-Вие сте единственият аристократ, успял да осъди едновременно противници във Войната, и да получи пари и от двете страни… - Каза Пратеникът.
Действително, в съдебните анали след 8 века фигурираше и този уникален факт - изгонен от България цар, при това враг на победителите във Войната, се озова с милиони лири, изплатени от Обединеното кралство, а после - и със сходни суми от разорена и тънеща в икономическа катастрофа, Германия…
-Всъщност, второто бе по-лесно. Макар да не бе лесно изначално… - каза Фердинанд. - Но все пак бе по-лесно, защото още след Голямата Война, бе ясно че ще има нова Голяма Война. Голямата загуба на тази война, бе поведението на победителите. Те изгубиха мира, току що постигнат…
-Господа, ще се видим отново след двайсет години… - цитира Борис думите на германския полковник, участвал в подписването на позорната капитулация на немците.
-Разбира се. Още от мига на това унижение, за Германия бе ясно че ще се търси реванш. Хитлер е не причина за Втората война, той е нейното оръжие, за да се случи. Немците знаеха, че ще има такава, знаеше го и елитът им, независимо от коя партия бе… И знаеха, че трябва отново да имат съюзници, и отново… България…
-Затова ви дадоха милиони… Въпреки общественото мнение и обсъждането в пресата.
-Затова да. Но не толкова заради мен, а защото вярваха, че синът ми ще е също толкова продажен, и се надяваха да постигнат същото. А то нямаше как да стане, ако измамеха мен…
-Вие сте взел подкуп, за да вкарате страната във войната…
-Разбира се, взех. Всъщност, не бе точно подкуп. Англичаните ми конфискуваха всичко при тях, защото станах съюзник на Кайзера. Германия даде тези пари като компенсация. Счете за несправедливо един неин приятел да търпи загуби от приятелството и лоялността си.
-И Вие ги взехте…
-Взех ги. Влизането ни във войната на страната на Германия бе неизбежно. Защо да не ги взема? Всъщност, и ако бях влязъл на страната на Антантата, пак щях да получа пари. Англичаните предлагаха сходна компенсация - за имотите ми, които Германия щеше да конфискува.
-Тоест, вие от войната нищо не губите…
-Да, като пари нищо не губя. Но като баща - за малко да изгубя много. Знаете за Борис - този чието име носите.
-Бил е войник, бил е с войниците…
-Разбира се. При това не скрит далеч зад фронта. В самите окопи. Проклет съм парите да не ми липсват, но ако бе загинал синът ми?
-Казват, че офицерите около него се страхували да не го убият, защото ще умре в тяхната част…
-Страхът не бе малък. Той не се пазеше. Ходеше да спасява ранени войници. Под дулата на чуждите пушки. Прави бяха да се страхуват. Та това бе Престолонаследникът… Много от народа може и да мразеше мен, и с право, но него - никога…
-И така - Германия ви плати, за да влезете във войната. А после германските вестници написаха, че ви се плаща обезщетение, за това че сте убили хиляди българи…
-А Кайзерът колко германци уби? Войната бе неизбежна, казвам ви. Парите са страничен детайл. Но наистина - така се получи. И те платиха. В този хаос след войната, и сменящи се управници непрекъснато, та дори революции, тогава нищо не бе сигурно. Но едно бе ясно за всички - Германия има договор с мен да ми плати, дори ако войната бъде изгубена. И всички бяха наясно, че такъв договор ще има и със сина ми един ден. Сгрешиха, той се оказа неподкупен. Но те вярваха, че ще има, и за да бъде възможен той, трябваше да платят по този. И платиха. Въпреки всичко - платиха…
-Никой друг българин не е получил компенсация за войната. Дори тези, които изгубиха живота си…
-Така е било винаги. Фалирала държава как ще плаща компенсации? Войната е една голяма човешка трагедия, и не може да е нищо друго. То дори победителите почти нищо не изплащат на убитите си.
-Но за Вас имаше…
-За мен имаше. Взех пари, за да вляза във войната. После взех и обезщетението, уговорено за в случай на загуба…
-Това тежи ли Ви на съвестта?
