Капитанът на лодката бе с италианското име Матео. Бяха направили каквото бе нужно за деня, и предстоеше най-интересното. Спряха на един от многото простовати дървени пристани, а малко по-навътре в джунглата имаше готов лагер. Празен. По-скоро място за лагер - разчистено от дървета и всякаква растителност, няколко места за огньове и оцелели примитивни постройки. Фердинанд слезе и лично се включи в разтоварването, помагайки на наетите носачи. Въпреки че бе доста възрастен вече, не му се искаше да ги оставя да се мъчат сами. А може би - така убеждаваше себе си, че все още е млад.
Лагерът се събра бързо, след което прислугата взе едрите мачетета и започна да разчиства растителността по границите на празното пространство. Това бе ненужно на самите тях, но бе традиция за всеки, ползващ лагера. Ако насечеш малко, свободният терен остава винаги разчистен - готов за следващия. Иначе джунглата бе доста агресивна, за кратко би завзела мястото. Джентълменско споразумение, което се спазваше.
Изобщо, тук подобни правила доста твърдо се следваха. Независимо от изначално по-високата корупция на латино-американските общества, спрямо Германия или Англия, трудните условия в джунглата принуждаваха хората да ценят дадената дума, да изпълняват обичаите, и да се придържат към един по-прибран живот.
Бившият цар се включи в огньовете. Запалиха три. Така бяха по-добре защитени през нощта. Разбира се - щеше да има будуващи на смени.
Готвачите се заеха с храната. В горещините и огромната влага, почти цялата храна бе практически напълно свежа. Нищо не траеше дълго.
Капитанът се зае с подготовка на централното забавление на вечерта. Измъкна един средно голям аквариум, и го постави точно в центъра между трите огъня. Донесоха вода от реката и го напълниха.
-Ще участва ли царската особа? - попита ухилено Матео.
-И да не бях царска особа, щях да участвам. Никой българин не бяга от това. Дори винаги се включваме, за да докажем, че сме най-смелите.
-Никой няма да очаква да участваш в състезанието. Но да топнеш една ръка ще е впечатляващо. Малко аристократи, дето сме возили тук, се осмеляват.
-Аз съм българин…
-Макар и не роден като такъв?
-Поживей ти трийсет години в България, и ще станеш едновременно и българин, и шоп, и всичко, което си трябва… - на свой ред ухилен отвърна царят.
-Разни хора, разни нрави… - философски завърши капитанът.
Тази вечер менюто бе особен деликатес - змии. Фердинанд вече бе ял какво ли не животинско месо, и какви ли не растения. Някои от тях бяха за него повече от научен интерес, но щеше да запише в дневника си, че е провел и гастрономично изпитание. Което, разбира се, нямаше да се класира на нито един научен конгрес.
Но тази вечер менюто бяха змии. Прясно уловени. Имаше дори отровни, внимателно почистени. Тези местни майстори-готвачи по Амазонка бяха не по-малко добри от онези във всеки луксозен ресторант из Европа. Добри, по своему си - според условията.
Змия, добре опечена, поръсена с подправка, добита от някакво цвете, което приличаше на орхидея. Така и не можа да разбере какво е точно, въпреки големите си познания. А местните не му помогнаха - наричаха го просто “подправката”.
Като гарнитура събраха някакви гъби, които добре приготвени, приличаха на пържени картофи.
Единственото познато в менюто тази вечер бе напитката. Вода. Обикновена преварена вода от великата река. Носенето на специални питиета, например вино, бе напълно безпредметно, затова цялото пътуване бе едно мероприятие на трезвеници. Искащи или не искащи.
Понякога разнообразяваха с различни сокове от плодове или дървета, и Фердинанд се запозна с доста невиждани вкусове. Но основното си бе водата - може и да не бе опиваща, и да нямаше вкус, но бе полезна и практична.
Когато приключиха с десерта, дойде интересното. Капитанът се отдалечи, после се върна с две кофи, пълни с вода. Вътре мърдаше нещо. Всички знаеха какво е - самите го бяха наловили, но все пак да гледаш така как шава, имаше тръпка.
