

-Враг на краля? Та аз нищо не съм направил… Не съм длъжен да приемам…

-Като не направиш каквото трябва, ти пречиш на Империята. Тя е в правото си да вземе мерки…

-Заплашване? Вие не ми оставяте избор! Изнудвате ме…

-Името и статутът ти са твърди добри, за да ги изпуснем… - хладно каза адмиралът – Пък и като размислиш, може да оцениш колко добър живот ти предлагаме…

Духовникът бе напълно наясно с живота си. Но бе наясно и какво ще се случи. Народът му бе жестоко експлоатиран от Империята. А махараджата бе неин слуга. Огромни територии се обработваха от обикновени селяни, а Компанията прибираше добива. Плащаше им трохи. И имаше изключителен монопол – само тя да изкупува. Не можеше да идеш при някой евреин или при французите. Не че те бяха особено щедри, но нямаха и шанса да предложат. Но махараджата не пречеше на това. Чудно къде ли нещо бе объркал, та да го сменят…

-Тази област не е толкова зле, колкото говорите. По ропота на народа разбирам, че го ползвате добре. Къде нещо трябва да се промени? – попита той.

Адмиралът изпита известно задоволство. Когато започнеха подобни въпроси, очевидно човекът вече размисляше:

-Махараджата не работи добре някои корабни капитани. Допуска контрабанда…

-Контрабанда? Нали всичко се изнася от Компанията? Каква контрабанда…

-Има и стоки извън Компанията…

-Няма такива стоки. Дори аз знам, ако и да нямам опит, че цялата търговия по закон, принадлежи на Компанията…

-Не съвсем цялата. Само тази по закон… - отвърна адмиралът.

Доста циничен отговор. Но духовникът бързо се досети.

-Търговията с роби? Тя ли е проблем на краля? Нали в Англия няма робство, дори в Индия няма, поне официално…

-Английският закон забранява робството. Но това не значи, че трябва да оставяме всички пари от него на нашите врагове. Така стават по-силни…

-Махараджата е отказал да ви сътрудничи в това, така ли? Затова е неподходящ?

-От години французите вземат каквото на нас ни се полага. Защото махараджата не позволява на тези кораби да влизат в пристанищата. И те отиват при французите…

-Но махараджата спазва вашия закон! Законът на Британската империя, който забранява търговията с роби!

-Когато французите строят кораби с тези пари, Британската империя е застрашена. Махараджата е нелоялен към Империята, ако позволява това.

-Тогава променете законите! Узаконете робството… - почти ядосано каза духовникът.

-Това е невъзможно. Узаконеното робство предизвика бунтове и съпротива. Една империя не може да признае, че ползва роби или извлича печалби от тях. Нашият закон срещу робството е най-строгият в света! Гордеем се с него.

-Но искате аз да стана махараджа, за да могат чиновниците около мен, които ще назначите, да осигурят да не се спазва този закон…

-Политиката е понякога неприятна, но дългът към Империята го изисква. И бъди сигурен, че за това нарушение на закона, никой няма да те накаже…

-Потресаващо! Вземате духовник с чисто име, за да го превърнете в чучело, зад което да скриете най-отвратителната търговия, която човешкият род е познавал…

-Ние не сме виновни, че робство съществува. Защитаваме Империята от това други да не получат предимство… - отвърна адмиралът.

-Всички империи сте еднакви. Оправдавате се едни с други, за да вършите злините си. Сигурно и французите така разсъждават…

-Такива са законите на света. Но нашата империя е водена от светли помисли, ние се борим за бъдещето на човечеството, за цивилизоване и просперитет… - каза адмиралът.

Духовникът бе едновременно дълбоко наранен, но и уплашен. Срещу толкова брутално предложение, не можеше да се съпротивлява. Хвана се за последния шанс:

-Цялата армия на махараджата е от индийци. Верни са му. Може да не признае кралската заповед. Имате ли трийсет хиляди британски корпус наблизо…

-Остави това на нас. Армията му е от хора, а тези хора имат роднини. Всички роптаят срещу него. Ако ти се появиш с твоето име на този лист, и с чиновник на Компанията, ще те подкрепят…

-Вие използвате омразата срещу собствената си тирания, за да свалите своя тиранин, който не е достатъчно тираничен?