Фердинанд се замисли…
-На съвестта ми тежат толкова много повече грехове, че този е най-малкият. Тези пари не са кървави. Те са заплащане за нещо, което съм имам и изгубил. Но в относителен план, те са кървави - защото много пролята кръв остана незаплатена. Всъщност, парите не могат да изплатят кръвта…
-Така е… Но все пак - съвестта…
-Съвестта на престъпник, убил хиляди, убил Стамболов, унижавал министри и премиери, сред които и толкова достойни хора? Мислите ли че тази съвест ще се трогне от собствената си прекомерна алчност?
-Очевидно не…
-Взех парите, защо да не ги взема? После ги ползвах за наука, правих и дарения. Вече видяхте относително праведния ми живот след Катастрофата…
-Казват, че сте молел Стамболийски - вашият враг, да се застъпи за парите ви в чужбина.
-Подкупих го. Не него конкретно. Но по-добре тези пари да дойдат при мен, и част от тях - в България, отколкото да останат в чужбина, нали така? А България имаше нужда от пари…
-Защо не ги върнахте всичките?
Фердинанд се усмихна:
-Защото съм Кобург. От най-циничната и грабителска династия в Европа. И винаги съм бил такъв. Това е същността ни. Вижте всичките ми братовчеди. Докарваме народите си до крах, и после бягаме с парите.
-Дори с короната?
-Да, дори с короната. Борис стана цар с една обърната войнишка шапка. Защото аз бях завлякъл короната, като си тръгвах. Но тази фуражка за него бе истинската корона. Той бе войник, бе и честен и почтен. Тази корона повече му отиваше… Той сякаш не бе Кобург… - каза тъжно царят, и очите му се навлажниха, за загубения Първороден син.
Пратеникът го изчака да се успокои, после каза:
-И Стамболийски прие…
-Опита да направи нещо, не съм сигурен че успя. И в Англия, и навсякъде бе катастрофа. Предстояха тежки следвоенни години, в които се очакваше други разорени страни - победените, да ви хранят с контрибуции. Не съм сигурен, че мнението на премиера на изпаднала държава бе важно. Още повече, че той бе от селски произход, а Англия винаги се е ръководела от аристократи. И до ден днешен не обичат много обикновените хора. Та Стамболийски опита, и за опита си - получи отплата. България получи. Не знам дали е откраднал нещо от тях. А дали е имал заслуга - кой може да каже…
-Но вие се борихте като лъв, и спечелихте…
-Не като лъв, аз никога не съм бил лъв. Лъвовете бяха в окопите. Борис бе лъв. Борих се като лисица. И успях… За пари винаги успявам…
-Вие сте един от най-богатите разорени победени монарси след Първата Световна война…
-Мога да се гордея с това…
-Определено… - каза Пратеникът. Разговорът ставаше все по-интересен. И той самият се вълнуваше, в тови въображаемо пространство, в което говореха, под формата на последни ускорени мисли, в един разтеглен до безкрайност, последен миг от живота.
-Но при англичаните бе по-трудно. Там доста подкупи минаха. Съвсем истински…
-Великобритаия е страна на реда и закона…
-Да, в това се кълнат, и с това се оправдаха, защо връщат пари, конфискувани от английски съд, на техен враг във войната. Всъщност, не съвсем. Цялото това дело бе едно усилие как да измислим причина да ми ги върнат, та да си получат рушвета…
-Не го ли платихте преди това?
-Не, каква гаранция бих имал? Рушветът бе процент от прихода от спечеленото дело. Адвокатски хонорар. Съвсем официален. После адвокатите дават на съдиите.
-Като навсякъде. Изпитаната система - наеми богат и скъп адвокат, за да те измъкне. Но той е скъп, не защото е добър и ще те измъкне с правно умение. А защото в хонорара му е включен и този за съдията…
-Именно. Страната на реда и закона е сред създателите на тази “система”. Тя научи и много други после, та и нас…
-Значи страна, в която процъфтяват адвокатите, и те са сред най-богатите, е пропаднала и корумпирана страна?