С една приспособена щипка, Матео хвана първото създание от кофата. И го пусна в аквариума.
Пираня.
Тя започна да се стрелка напред-назад. Очевидно бе гладна.
А предстоеше местният вариант на “руската рулетка”.
-Ще опита ли Негово Величество пръв. Първата риба, без кръв… Да повлече крак…
Фердинанд стана, заголи ръката си. Никога не се бе съмнявал, че ще го направи. Доближи се до аквариума. И без много театралност, и да губи време - потопи ръката си.
Нищо не стана. Рибата явно не го забеляза… Като няма кръв, пираните може и да не успеят да подушат, и да не те видят. Размърда ръка. Нищо.
Накрая триумфално я извади от водата. Бе гостът, наел всички тези хора, човекът с парите, който не се бе изплашил. Всички го адмирираха.
След което играта навлезе в решителната си фаза. Разбира се, имаше награда - парична, отново за сметка на царя. Първоначално той не искаше да го прави, защото намираше за абсолютна диващина подобно състезание. И да плаща за него, да стане инициатор, му изглеждаше налудничаво. Но го убедиха, че става дума за традиция, и никой няма да го погледне с лошо око за това. Така се раздели с още малко от парите си. За хората тук обаче, това не бе малко, сумата бе солидна.
Почти всички от експедицията участваха. И иградата ставаше все по-жестока - въртеше се на турове - подобно на добавянето на куршум в барабана след всяко завъртане в руската рулетка. Но там добавяха и по още една пираня в аквариума. Започнаха да потапят ръцете си и леко порязани, за да усетят рибите мириса на кръвта.
Пираните са жестоки създания, но сами по себе се, са малки. Силата им идва от това, че са на стада и понякога хиляди от тях могат да нападнат човек, и буквално да го изядат жив. Тук въпросът бе основно на болка, а и на преодоляване на психологическата преграда да потопиш ръката си сред тях. Да се изправиш лице в лице с един от най-големите си страхове.
Капитан Матео стигна до финала, но го изгуби. Останаха само двама, на един от моряците му издържа цели петдесет секунди в окървавен аквариум със седем пирани. Ръката му бе нахапана цялата, на едно място бяха стигнали дори до мускул.
Фердинанд, имащ добри медицински познания, още от времето на съпругата му Елеонора, която бе медицинска сестра във войните, лично се погрижи да победителя. Дезинфекцира ръката със спирт. Онзи дори не трепна, а болката трябва да бе сериозна. После го посипа с едно прахче за зарастване, и я бинтова.
-Енрике забогатя, и като се върнем в Рио ще черпи… - каза капитанът - А ранен или не, утре пак се захваща за работа… - последван от всеобщ смях.
На другия ден продължиха нагоре по реката. Основната му работа бе да събира образци от растения и животни, да ги изсушава, което не бе лесно в този влажен климат, и да ги складира в специални хербарии и сандъци. Като се върнеше, щеше да ги изследва задълбочено. Не винаги обаче бе възможно, някои проби просто се разпадаха. За това се опитваше да ги разгледа, доколкото може, на малкия микроскоп, който бе донесъл. Но микроскоп на клатещ се кораб по Амазонка бе малко в зоната на приключението. А времето отделяно на сушата бе ограничено. Сам бе поставил много задачи, за кратък период, и капитанът буквално препускаше по реката.
На четиринайсетия ден стигна до най-интересната част от това пътешествие. Тя, разбира се, бе просто най-интересна, а не най-полезна, от научна гледна точка. За целта трябваше да се отделят от реката, която колкото и непредвидима и жестока да бе, с всякакви твари, опитващи се да те убият, всъщност бе най-безопасното място тук. Слязоха на брега, и два дни вървяха през джунглата. Докато стигнат до село на местни индианци, които живееха още почти във времената преди конкистадорите и европейското нахлуване. Това обаче, все пак бе сравнително “цивилизовано племе”, което понякога имаше контакт със света, а някои от тях знаеха горе-долу езика.
