Палачът...

Един разказ за портиер, полицаи, 

писател, и уплашен Диктатор...

Телефонът иззвъня…
-Ало…- каза Добри.
-Добър ден, търся г-н Добри Божилов… - каза непознат глас отсреща.
-Да, аз съм…
-Обажда се инспектор Дасков от СДВР, трябва да дойдете да дадете обяснения по една прокурорска преписка…
-Моля? За какво става дума? Нямам никакви нарушения, дори ПТП не ми се е случвало… - изненада се Добри.
-Не е за ПТП. За една публикация в Интернет е… - каза полицаят.
-Коя?
-Нямам право да говоря по телефона…
-Е, как така нямате право? Привиквате ме на разпит, дори не казвате за какво…
-Ами такъв е законът, нямам право…
Добри се подразни малко, но бързо съобрази:
-Това на Стъки глупостите ли са? Заради него обикалях по медии да се обяснявам, че „нямам сестра“…? – попита Божилов.
Стъки е виден столичен каратист, един от най-изявените защитници на управляващия държавата диктатор Бойко Борисов. Божилов пък е яростен опозиционер. Преди време Стъки, разгневен от разрастващите се протести, пусна сигнал срещу Божилов за някакви публикации, които не бяха негови. А последният пусна 15 „права на отговор“ до различни медии за да обяснява глупостта на Стъки.
-Не е Стъки, не е това… - отвърна ченгето.
-Е, тогава какво е, от кой сайт?
-Не мога да коментирам…
Тук Добри се поядоса и каза:
-Обаждате се по телефона, плашите хората, и дори не им казвате за какво? Няма да дойда, ако не кажете.
-Не ви плаша, изпълнявам прокурорско разпореждане. Трябва да снемем показанията ви. В понеделник удобно ли ви е…
-Никакъв понеделник, ще дойда сега…
-Сега?
-Да, мога ли да дойда сега?
-Можете, разбира се. Кога…
-След половин час. Вие къде сте? На „Лъвов мост“ ли?
-Не, срещу НОИ…
-Добре идвам…
-Очаквам Ви…
Трийсет-четирийсет минути по-късно, от които поне десет-петнайсет бяха в търсене на място за паркиране в един от най-злополучно управляваните градове във Вселената, Божилов се появи пред СДВР.
-Добър ден, идвам при инсп.Дасков… - каза той на портиера.
-Кой е той? – отвърна онзи – възрастен човек, може би бивш полицай, който си доработваше и на стари години, за да му стига пенсията. В днешно време пенсиите не стигаха на нищо и всички пенсионери работеха. А тъй като всеки, който работи, плаща и данъци и осигуровки, то излиза, че работещият пенсионер, всъщност плаща сам на себе си пенсията, като известна част от парите се крадат от правителството.
-Как кой? Той ме повика да дойда като свидетел... – каза Добри.
-Ами обади му се…
-Как да му се обадя, не му ми знам вътрешния…
-Ами аз от къде да го знам? – каза пенсионерът.
-А аз как да вляза, като ме е извикал полицай, а вие не ме пускате…
-Ами не знам! Тук са 3000 човека, мога ли да ги познавам? – каза старецът.
-Няма ли справочник? – попита Добри, помнейки че едно време из държавните ведомства имаше едни тефтери с номерата на всички.
-Няма… - нокаутирана бе всяка надежда.
Повикан от полицията, явил се, не в понеделник след 3 дни, а веднага – на минутата, и не може да влезе. А Дасков сигурно чака някъде нагоре из етажите на Институцията…
„Еврика“. Добре че му бе звъннал на мобилния, и не си бе скрил номера. Че полицията по някой път като звъни, си крие номерата. Но Дасков – не. Беше се запомнил. Ще му върна разговора…
Върна му го. И, о щастие – не се оказа централа. Личният беше…
-Инспектор Дасков? – попита Добри.
-Да…
-Долу съм…
-Долу на входа?
-Да, отзад, от към „Отец Паисий“… - каза добри името на улицата.
-Слизам…
Дасков бе по-млад от Добри. Взе му личната карта и я даде на стареца да попълни данните.
-Тук портиерът не ви познава. Добре че ви имах телефона…
-Случва се… - каза Дасков, явно без да се изненадва.