-А ти как мислиш? - с лукава усмивка отвърна Фердинанд.
-И как точно уредихте работата? И други аристократични особи имаха пари в “Банк от Ингланд”, но никой не успя като Вас… А адвокати не липсваха.
-Да, трудно беше. Особено след тази война. Освен да си готов на подкуп, трябва и да знаеш как да го дадеш. А аз знам…
-Човек, получил много подкупи, знае и как да дава…
-Разбира се! Знае мисленето на другата страна идеално…
-Но нима другите короновани особи, без корони, не знаеха това, и не бяха получавали подкупи? - попита Пратеникът.
-Очевидно не достатъчно… - отвърна царят. И добави - А и аз извадих късмет. Поради една сватба.
-Сватба?
-Да, много странна история. Още от войната. Една сватба. Стана ми смешно тогава, но после как помогна…
-Никъде в аналите го няма записано?
-Има го в най-важния анал… - каза той и посочи главата си - Този, от който черпите за последно…
-Разкажи. Историята е заинтригувана…
Фердинанд се изкашля, пое си дъх. В други условия, би отпил от чашата чай на масата, които и двете сега липсваха. Странен бе този разговор - толкова дълъг, без умора. Но пък ставаше дума за една секунда. Колко може да се умориш за секунда, пък дори и ако си най-натоварен…
-Ставаше дума за един дезертьор. Трябваше да му подпиша смъртната присъда. В нашата армия нямаше много дезертьори, и затова можех да разглеждам доста от все пак наличните случаи лично. Та за дезертьор ставаше дума. Хванали го през нощта, опитал да мине фронта и да иде при англичаните.
-И как това се връзва с твоите облигации в Лондон, и с майка ти - княгиня Клементина?
-Ами далечна е връзката. Но ще я видиш. Та момчето дало обяснение, че не бяга при врага, а искало да иде да намери сестра си, отвлечена при едно английско настъпление, превзело няколко села. Преди да дойдат нашите войски, доста момичета изчезнали.
-Сам тръгнал да търси сестра си?
-Да, изглеждаше много наивно. Но го съжалих, защото сестрата наистина бе изчезнала, а всички знаем какво става с младите жени по време на война. Попаднат ли в ръцете на врага, всички знаем какво става…
-Знаем, още една от тъмните истории…
-Съжалих го. Не ми се щеше да го убивам. И го пратих шпионин. Да иде да разузнае позициите на англичаните…
-Това е още по-самоубийствена мисия от да спасява сестра си.
-Да, повече прилича на присъда. Момчето бе простовато, от селски произход. Не бе подготвено за шпионин. Но се справи доста добре, трябва да призная. Не за нас, а за себе си…
-За себе си? За сестра си?
-Да, парадоксално, но да. Нищо не успял да разузнае, хванали го веднага. Той се направил на дезертьор, но не му повярвали. Тикнали го във военнопленнически лагер. И там - до края на войната.
-И как е помогнал на сестра си?
-Как ли? Никак. Просто е разбрал какво е станало с нея. Изходът бил много добър, за разлика от на хиляди други жени.
-И е научил това в лагера…
-Да, в лагерите се знае повече от в щабовете някой път. Войниците реално не са обременени с дисциплина. Опознават се с охранителите си. Пълзят всякакви слухове… Така чул за Чернооката Боряна…
-Сестрата?
-Именно. Някаква Боряна, която оплела английски офицер и го накарала да дезертира при българите. Бил син на голям благородник, и донесъл срам на рода си. После пък българите го убили, а Боряна била освободена…
-Това са слуховете.
-Да, слухове. Но момчето им повярвало, защото добре познавал сестра си, и разбирал, че може да оплете който си иска офицер. И допуснало, че е измислила това, за да се спаси. Във всички случаи, да се отдаде на един англичанин било по-малкото зло от да се превърне в пачавра на десетки войници.