Капитанът размени няколко думи с вожда, и след малко доведоха едно момче - може би двайсет годишно, на което едната ръка липсваше. В тази джунгла това бе приет риск, но случаят бе по-особен.
Тази ръка бе изядена… От хора.
Срещу доброто заплащане, момчето разказа историята си. Тя бе важна за Фердинанд, защото засягаше наличието все още на канибали по тези земи, както и необяснимата причина за това - при наличие на толкова много ресурси, и друго за ядене. Канибализмът бе по-характерен там, където изборът на храна бе по-ограничен. Той бе известен и като не много добър начин да се изхранваш, защото месото от себеподобни не бе онова, от което организмът на човека имаше нужда, и водеше много странични ефекти. Това бе открито далеч преди съвременната медицина, и още простите древни племена знаеха, че не е добра идея.
Но тук се случваше.
И от осакатеното момче разбра, че става дума за някакъв ритуал, традиция.
Канибалкото племе се намираше на не по-малко от месец път пеша през джунглата. Понякога се пращаха съгледвачи в тази посока - основно за да следят границите със съседните племена, и да донесат сведения какво става при тях, дали някой не се мести и пр. Рядко подобни хора биваха заловени. Но тогава се бе случило.
Били трима. Заловено било само момчето. То не издало останалите, надявало се през нощта или в следващите дни да го освободят.
И това се случило, но не от тях. А цената на чакането била висока.
Завързали го на един кол в центъра на селото, и започнали да го ядат… на части. Бил въвлечен в някакъв своеобразен шамански процес. Тялото му било голо, и цялото изрисувано в някакви бои. Били маркирани частите, и последователността на изяждането. Започва се от крайниците - за да остане жив, после се ядат по-маловажните органи, накрая - сърцето и мозъкът, които се полагат на вожда.
Трудно можеше да се разбере дали това бе някакво омилостивяване на богове, или пък вземане на силата на другия, като го изядеш (момчето не бе поне видим източник на кой знае каква сила). А може би приемаха подобни съгледвачи, като “най-смелите” от другите племена - след като бяха стигнали до тук, и кръвта им бе полезна за бъдещето на племето.
Така отрязали първо ръката му, и след това изкусно го превързали, за да не му изтече кръвта. Канибалите имали удивително добри познания как да “съхранят месото живо”, за да не се развали. А самото хранене трябвало да стане пред ужасените погледи на изяждания.
Приятелите му не успели да го освободят. Селото би доста добре защитено. Но се случил уникалният “късмет” племето да се окаже във война с друго племе, което още на втората нощ нахлуло. Избили мъжете, отвлекли жените и децата, и изоставили всичко сред пламъци. Другият вожд се доближил до вързания в центъра на селото, помирисал го, направил физиономия на отвращение, и си тръгнал. Единствено хвърлил една факла в краката му. Вероятната причина да се откаже да го изяде била, че очевидно ритуалът вече е започнал от друг, и жертвата е “омърсена” (без една ръка). Но победителите имали достатъчно друга храна, включително за религиозни ритуали, сред пленниците.
Краката на момчето също изгорели - то показа следите от пламъците. Но оцеляло. Като си тръгнали нападателите, приятелите му го измъкнали.
Макар и с висока цена, донесените сведения били добри. Канибалите се местели в обратна посока на тяхното племе, т.е. отдалечевали се.
Фердинанд засипа всичко подробно, след това даде отплатата на момчето. Тя бе веднага прибрана от вожда, без никакви възражения от никого. Царят обаче поиска да разгледа по-добре остатъците от раната, и заведе момчето на лодката, където бе микроскопът. Като останаха двамата сами, му даде отделно няколко монети. Не разбираха езиците си, но прочете благодарност в очите му.
Продължиха срещу течението. Тази велика река бе безкрайна. Целият си живот да прекараш тук, няма да видиш и малка частица от нея. Дори капитанът - от четвърт век плаващ, знаеше съвсем малко, и на всяко пътуване откриваше нещо ново.