-Ако би бил верен на империята, нямаше да се налага да го правим…

Останал без избор, духовникът сам написа името си на височайшия лист. Търговията с роби потръгна, за доброто на Империя, в която робството бе забранено.

***

-Старецът не е глупав. Това няма да стане… - каза Министърът.

Срещата бе в това невзрачно посолство на една микроскопична Европейска държава. Старецът бе твърде умен, наблюдаваха Американците, Англичаните, Французите, всеки по-голям. Държавна сигурност щеше да докладва на секундата на Стареца, и още при излизането си от посолството, Министърът щеше да бъде арестуван. Но не и ако се среща с посланика на бутафорното херцогство Люксембург, където и Стареца, и доста други от Политбюро имаха солидни банкови сметки. И които сметки, уреждаше именно Министърът с мрежата си от про-западни дипломати в цялата Европейска общност. Среща на Министъра в това посолство бе съвсем логична. Разбира се, Старецът ни най-малко не подозираше, че Посланикът изобщо не присъстваше, а вместо него бе заместникът му – Жан Клод. Млад политик, вече вербуван от ЦРУ.

-Ще стане… - отвърна Жан Клод – Старецът е твърде умен, най-умният в цяла Източна Европа. Но е стар. Затова ще стане…

-Гони вече осемдесет. Още няколко години. Но изглежда доста жизнен. Не мисли да се отказва… - каза Министърът.

-Обаче няма наследник. И го разбира. Всеки голям водач разбира провала си, ако види края си, а няма наследник. Старецът е голям водач, един от най-големите в цялата история на Европа. Но е без наследник. И той го разбира по-добре от мен и теб. Убеден съм, Агенцията е убедена, че това го прави несигурен и го обърква. На това разчитаме… - каза Жан Клод.

Агенцията имаше огромни и опитни екипи от анализатори. Министърът не се съмняваше в преценката и. Десетилетия бяха воювали с тази Агенция, доста пъти се бяха опарвали жестоко като с приписаното им убийство на един дисидент в Лондон, и с огромния провал на ДС, която се остави да бъде охулена с атентата срещу римския папа. Министърът добре познаваше Агенцията, още преди да вербуват самия него и да стане външен двоен агент.

-Той имаше готова наследница. Старецът знаеше, че всеки лидер се мери по това какъв наследник оставя. Имаше я, умна беше, интелигентна, щеше да стане голям лидер. – каза Министърът.

-Но КГБ ни свърши работата и я отстрани. Трябва да им благодарим… - каза Жан Клод.

-То тогава КГБ още не мислеше да сменя страната във войната. Направи го за друго… - каза Министърът.

-Важното е, че накрая послужи на нас. А и КГБ ни стават все по-добри партньори в бизнеса… - каза люксембургският псевдо-дипломат.

Министърът се замисли малко. Изобщо не бе сигурен дали не правеха откровени глупости. Старецът бе не просто опитен водач, и контролираше държавата изцяло. Той имаше и обичта на народа. За разлика от онзи глупак на Север, когото всички ненавиждаха, и ако се опънеше, ЦРУ щеше на насъска тълпата да го разкъса, за разлика от него, Старецът бе обичан от народа си. Да събереш тук тълпа насреща му, бе невъзможно. Каква тълпа, та той всеки ден беше сред тази тълпа и хората го целуваха искрено. Тук нямаше резервен вариант, освен някак да отстранят самия Старец. Но не като го убият, защото тогава тълпата щеше да изскочи – и да разкъса тях.

-Той е по-умен и от мен, и от теб. Разбра какво става в Москва. Ясно му е и какво прави КГБ. И това не го тревожи. Той го използва… - каза Министърът.

-Наистина, той изглежда абсолютно непоклатим, на фона на всички останали в Източна Европа. – съгласи се Жан Клод.

-Старецът е живял твърде дълго в робство, като слуга на Империя, за да познава процесите отлично. Надживял е няколко водачи в Москва, и винаги е оцелявал при новия. И сега – за пръв път видя и шанс да се откъсне от опеката им. Да стане свободен… - каза Министърът.