Издадоха му временен пропуск. Мина през един скенер, дето беше или за оръжие, или за корона-вируси, и се озоваха в Институцията.
На нея последен ремонт ще да беше правен по времето на другаря Тодор Живков. В днешно време много хора си спомняха с добро за него. Сигурно и тия полицаи бяха доволни, че поне имат сграда от него. Едни старинни олющени стени, и един асансьор като в социалистическа панелка – дори по-зле поддържан. Качиха се на последния 8-ми етаж, но не бе само това. После още един етаж нагоре по стълбите. Коридорите натам бяха още по-зле, както и вратите, подовете, всичко.
Накрая се озоваха в канцеларията. Вътре имаше една млада тъмнокоса полицайка, която не ще да беше от времето на Тодор Живков. Поне някои неща в Институциите се подновяваха.
-Заповядайте… - каза Дасков и посочи един стол между двете бюра – неговото, и това на колежката му.
Добри седна, извади една книга – „Гай Балоний“, и я подаде на инспектора:
-Нося ви подарък. Една моя книга…
Полицайката се усмихна, а Дасков взе малкото томче с интерес. Разгледа го.
-„Гай Балоний“, хм интересно…
-Интересно, разбира се. Нали се сещате кой е Гай Балоний… - отвърна Добри.
Едва ли бе трудно да се досетиш. На корицата – изрисувана от съпругата на Божилов, бе Народното събрание, но на мястото на герба бе поставено изображението на класическа сочна дебеловрата мутра, с тъмни очила. Самият символ на съвременната власт. Която очевидно бе натоварила двете млади ченгета със задачата да респектират Божилов.
-Това е съвременна версия на „Бай Ганьо“, ще ви хареса. Ако искате, ще ви я надпиша… - допълни писателят, привикан в полицията.
-Благодаря много… - каза Дасков – Но първо да свършим работата…
Той извади една папка и вътре – разпечатка от Интернет. Добри веднага разпозна собствения си сайт КОМЕНТАРИ.com. Разпозна, разбира се, и публикацията, макар да бе пусната по-отдавна…
-Очевидно не е Стъки… - каза той – Този сайт си е мой, за всичко аз съм виновен…
-Казах ви, че не е Стъки… - усмихна се ченгето.
И макар да не бе сигурно, че един ден няма да го привикат и заради Стъки, поне засега, не бе това.
-Нося пълна отговорност за този сайт, както и за публикацията. Не се крия, нито ще я махам… - каза Добри, след като разгледа за какво го разследваха.
-Добре, трябва само да го опишем… - доволно каза Дасков.
Тези полицаи обикновено се ползват, за да те привикат, и ако могат – да изтръгнат лесни показания. Можеш много лесно да се измъкнеш от тях като отречеш всичко, което би ги вкарало в трудната задача да доказват, че лъжеш, и че сайтът е твой, и ти си виновен. Но това е по-сложна процедура, би отнела повече време, и вероятно – би била водена от други полицаи. Добри знаеше това, защото преди 15 години същият тоя, дето беше поръчал това разследване, бе поръчали далеч по-сериозен удар срещу вуйчото на Добри. Но той не бе просто разпитван за статия, а бе арестуван, и напълно невинен (както се доказа после от 8 съдебни състава), стоя в затвора 5 месеца, плюс още 9 под „домашен арест“. Тогава яростта на Божилов стигна невиждани размери, и със злобна медийна кампания, той съсипа кариерата на амбициозния заместник-градски прокурор на София - Божидар Джамбазов. Не бе глупаво това прокурорче, и бе амбициозно. Може би щеше да стигне много далеч, може би се целеше един ден в мястото, дето сега е Гешев. Но кариерата му приключи в този злополучен случай, който трябваше да го направи герой. Да арестува, по поръчка на Бойко Борисов, няколко човека, да ги изкара престъпници, да ги изтипоса по медиите, и да „преборят корупцията“. Лошият късмет бе, че вуйчото бе в ареста, а племенникът остана на свобода, и вдигна такъв шум, че накрая народът реши, че прокуратурата са престъпниците, а тия в затвора са жертвите. Дори в едно финално интервю, и самият поръчител – г-н Борисов, взе да се смее, и да взема страната на Божилов. Г-н Борисов умее да превключва страните и да се адаптира. Иначе щеше ли да се издигне толкова.