Планираното време за експедицията свършваше. Предстояха му много срещи с политици в столицата. Трябваше да се връща. Но дивото му бе по-интересно от суетата и лицемерието в центъра на държавата. Затова продължи още малко. Но едно събитие накрая сложи точка. За малко и да поостанат за по-дълго. А може би - и да не оцелеят.
Буря над реката.
Направо ураган, със свирепи вихрушки, които можеха да те убият.
Привидно, буря в река не е толкова опасна като в морето. Брегът е наблизо, има къде да излезеш.
Но този пристан на сушата не винаги е сигурен. А ако няма място, където да закотвиш добре лодката, тя е застрашена. Всъщност, при такава буря, никой кей не е гаранция. Трябва да я изтеглиш на самата суша. Но как се случва това при липса на разчистено място, сред дървета. А и тази лодка бе доста голяма, тя бе по-скоро малък кораб. Не ставаше за изтегляне.
Но голямото за човешката сила, е нищо за стихията. Подмяташе я като хартиена играчка.
Дъждът се лееше безспирно цяло денонощие. Подгизнаха до кости. Свиреп вятър, сменящ посоката си, и фуниеобразни призраци, засмукващи всичко нагоре, и хвълящи го долу. Гръмотевици на всяка минута. Пред очите ти разцепват дървета и ги обвиват в пламъци, представляващи някаква адска гледка сред дъжда.
Всички други бяха виждали подобни бури, и направиха необходимото, за да са в максимална безопасност. Но преживяването за Фердинанд бе първо.
Най-голямото бедствие обаче не бе самата буря. А това, което стана към края и. Дъждовете бяха препълнили някакъв примитивен бент нагоре по един от притоците. Той се разкъсал, и една огромна водна вълна тръгна надолу по реката. Бе толкова голяма, че дори намиращите се отстрани на сушата, потънаха в един метър вода.
Всички въжета и котви на корабчето поддадоха, и то просто бе отнесено. Останаха без транспорт, насред джунглата. На месеци път пеша от цивилизацията.
Отне им цяла седмица спускане, покрай реката, за да го намерят. Беше се забило в брега, и чакаше плакнато от спокойните води на реката.
Капитанът бързо се качи на борда, последван от няколко от хората си. Подир час всичко бе ясно:
-Не можем да продължим. Двигателят едва работи, наводнени са резервоарите, почти без гориво сме... - каза той - Ще трябва да се върнем по течението, и малко да ги ползваме.
-Явно това е краят на пътуването ми. Беше вълнуващо… - каза Фердинанд.
-Можем да поправим лодката и да опитаме пак, след няколко месеца. Или догодина… - каза капитанът.
-Малко съм възрастен, за да повтарям пътуванията. Трябва да ида на нови места. За последно съм в Бразилия. Ще ви платя допълнително за ремонтите.
Всъщност, лодката имаше застраховка, така че този тип плащане нямаше да е толкова скъпо. Когато поеха надолу по реката, успя да прегледа сандъците си. Те бяха оцелели. Добра германска изработка, с плътно затваряне, бяха удържали на водите. Пробите не бяха изгубени. Дори доста дрехи бяха останали съвсем сухи. Сподели ги с екипажа…
Столицата ги чакаше…
***
-Наистина, впечатляващ разказ за Бразилия. Приличате на герой от приключенски роман. В джунглата… - каза Пратеникът.
-Беше си точно така. Вълнуващо беше. На стари години - да ме хапят пирани, да изследвам човекоядци, и да оцелея сред тропическа буря. Като млад и буен, преди да стана княз, дори тогава не си представях това…
-Господ знае как да подреди съдбата ни. Всяко нещо, когато му е отредено.
-Вие нали не вявахте в Господ?