-И ти научи тази вест, след войната…
-Да, като освободили младежа. Интересното е, че вече бях абдикирал, и напуснал страната. Но те някак ме намерили - обикновеният селяк ми намерил адреса в Германия. И получих писмо. Тогава нямах много писма. В такъв момент всички се отвръщат от теб, и те забравят. Но аз получих писмо от момчето. Историята се оказа малко по-различна…
-Допускам, че офицерът е бил жив. И наистина е дезертирал. Допускам и как си намерил връзки в Лондон.
-Близо си до истината. Бе дезертирал, но не в пълен смисъл. Не се е предал на врага - на нас, и не е предал англичаните. Просто избягал. Бил преуморен от войната. Боряна се появила като светъл лъч. Тъй като била една от най-красивите, я готвели за генералите следващата вечер. Той я измъкнал, и заедно избягали…
-Една класическа романтична история…
-Да, повтаряла се е толкова пъти. Забегнали към Египет. А след войната, Боряна пратила писмо на своите, за да ги успокои, че е жива. Но няма как да се върне, нито англичанинът да се разкрие. Той подлежи на наказание по военния закон. Особено пък на Англия, като победител. Няма как да дойдат и в България - правителството е подчинено на победителите. Ще го предадат на англичаните. В Египет - в мътните води на арабския свят, е най-сигурно, въпреки влиянието на британците.
-Така момчето ти пише писмо, за да ти благодари, че си го оставил жив, и да разбере за спасението на сестра си…
-Приблизително. И също - да се извини, че не е свършил нищо като шпионин…- добави Фердинанд.
-И допускам, че добре си запомнил името на офицера?
-Правилно допускане. Синът на Лорд Шелби. Единствено дете. Семейството бе съкрушено два пъти - един път от предателството, после - от смъртта. Бащата - член на Камарата на Лордовете, и един от най-влиятелните Върховни съдии, се бе оттеглил в имението си, и се бе скрил от обществото.
-Предполагам, че това е адвокатът ти…
-Да, истинският. Официалният не. Но реално работата свърши Шелби.
-И не за пари…
-Ни най-малко. Не взе за себе си нищо. Той всъщност бе честен съдия. Но познаваше идеално кои не бяха честните, и на кой каква е цената му… Като видях съвпадението на имената, се досетих как мога да го подкупя…
-Лисица…
-Коварна до мозъка на костите си. Та нали аз бях господар на убийците на сина му. В известен смисъл - негов убиец…
-Интересно е как изобщо те е допуснал до себе си…
-Надеждата отваря всякакви врати. Ако съм Исус Христос, и мога да вдигам мъртъвците, мога да вляза където поискам - дори при Кралицата. Намерих човек да му предаде едно писмо. После дори не получих покана за аудиенция. Получих цял лорд, предрешен като просяк, в къщата си в Германия. Английски лорд дойде там, където ги мразеха дълбоко. Надеждата е огромна сила…
-Показал си му писмото?
Фердинанд се усмихна:
-Разбира се, показах му го, но не му го дадох. То бе на български език. В известен смисъл се изгаврих с него. С надеждите на един баща. В името на парите се изгаврих…
-И той ти повярва…
-Посърналият баща вярва на всичко…
-И останалото е история. Вече си имал чрез кого да уредиш рушвета…
-Да, остана само да намерим формална причина…
-Майка ти - Клементина.
-Да, тя е депозирала облигациите, далеч преди да избухне войната. Не могат да са мое подлежащо на конфискация имущество.
-Но ти си неин наследник. Тя е починала още преди войната. После ставаш враг на Империята, и ти конфискуват имуществото.
-Не и ако си платил подкуп, и им дадеш за какво да се хванат. Облигациите са на Клементина, тя не е била царица на България, и не е воювала в Кралството. Няколко милиона лири в моя джоб. Една четвърт от тях - за адвокатите…
-И за приятелите на Шелби?
-Да, за приятелите на Шелби… А след като видях парите, той получи превод на писмото. И замина за Египет…
-Младият Шелби не може да се върне…
-Няма как. Той е предател. Може би не съвсем, може би е просто беглец. Но при толкова други убити от нашите щикове момчета, няма как да се върне. Но поне бе жив. А това е важно за всеки един баща - независимо лорд или просяк…
-Важно е. Твоите синове не са живи…
-Наистина, не са живи… - тъжно каза царят - Единственото ми утешение е, че и аз умирам. Скоро мъката ще свърши.