Та от тогава, Добри знаеше, че на полицията нищо не трябва да се казва, трябва само да се правиш на луд и да си мълчиш. Знаеше, защото вуйчо му – също като него, във всичко бе сътрудничил на властите, уж извикан като „свидетел“, пък накрая обърнаха всичко срещу него. Много мръсен и непочтен номер, постоянно прилаган, между другото. Да знаете, че ако ви викат за нещо като „свидетел“, всъщност май сте „обвиняем“…
Но въпреки, че знаеше всичко това, Добри реши не само да сътрудничи на двамата млади полицаи, но дори да задмине вуйчо си.
-Добре, пишете че признавам всичко, и няма да махна статията, и да подпиша – два реда и приключваме… - каза писателят.
-Мога да го нацъкам на компютъра, но е по-добре сам да го напишеш… - каза ченгето.
Добри знаеше за какво е това. Собственоръчен текст, където не е само един подпис, а са цели редове. Имат мостра от почерка ти, няма по-сигурно снето сведение от саморъчно написаното. Като Паисий… Паисий – бяха на тази улица, а това бе и един от героите от една от книгите на Божилов.
-Добре, ще пиша…
Текстът, за който го бяха привикали, бе следният:
Заглавие: Готов съм да съм физическият екзекутор и палач на Боко. Без да се крия. Да се запише това - без маска, и без да се крия...
Днес обясних на майка ми, че мога да и идвам на седмичното гости, само в неделя. Заради Фандъкова, която направи "Зелена зона" и в събота. И като ходя на гости на майка ми, трябва да пускам СМС-и... Разбирате ли защо съм бил на над 100 протеста, и ако ми падне, ще съм оня дето лично ще ритне столчето под бесилото на Боко...
Готов съм да съм физическият екзекутор и палач. Без да се крия. Да се запише това - без маска, и без да се крия... Разбирате ли в какво жалко и унизително състояние е докаран този народ. И всеки един от нас - като част от него...

Добри Божилов, писател
"Задругата", "Заветът"
04.01.2020

Случаят бе свързан с разширяването на „Зелената зона“ и в събота, когато Добри ходеше на гости на майка си. Сега вече като ходи, ще трябва да пуска СМС-и. Този паркингов грабеж отдавна дразнеше писателя. Дори идването в полицията, и търсенето на място за паркиране, бе поредното доказателство за това. Общината не създаваше нови места за паркиране, а само заграждаше старите и започваше да ги таксува. И тъй като колите нямаше къде да отидат, те си оставаха там, просто вече си плащаха. Така отново в центъра е трудно да паркираш, никакъв проблем не е решен, но бандитите в Общината са събрали една сериозна сума пари. Това бе Софийската „Зелена зона“, която плановете на Диктатора бе да обхване целия град. И да се плаща за всичко и навсякъде. Своебразен „рекет-паркинг“. Като едно време – лепенките дето мутрите лепяха на колите, за да не ги крадат същите тези мутри. Просто днес бе вече законно, защото престъпниците бяха на власт, и се наричаше „зона за паркиране“. А Добри роптаеше при всяко нейно разширяване, и тази му публикация бе просто една от многото.
Взе листа и написа обяснение:

Заглавие: Пълни самопризнания:
КОМЕНТАРИ.com е личен безплатен блог, който е моя собственост. Стоя зад написаното в него, и потвърждавам авторството.
Посоченият текст е израз на дълбокия ми яд и гняв от безобразията на управляващите. Този гняв продължава да расте от ден на ден. Бил съм на над 150 протеста, и ще продължавам да ходя. Автор съм и на книгата „Гай Балоний“, която е посветена на нашия диктатор Бойко Борисов.
Заплахата, че ще го убия е неизпълнима, тъй като у нас няма смъртно наказание и не може да бъде произнесена подобна ЗАКОННА присъда. Отделен е въпросът и дали бих могъл да я изпълня. За да си „палач“ се изискват определен характер, здрави нерви и хладнокръвие. Съмнително е бих ли могъл да го направя…“
-Ти нали 2 реда щеше да пишеш… - прекъсна го полицайката усмихнато.