-Не съм казал това. Казах, че просто не сме открили доказателства, нито за съществуването му, нито против…
-И така, това беше Бразилия. Остана още едно място от Южна Америка. Искате ли го, или да продължаваме към по-интересното? Наближаваме войните, големият ми позор…
-Уругвай! Разбира се! Искаме го… Безценен за бъдещето, е всеки твой миг...
(следва)
Добри Божилов, в съавторство с Мери Ан
20.11.2021
Лагерът се събра бързо, след което прислугата взе едрите мачетета и започна да разчиства растителността по границите на празното пространство. Това бе ненужно на самите тях, но бе традиция за всеки, ползващ лагера. Ако насечеш малко, свободният терен остава винаги разчистен - готов за следващия. Иначе джунглата бе доста агресивна, за кратко би завзела мястото. Джентълменско споразумение, което се спазваше.
Изобщо, тук подобни правила доста твърдо се следваха. Независимо от изначално по-високата корупция на латино-американските общества, спрямо Германия или Англия, трудните условия в джунглата принуждаваха хората да ценят дадената дума, да изпълняват обичаите, и да се придържат към един по-прибран живот.
Бившият цар се включи в огньовете. Запалиха три. Така бяха по-добре защитени през нощта. Разбира се - щеше да има будуващи на смени.
Готвачите се заеха с храната. В горещините и огромната влага, почти цялата храна бе практически напълно свежа. Нищо не траеше дълго.
Капитанът се зае с подготовка на централното забавление на вечерта. Измъкна един средно голям аквариум, и го постави точно в центъра между трите огъня. Донесоха вода от реката и го напълниха.
-Ще участва ли царската особа? - попита ухилено Матео.
-И да не бях царска особа, щях да участвам. Никой българин не бяга от това. Дори винаги се включваме, за да докажем, че сме най-смелите.
-Никой няма да очаква да участваш в състезанието. Но да топнеш една ръка ще е впечатляващо. Малко аристократи, дето сме возили тук, се осмеляват.
-Аз съм българин…
-Макар и не роден като такъв?
-Поживей ти трийсет години в България, и ще станеш едновременно и българин, и шоп, и всичко, което си трябва… - на свой ред ухилен отвърна царят.
-Разни хора, разни нрави… - философски завърши капитанът.
Тази вечер менюто бе особен деликатес - змии. Фердинанд вече бе ял какво ли не животинско месо, и какви ли не растения. Някои от тях бяха за него повече от научен интерес, но щеше да запише в дневника си, че е провел и гастрономично изпитание. Което, разбира се, нямаше да се класира на нито един научен конгрес.
Но тази вечер менюто бяха змии. Прясно уловени. Имаше дори отровни, внимателно почистени. Тези местни майстори-готвачи по Амазонка бяха не по-малко добри от онези във всеки луксозен ресторант из Европа. Добри, по своему си - според условията.
Змия, добре опечена, поръсена с подправка, добита от някакво цвете, което приличаше на орхидея. Така и не можа да разбере какво е точно, въпреки големите си познания. А местните не му помогнаха - наричаха го просто “подправката”.
Като гарнитура събраха някакви гъби, които добре приготвени, приличаха на пържени картофи.
Единственото познато в менюто тази вечер бе напитката. Вода. Обикновена преварена вода от великата река. Носенето на специални питиета, например вино, бе напълно безпредметно, затова цялото пътуване бе едно мероприятие на трезвеници. Искащи или не искащи.
Понякога разнообразяваха с различни сокове от плодове или дървета, и Фердинанд се запозна с доста невиждани вкусове. Но основното си бе водата - може и да не бе опиваща, и да нямаше вкус, но бе полезна и практична.
Когато приключиха с десерта, дойде интересното. Капитанът се отдалечи, после се върна с две кофи, пълни с вода. Вътре мърдаше нещо. Всички знаеха какво е - самите го бяха наловили, но все пак да гледаш така как шава, имаше тръпка.
С една приспособена щипка, Матео хвана първото създание от кофата. И го пусна в аквариума.
Пираня.
Тя започна да се стрелка напред-назад. Очевидно бе гладна.
А предстоеше местният вариант на “руската рулетка”.