-Това е най-голямата заплаха – каза агентът на ЦРУ – Никъде в Изтока не се случва, само при вас. Всички други са готови от единния господар да прескочат на другия. От Москва на Вашингтон. Само при вас стават други работи…

-Какво да правим? Хитър е. Хитър селянин. Наясно е, че като Първия в Москва сам разпуска колониите, може водачите на колонии да ги получат, а не да идат към друга империя. Вижда печалбите – и за себе си като вече независим цар, и за народа – като свободен. Мисля си дали някога е вярвал в нещо друго, освен в свободата. Дали не е служил на Москва притворно, очаквайки своя шанс…

-Несвободен народ не може да просперира… - каза Жан Клод – Но твърде много свободни народи и твърде много просперитет, е опасен за света. Вашата империя пропада, но нашата е цяла. Твърде много свобода може да подрони и нас…

-Значи се страхувате? – усмихна се Министърът, който бе в една страна в упадък, очевидно губеща Студената война, като част от голямата загуба, до която Москва ги доведе.

-Всяка империя има инстинкт за самосъхранение. Ние нашите хора си ги владеем, но ако вашата империя роди твърде много свободни, и се види какво постигат, и нашите ще се размърдат. И този път не знам можем ли да ги упоим…

-Вие доста ги упоихте наистина. Живеят в такъв разкош, че никога няма да допуснат, че са роби.

-Вие сте виновни за това. Струва ни космически суми. С тази ваша работническа власт, здравеопазване, образование, сигурност, гарантирани работни места, с всичко това създадохте заплаха. И за да ги упоим, им дадохме същото. Но така всеки роб ни струва многократно повече, отколкото е необходимо… - каза Жан Клод и добави – Робът трябва да получава само минимума средства за съществуване, за да може да работи. Нищо повече.

-Нашите работници ще гледат към вас, и ще искат същото…

-Точно това е примамката, приятелю. Покажете им нашата витрина. Те няма да знаят, че никога няма да я постигнат, но това ще ви помогне да бутнете Стареца. Нека народът си мисли, че върви към това дето е в Западна Европа. Пък като вземете властта, какво ще стане, вие ще решите…

-Няма да удържим дълго, ако вземем властта, и не стане като при вас. Народът ще ни изгони и нас…

Тук Жан Клод многозначително се усмихна. Отпи от кафето, което им бяха сервирали, и каза:

-И ние не сме глупави. И нашата империя няма нужда да се охарчва като го няма съперникът – този безумен разхитителен социализъм, който се грижеше за масите. Като ви няма вас, и на нашите роби ще им пристегнем кранчето…

-Нима предстоят сериозни промени и при вас? Как ще вземете кокала на тълпата?

-О, не се тревожи за това приятелю, готови сме вече. Само трябва Изтокът да потъне, той вече е потънал, без значение какво стане при вас. Дори Старецът да оцелее. Източна Европа и Съветите са потънали, това ни е достатъчно. И ние сме готови…

-Любопитен съм…

-Ти не си стар. Ще го видиш. Планът е гениален наистина. Но неизпълним ако има социализъм и червена петолъчка, която да грее за масите…

-Трябва ли да искам специален допуск? Ще ми го дадат, знаеш…

-Любопитен си. Добре, ще ти кажа. То не ми е работа, други го движат, но всички трябва да сме запознати с общата линия, за да не проведем някоя операция в обратна посока случайно…

-Общата линия?

-Именно. Общата линия е постепенно да премахнем и отнемем всичко, което дадохме на работниците, за да не надигат глава. Но ще го направим постепенно. И най-първом – ще им отнемем правото да се съпротивляват на избори. Първо ще изградим нови имперски институции, които да са независими от избори.

-Предстои нещо огромно?

-Не можеш да си представиш колко огромно. Това, което виждаш сега – Европейската общност, тя е един общ пазар. Ефективен и изгоден, но всяка държава е свободна да влиза и да излиза. Той затова е и изгоден. Обаче това ще се промени. Европейската общност ще се прероди в нова държава. Тя ще тръгне лека-полека – за да не се усетят масите. Договор след договор, като всеки следващ ще отнема по още малко от властта на държавите, и ще я дава на центъра на новата империя. Паралелно с това ще отнемаме една по една привилегиите на робите. Но ще го представяме като политиката на Империята, а местното правителство ще е с вързани ръце. Ще се оправдава с нея, и така ще прокарва каквото искаме. Малко по малко, ще отнемем правото на народите да коват закони, ще им отнемем собствената валута, и ще я заменим с обща, после ще измислим обща армия, а накрая ще разпуснем собствените им армии, защото няма да има нужда от тях – Империята ще ги охранява. Едновременно с това ще проведем реформи за по-късни пенсии, по-скъпо здравеопазване, ще икономисаме от учители и училища, защото умният и мислещ човек по-трудно се поддържа като роб. Лека полека робите на Запад ще станат като робите на Изток…

-Значи ще се изравним, но защото те ще станат като нас, а не ние като тях…

-Приблизително. Няма начин, много скъпо е и цяла Източна Европа, и Русия, да станат като нас. Това беше временно. Сега с КГБ и с Москва работим за друго.