-Ами остави ти на писател да пише обяснения… - каза Добри, и ченгетата се ухилиха.
Продължи да пише:
„…Бих искал да наведа вниманието Ви и върху разказа ми „Канибали“ (публикуван в същия сайт), в който Бойко Борисов и генерал Мутафчийски са заклани и изядени, а месото им се предлага на търг.
Завършвам с това, че г-н Борисов може да не се страхува, защото нямам никакво намерение да го убивам.“ – написа последните думи Божилов. Те бяха по препоръка на самите полицаи, които казаха, че ако въпросната заплаха е фалшива, трябва така да се напише.
За Божилов бе пълна глупост и безсмислица полицията с това да се занимава. Но като им го спуснат отгоре, ще се занимават именно с него, а не с престъпниците. Всъщност, когато престъпниците са „тия отгоре“, именно не с тях трябва да се занимава полицията…
Прочете текста на инспекторите и на тях отново им стана смешно.
-Вие сте много интелигентен човек… - каза полицайката – Защо изпадате в такива случаи, пишете тези неща, да ви викаме…
-Ами какво съм написал? То това кой ли не го пише, и аз поне 100 пъти. Това да се плюят управниците е нещо нормално…
-Но това е заплаха. Има член, вижте – 144-ти… - каза тя и му отвори Наказателния кодекс.
Права бе, имаше такъв член.
-Политиците не могат да се ползват от закрилата на този член… - каза Добри – Ако заплаша вас, вие сте обикновен човек – да. Но те са длъжни да приемат всичко. За това са там…
-Значи ако си политик и управник, няма да се оплакваш… - попита тя.
-Точно така. Като изгорят чучело на Тръмп, това „заплаха“ ли е… - попита Добри.
-Много зависи как се тълкува. Разберете, вие мислите че хората ще ви разберат, говорите иносказателно. Но те приемат първосигнално. И наистина подават жалби…
-Аз на протестите се снимах пред едно бесило… И за това ли ще пиша обяснения…
-Ами ако стигне до нас… - каза тя.
-Тези хора нормални ли са? – попита Добри, като всъщност знаеше отговора за себе си.
-Ако знаете с какви неща се занимаваме! – каза инспекторката – Аз отговарям и за зоо-полицията. И някой казал, че ще сипе антифриз на бездомно куче. И започват едни жалби, хората идват и се обясняват, пишем тук като луди…
Добри ги разбираше. Какво да правиш, и те бяха от „прецаканите“ от системата. В тая система прецакани са всички, освен една шайка на самия връх, описана от един талантлив писател, за което получи правото да се присъедини към шайката. Може пък и за Добри да изгрееше подобен шанс след тази „заплаха“ в блога му… Много се издигна авторът на „Шайка“, голЕм човек стана…
-Ами този прокурор, дето ви е пратил това? Той е интелигентен човек. Учил е 5 години право. Може ли да открива „заплаха“ в публикация в Интернет, каквито има хиляди, и дори от същия автор – повтарящи се…
-Ами то правото е суха материя… Мога ли да знам… - каза полицайката.
Правото всъщност не е суха материя. За да го учиш, се влиза с история. Някога и Добри бе кандидатствал, но понеже го приеха в „Икономическия“, а то бе по-престижно и от „Правото“, та затова не стана юрист. Но завършилите „Право“ не са идиоти в никой случай. И на Добри това му бе ясно. Което значеше, че прокурорът не е идиот. От което следваше, че му е „спуснато“ от някой да се занимава с това. От някой, на който не можеш да откажеш. Защото всеки нормален юрист ще осъзнае преносния смисъл на всякакви такива публикации, и ще прекрати производството. Но не и ако е задължен да води производство.
А кой може да те задължи?
„Този глупак Бойко наистина се е уплашил“ – помисли си Добри – „Той се е стреснал, и е пуснал тая проверка, и нали е с една книга умствен багаж, не може да различи истинско от измислено. Затова съм тук - тулупът-диктатор се е ошашкал, и „системата“ се занимава с фобиите му…“ – стигна до този извод писателят. И донякъде му стана добре. Нали всички протестират срещу Мутрата-премиер? Щом сме стигнали до това да „респектира“ авторите на смехотворни заплахи, значи е уплашен. Постигнато е нещо, ако и още да не е бутнат.