-Ще опита ли Негово Величество пръв. Първата риба, без кръв… Да повлече крак…
Фердинанд стана, заголи ръката си. Никога не се бе съмнявал, че ще го направи. Доближи се до аквариума. И без много театралност, и да губи време - потопи ръката си.
Нищо не стана. Рибата явно не го забеляза… Като няма кръв, пираните може и да не успеят да подушат, и да не те видят. Размърда ръка. Нищо.
Накрая триумфално я извади от водата. Бе гостът, наел всички тези хора, човекът с парите, който не се бе изплашил. Всички го адмирираха.
След което играта навлезе в решителната си фаза. Разбира се, имаше награда - парична, отново за сметка на царя. Първоначално той не искаше да го прави, защото намираше за абсолютна диващина подобно състезание. И да плаща за него, да стане инициатор, му изглеждаше налудничаво. Но го убедиха, че става дума за традиция, и никой няма да го погледне с лошо око за това. Така се раздели с още малко от парите си. За хората тук обаче, това не бе малко, сумата бе солидна.
Почти всички от експедицията участваха. И иградата ставаше все по-жестока - въртеше се на турове - подобно на добавянето на куршум в барабана след всяко завъртане в руската рулетка. Но там добавяха и по още една пираня в аквариума. Започнаха да потапят ръцете си и леко порязани, за да усетят рибите мириса на кръвта.
Пираните са жестоки създания, но сами по себе се, са малки. Силата им идва от това, че са на стада и понякога хиляди от тях могат да нападнат човек, и буквално да го изядат жив. Тук въпросът бе основно на болка, а и на преодоляване на психологическата преграда да потопиш ръката си сред тях. Да се изправиш лице в лице с един от най-големите си страхове.
Капитан Матео стигна до финала, но го изгуби. Останаха само двама, на един от моряците му издържа цели петдесет секунди в окървавен аквариум със седем пирани. Ръката му бе нахапана цялата, на едно място бяха стигнали дори до мускул.
Фердинанд, имащ добри медицински познания, още от времето на съпругата му Елеонора, която бе медицинска сестра във войните, лично се погрижи да победителя. Дезинфекцира ръката със спирт. Онзи дори не трепна, а болката трябва да бе сериозна. После го посипа с едно прахче за зарастване, и я бинтова.
-Енрике забогатя, и като се върнем в Рио ще черпи… - каза капитанът - А ранен или не, утре пак се захваща за работа… - последван от всеобщ смях.
На другия ден продължиха нагоре по реката. Основната му работа бе да събира образци от растения и животни, да ги изсушава, което не бе лесно в този влажен климат, и да ги складира в специални хербарии и сандъци. Като се върнеше, щеше да ги изследва задълбочено. Не винаги обаче бе възможно, някои проби просто се разпадаха. За това се опитваше да ги разгледа, доколкото може, на малкия микроскоп, който бе донесъл. Но микроскоп на клатещ се кораб по Амазонка бе малко в зоната на приключението. А времето отделяно на сушата бе ограничено. Сам бе поставил много задачи, за кратък период, и капитанът буквално препускаше по реката.
На четиринайсетия ден стигна до най-интересната част от това пътешествие. Тя, разбира се, бе просто най-интересна, а не най-полезна, от научна гледна точка. За целта трябваше да се отделят от реката, която колкото и непредвидима и жестока да бе, с всякакви твари, опитващи се да те убият, всъщност бе най-безопасното място тук. Слязоха на брега, и два дни вървяха през джунглата. Докато стигнат до село на местни индианци, които живееха още почти във времената преди конкистадорите и европейското нахлуване. Това обаче, все пак бе сравнително “цивилизовано племе”, което понякога имаше контакт със света, а някои от тях знаеха горе-долу езика.
Капитанът размени няколко думи с вожда, и след малко доведоха едно момче - може би двайсет годишно, на което едната ръка липсваше. В тази джунгла това бе приет риск, но случаят бе по-особен.
Тази ръка бе изядена… От хора.