-Ами ако се вдигнат на Запад хората? Ако протестират…

-Когато това стане, ще е твърде късно. Всички пари и ресурси ще са под контрола на новите имперски институции. Нека си протестират. Винаги в историята робите са се надигали, но добрата Империя умее да ги смаже…

Министърът разбираше, че случващото се е с далеч по-голям мащаб от неговата малка страна. Той бе просто пионка в глобален процес, който да върне обществото, тръгнало да става твърде свободно, в нормалната стабилна конструкция на малък елит, изхранван от огромен брой роби.

-Старецът владее вестниците, телевизията, радиото. Няма да позволи да покажем примамката на западната витрина.

-Не сме допускали друго. Старецът е проблем. Докато не го махнем, нищо няма да направим. По-точно – няма да направите вие, защото на останалите места ние вече си напредваме.

-Да, трябва да се справим и ние! – осъзна Министърът – Това е за нас, не за друг.

-Именно! Агенцията е тук, за да помогне на вас, а не толкова на себе си… Ние сме готови дори в Москва. Там и генералният секретар и министрите вече са убедени.

-Не можем да изоставаме от света!

-Не може…

-Старецът! Колко пък ще живее още… - ядосано каза Министърът.

-Не разчитай на това. Трябва да го бутнете. Трябва да го убедите да отстъпи, може би сам…

-Много трудно. Докато не намери наследник, няма да отстъпи. А единствения му останал син не става за водач. И Старецът го знае. Ще стиска властта, докато дойде друг. Може би някой от внуците…

-Немислимо е да чакаме страната ви десет-петнайсет години…

-Немислимо е! Трябва нещо да направим… - каза Министърът, но не знаеше точно какво.

-Ако усети свободата, и ползите от нея, ако ги раздаде на народа, ще стане съвсем невъзможно да го поклатите… - каза Жан Клод.

-Да, и времето ни притиска… - каза Министърът и се чувстваше в изключително неудобна ситуация. Старецът спъваше нормалния ход на историята.

-Ще намерите решение, сигурен съм. А междувременно, трябва да подготвим новия ви елит. Пращайте повече младежи от верни партийни семейства на обучение. Ние ще платим всичко. Ще им осигурим Харвард, Оксфорд, Кеймбридж. Ще ги научим да са добри робовладелци. Ще са готови да поведат народа и да го присъединят към новата Империя, когато я направим на Запад.

-За това няма да липсват желаещи. Ама Старецът и тук се е усетил. Който си прати детето на Запад, по това Стареца разбира, че е възможен предател. И го следи по-изкъсо. Така много верни другари си държат децата тук, за да запазят позициите си…

-Все пак, всичко се крепи на един човек. Ще му намерите начина…

-Ще го намерим. Не знам как, но съм сигурен, че ще го намерим. Защото аз не съм сам. Знам, че има и други като мен. Омръзна ни Старецът вече. Заедно ще се справим с него, трябва само внимателно да пипаме…

-Винаги има някой Старец, който пречи. Но накрая спира да пречи…

-Може би пък младите ще се справят. Тия дето учите. Като започнат да се връщат, те ще променят нещата…? - запита се Министърът.

-Съмнява ме това. Старецът няма да ги допусне… - отвърна Жан Клод – А и те не искат да се връщат. Ние им осигурихме разкошни условия и те предпочитат да останат на Запад. Трябва да имат разкошни условия и тук, за да дойдат.