Значи това е станало – някой от прислугата се е подмазал на тулупа като е „открил“ заплаха. И оня е подал сигнал, или просто е наредил направо, а може би – предал е списък с всякакви подобни „заплахи“. И прокуратура, и полиция – с това се занимават… Държавата бори „терористите“, дето искат да убият „безценния пръв партиен и държавен ръководител“.
Каква обида. Да ползваш званието на Живков за това недоразумение - неговия бодигард, при което историята се повтаря като пародия.
-Карайте по-леко в бъдеще… - каза Дасков, след като сам прочете текста.
-Може и за книгата да пишем обяснения един ден… - каза Божилов…
-Може, вярно…
Подаде му листа да направят някои финални поправки, да укажат дословно сайта и адреса на публикацията – всичко. Добри знаеше какво прави, но бе решил да иде до абсолютния край с абсолютното самопризнание. Полицаят би следвало да предаде образцова преписка, без никаква съпротива от виновника.
Добри взе отново НК, прегледа член 144 и каза:
-Триста лева глоба или 6 месеца затвор. Първата присъда ще е условна. Засега страшно няма… - каза той.
Всъщност, знаеше че дори присъда няма да има. Бе неосъждан, а в този случай се налага едно наказание наречено „освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание“. Т.е. нямаше да има дори условна присъда, и да се води „осъждан“. Щеше само да плати глоба, ако изобщо се стигнеше до съд. Знаеше това, но каза, че и условна присъда го урежда…
-Е, не е сигурно… - каза инспекторката – Зависи какво реши прокурорът.
Всъщност, зависеше не от прокурора, с все пак някакъв мозък, а от Еднокнижния. Нищо чудно да се стигне и до обвинение в държавна измяна, опит за преврат и диверсия. Доживотен затвор. Като е психопат начело на държавата, всичко е възможно.
-Сега на кого да надпиша книгата? – попита Добри.
-Ами ще бъда кавалер, нека е на колежката…
-Разбира се… - каза Добри.
Докато пишеше да четат само с усмивка, тя каза:
-Изглеждате ми известен…
-Всъщност аз съм втория най-продаван автор в България…
-Ха, интересно. С кои книги… - подобен въпрос навеждаше на мисълта, че тя обича да чете.
-„Задругата“ и „Заветът“ най-добре вървят. Но от тях нямам бройки, и затова ви донесох тази… - каза писателят.
Това действително бяха едни от най-продаваните книги. Всъщност, „Задругата“ направи фурор, и това наложи по-малко от година по-късно, да бъде издадено продължение. Реално бе готова дори трета книга, но още не бе издадена.
-Да, „Задругата“, брат ми много я похвали, ето от къде ви знам…
-Няма да съжалявате, ако я прочетете. Но и това е добро – смешно, весело, и най-вече – Истинско…
Полицаят стана, доволен че преписката е перфектно завършена.
-Ще ви изпратя… - каза той, а жената го изпрати с усмивка.
Отново в тъжните, мизерни, смачкани коридори.
„Този глупак е оставил полицията в тази мизерия, а е дал 5 милиона за вила на „кучката“ си в Барселона“ – помисли си Добри. И мисълта му продължи: „Ако реално съществува заплаха, трябва да го спасят тия хора дето са тук – в мизерията. Няма да го спаси „кучката“. А за нея – лукс, а за тях…“
И накрая стигна и до извода: „Глупав ръководител, който влага пари в „кучки“, а оставя полицията си мизерна, е обречен рано или късно, да го гръмнат. След като не са го гръмнали, значи никаква заплаха никъде не съществува…“
1 час и 15 минути. Толкова трябваше, за да се превърне всичко това от „скърцане на системата с безсмислици“, в разказ. Все пак краят е позитивен – заплахи няма, виновни няма, всички са живи, прахосваме държавните ресурси. Но поне остава един разказ, произведение на културата, което ще се чете дълго. Дълго след като и Диктаторът, и Писателят и полицаите, приключат отпуснатото им от Всевишния време да творят глупости в един театър на абсурда, който наричаме „живот“…

Добри Божилов
19.02.2021