Срещу доброто заплащане, момчето разказа историята си. Тя бе важна за Фердинанд, защото засягаше наличието все още на канибали по тези земи, както и необяснимата причина за това - при наличие на толкова много ресурси, и друго за ядене. Канибализмът бе по-характерен там, където изборът на храна бе по-ограничен. Той бе известен и като не много добър начин да се изхранваш, защото месото от себеподобни не бе онова, от което организмът на човека имаше нужда, и водеше много странични ефекти. Това бе открито далеч преди съвременната медицина, и още простите древни племена знаеха, че не е добра идея.
Но тук се случваше.
И от осакатеното момче разбра, че става дума за някакъв ритуал, традиция.
Канибалкото племе се намираше на не по-малко от месец път пеша през джунглата. Понякога се пращаха съгледвачи в тази посока - основно за да следят границите със съседните племена, и да донесат сведения какво става при тях, дали някой не се мести и пр. Рядко подобни хора биваха заловени. Но тогава се бе случило.
Били трима. Заловено било само момчето. То не издало останалите, надявало се през нощта или в следващите дни да го освободят.
И това се случило, но не от тях. А цената на чакането била висока.
Завързали го на един кол в центъра на селото, и започнали да го ядат… на части. Бил въвлечен в някакъв своеобразен шамански процес. Тялото му било голо, и цялото изрисувано в някакви бои. Били маркирани частите, и последователността на изяждането. Започва се от крайниците - за да остане жив, после се ядат по-маловажните органи, накрая - сърцето и мозъкът, които се полагат на вожда.
Трудно можеше да се разбере дали това бе някакво омилостивяване на богове, или пък вземане на силата на другия, като го изядеш (момчето не бе поне видим източник на кой знае каква сила). А може би приемаха подобни съгледвачи, като “най-смелите” от другите племена - след като бяха стигнали до тук, и кръвта им бе полезна за бъдещето на племето.
Така отрязали първо ръката му, и след това изкусно го превързали, за да не му изтече кръвта. Канибалите имали удивително добри познания как да “съхранят месото живо”, за да не се развали. А самото хранене трябвало да стане пред ужасените погледи на изяждания.
Приятелите му не успели да го освободят. Селото би доста добре защитено. Но се случил уникалният “късмет” племето да се окаже във война с друго племе, което още на втората нощ нахлуло. Избили мъжете, отвлекли жените и децата, и изоставили всичко сред пламъци. Другият вожд се доближил до вързания в центъра на селото, помирисал го, направил физиономия на отвращение, и си тръгнал. Единствено хвърлил една факла в краката му. Вероятната причина да се откаже да го изяде била, че очевидно ритуалът вече е започнал от друг, и жертвата е “омърсена” (без една ръка). Но победителите имали достатъчно друга храна, включително за религиозни ритуали, сред пленниците.
Краката на момчето също изгорели - то показа следите от пламъците. Но оцеляло. Като си тръгнали нападателите, приятелите му го измъкнали.
Макар и с висока цена, донесените сведения били добри. Канибалите се местели в обратна посока на тяхното племе, т.е. отдалечевали се.
Фердинанд засипа всичко подробно, след това даде отплатата на момчето. Тя бе веднага прибрана от вожда, без никакви възражения от никого. Царят обаче поиска да разгледа по-добре остатъците от раната, и заведе момчето на лодката, където бе микроскопът. Като останаха двамата сами, му даде отделно няколко монети. Не разбираха езиците си, но прочете благодарност в очите му.
Продължиха срещу течението. Тази велика река бе безкрайна. Целият си живот да прекараш тук, няма да видиш и малка частица от нея. Дори капитанът - от четвърт век плаващ, знаеше съвсем малко, и на всяко пътуване откриваше нещо ново.
Планираното време за експедицията свършваше. Предстояха му много срещи с политици в столицата. Трябваше да се връща. Но дивото му бе по-интересно от суетата и лицемерието в центъра на държавата. Затова продължи още малко. Но едно събитие накрая сложи точка. За малко и да поостанат за по-дълго. А може би - и да не оцелеят.