-Да, трябва да станат депутати, министри, трябва да им дадем икономиката, банките, заводите. Тогава ще се върнат…

-Ще се върнат като управители на колонията, и ще я поведат към Империята като убедят народа, че е за негово добро…

-И това доста добре сте замислили…

-Разбира се, Империята не следва да завладява никого, не следва тя да изглежда агресорът. Империята плаща на елита на колониите, за да изглежда, че самата колония иска да иде в империята. Няма друг начин. Трябва твоят народ да ръкопляска, докато го поробваме, да вярва, че върви към по-добро. Иначе ще се съпротивлява…

-Това народът ако чуе този ни разговор, ще ни обеси на улицата…

-Винаги е било така, но робството е естественото състояние на нещата. Трябва да има роби, иначе няма да ни има нас, няма да има господари, няма да го има разкошът на вашите младежи. Да не мислиш, че е евтин. Знаеш ли колко от нашите роби плащат данъци, за да храним тези номенклатурни синчета и дъщери…

-Явно разчитате на тях, но не и за Стареца…

-Не, той е ваша работа…

След няколко минути Министърът излезе от посолството, а докладът му до Държавна сигурност и Стареца бе, че е договорил нови по-високи лихви за парите им. Щели да се инвестират по-добре. Политбюро, та и самият Старец, останаха доволни от Министъра.

А няколко години по-късно, както и винаги се бе случвало, Старецът, макар и могъщ, бе обграден от по-млади, които вече искаха друго. И нямаше нужда да го убиват. Просто достатъчно добре го излъгаха, че са му намерили достоен наследник. Това бе в сърцето му, това го направи слаб. Както винаги, Старецът остава слаб накрая. Сам отстъпи, мислеше че онзи, който идва, ще даде на народа сладостта на свободата, след като Москва сама вдигна контрола. Отстъпи, може би бе неизбежно, може би никой Старец, не може да върви срещу историята и всичко е въпрос на време.

Самият наследник бе достатъчно наивен, за да си повярва, че наистина ще е следващият Старец. Сложиха го, а след година ветровете на Империята отвяха и него.

А щастливите младежи от Харвард и Оксфорд се върнаха и поведоха народа към безграничното щастие на Империята.

Някъде към края на кариерата си, Жан Клод заслужено се издигна до най-главен консул и пръв патриций. По това време вече и западните народи се бунтуваха, но беше късно…

***

-Вие сигурно вече сте си задавали този въпрос, но на мен ми е за първи път… - каза Жан Клод на Цезар и Адмирала, които се подхилкваха.

-Разбира се, и още нямаме точен отговор. Той не ни отговаря…

-Защо се случват тези империи, защото рушим свободата, защо мачкаме хората? И всичко се върти. Защо Той позволява това…

-Той ще ти отговори, но няма да ти помогне, нито пък на тези долу… - каза Цезар.

А гласът от всичкото рече:

-Не разбирате, защото не искате да разберете. Казал съм ви всичко, но вие не разбирате. Затова се различавате от мен…

-Но не мен не си казал, който и да си Ти… - каза Жан Клод.

-В моя свят тук няма роби. Ангелите и всички други са свободни. Може би затова моят свят е по-добър от вашия. Може би за да бъде вашият такъв, съм ви оставил със свободна воля, вместо да ви направя свои роби… - отвърна гласът.

-Но защо позволяваш ние сами да се поробваме? Едни хора да мачкат други?

-Защото ако аз го направя вместо вас, ще е господар сторил го, вместо роба си. Истинската свобода е като робът сам я стори на себе си, и сам реши да не поробва другите. А поробеният сам осъзнае робията си, и се освободи от оковите. Трябва да направите това сами, затова имате свободна воля… - отвърна гласът и въпреки опитите за повече въпроси, той не се появи отново.

-Виждаш ли… - каза Адмиралът – Единственият му отговор защо позволява това, е защото ние сме го позволили.

-Човекът трябва сам да се освободи? – запита се Жан Клод.

-Именно! Но вместо това човекът непрекъснато сам се поробва и измисля нови и нови форми на робство… - каза Цезар – Ние ги измисляме, ние тримата, и още много като нас…

-А твърде много хора не се замислят, че са роби, и позволяват покорството да се случи… - добави Адмиралът.

-Значи Той ни е дал свободна воля, но не ни е дал достатъчно разум да се самоосъзнаем и да поискаме свободата? – каза Жан Клод.

-Когато това стане, вероятно нашият свят ще стане като Неговия… - каза Цезар.

-Но в Рим, Британия и Обединена Европа, това не успя да се случи. Поне още не… - добави Адмиралът.

-А всички те се мислеха за върха на Човешката цивилизация, и за Вечни… - сложи точка Жан Клод…

Добри Божилов

02.05.2019