Буря над реката.
Направо ураган, със свирепи вихрушки, които можеха да те убият.
Привидно, буря в река не е толкова опасна като в морето. Брегът е наблизо, има къде да излезеш.
Но този пристан на сушата не винаги е сигурен. А ако няма място, където да закотвиш добре лодката, тя е застрашена. Всъщност, при такава буря, никой кей не е гаранция. Трябва да я изтеглиш на самата суша. Но как се случва това при липса на разчистено място, сред дървета. А и тази лодка бе доста голяма, тя бе по-скоро малък кораб. Не ставаше за изтегляне.
Но голямото за човешката сила, е нищо за стихията. Подмяташе я като хартиена играчка.
Дъждът се лееше безспирно цяло денонощие. Подгизнаха до кости. Свиреп вятър, сменящ посоката си, и фуниеобразни призраци, засмукващи всичко нагоре, и хвълящи го долу. Гръмотевици на всяка минута. Пред очите ти разцепват дървета и ги обвиват в пламъци, представляващи някаква адска гледка сред дъжда.
Всички други бяха виждали подобни бури, и направиха необходимото, за да са в максимална безопасност. Но преживяването за Фердинанд бе първо.
Най-голямото бедствие обаче не бе самата буря. А това, което стана към края и. Дъждовете бяха препълнили някакъв примитивен бент нагоре по един от притоците. Той се разкъсал, и една огромна водна вълна тръгна надолу по реката. Бе толкова голяма, че дори намиращите се отстрани на сушата, потънаха в един метър вода.
Всички въжета и котви на корабчето поддадоха, и то просто бе отнесено. Останаха без транспорт, насред джунглата. На месеци път пеша от цивилизацията.
Отне им цяла седмица спускане, покрай реката, за да го намерят. Беше се забило в брега, и чакаше плакнато от спокойните води на реката.
Капитанът бързо се качи на борда, последван от няколко от хората си. Подир час всичко бе ясно:
-Не можем да продължим. Двигателят едва работи, наводнени са резервоарите, почти без гориво сме... - каза той - Ще трябва да се върнем по течението, и малко да ги ползваме.
-Явно това е краят на пътуването ми. Беше вълнуващо… - каза Фердинанд.
-Можем да поправим лодката и да опитаме пак, след няколко месеца. Или догодина… - каза капитанът.
-Малко съм възрастен, за да повтарям пътуванията. Трябва да ида на нови места. За последно съм в Бразилия. Ще ви платя допълнително за ремонтите.
Всъщност, лодката имаше застраховка, така че този тип плащане нямаше да е толкова скъпо. Когато поеха надолу по реката, успя да прегледа сандъците си. Те бяха оцелели. Добра германска изработка, с плътно затваряне, бяха удържали на водите. Пробите не бяха изгубени. Дори доста дрехи бяха останали съвсем сухи. Сподели ги с екипажа…
Столицата ги чакаше…
***
-Наистина, впечатляващ разказ за Бразилия. Приличате на герой от приключенски роман. В джунглата… - каза Пратеникът.
-Беше си точно така. Вълнуващо беше. На стари години - да ме хапят пирани, да изследвам човекоядци, и да оцелея сред тропическа буря. Като млад и буен, преди да стана княз, дори тогава не си представях това…
-Господ знае как да подреди съдбата ни. Всяко нещо, когато му е отредено.
-Вие нали не вявахте в Господ?
-Не съм казал това. Казах, че просто не сме открили доказателства, нито за съществуването му, нито против…
-И така, това беше Бразилия. Остана още едно място от Южна Америка. Искате ли го, или да продължаваме към по-интересното? Наближаваме войните, големият ми позор…
-Уругвай! Разбира се! Искаме го… Безценен за бъдещето, е всеки твой миг...
(следва)
Добри Божилов, в съавторство с Мери Ан
20.11.2021
Няма коментари:
Публикуване на коментар