-С края на живота, всички дългове се изплащат… - каза Пратеникът.
-Кой знае, ще разбера преди теб, дали има отвъдни сметки. Ти и след осем века не знаеш…
-Не знам, кой знае дали изобщо е речено някога този свят да научи за отвъдния. Кой знае… Но да приключим за съдилищата - богат бивш монарх, комуто плащат и англичаните, и германците… Истинска Лисица…
-Това е резултатът от първия ми голям подвиг след войната. Истината е, че Науката бе най-важната за мен, но без тези пари, тя нямаше да се случи. Истината е, че всяко нещо иска злато…
-Дал си част от парите на България, а повечето - за хобито ти…
-Приблизително. Но аз после спечелих и много други пари. Аз умея да печеля…
-А ние доближаваме до най-голямата ти загуба…
-Дойде ли моментът…
-Така изглежда…
Фердинанд си пое дъх, и рече:
-Да пристъпяме…
(следва)
Добри Божилов, в съавторство с Мери Ан
02.12.2021
Действително, в съдебните анали след 8 века фигурираше и този уникален факт - изгонен от България цар, при това враг на победителите във Войната, се озова с милиони лири, изплатени от Обединеното кралство, а после - и със сходни суми от разорена и тънеща в икономическа катастрофа, Германия…
-Всъщност, второто бе по-лесно. Макар да не бе лесно изначално… - каза Фердинанд. - Но все пак бе по-лесно, защото още след Голямата Война, бе ясно че ще има нова Голяма Война. Голямата загуба на тази война, бе поведението на победителите. Те изгубиха мира, току що постигнат…
-Господа, ще се видим отново след двайсет години… - цитира Борис думите на германския полковник, участвал в подписването на позорната капитулация на немците.
-Разбира се. Още от мига на това унижение, за Германия бе ясно че ще се търси реванш. Хитлер е не причина за Втората война, той е нейното оръжие, за да се случи. Немците знаеха, че ще има такава, знаеше го и елитът им, независимо от коя партия бе… И знаеха, че трябва отново да имат съюзници, и отново… България…
-Затова ви дадоха милиони… Въпреки общественото мнение и обсъждането в пресата.
-Затова да. Но не толкова заради мен, а защото вярваха, че синът ми ще е също толкова продажен, и се надяваха да постигнат същото. А то нямаше как да стане, ако измамеха мен…
-Вие сте взел подкуп, за да вкарате страната във войната…
-Разбира се, взех. Всъщност, не бе точно подкуп. Англичаните ми конфискуваха всичко при тях, защото станах съюзник на Кайзера. Германия даде тези пари като компенсация. Счете за несправедливо един неин приятел да търпи загуби от приятелството и лоялността си.
-И Вие ги взехте…
-Взех ги. Влизането ни във войната на страната на Германия бе неизбежно. Защо да не ги взема? Всъщност, и ако бях влязъл на страната на Антантата, пак щях да получа пари. Англичаните предлагаха сходна компенсация - за имотите ми, които Германия щеше да конфискува.
-Тоест, вие от войната нищо не губите…
-Да, като пари нищо не губя. Но като баща - за малко да изгубя много. Знаете за Борис - този чието име носите.
-Бил е войник, бил е с войниците…
-Разбира се. При това не скрит далеч зад фронта. В самите окопи. Проклет съм парите да не ми липсват, но ако бе загинал синът ми?
-Казват, че офицерите около него се страхували да не го убият, защото ще умре в тяхната част…
-Страхът не бе малък. Той не се пазеше. Ходеше да спасява ранени войници. Под дулата на чуждите пушки. Прави бяха да се страхуват. Та това бе Престолонаследникът… Много от народа може и да мразеше мен, и с право, но него - никога…
-И така - Германия ви плати, за да влезете във войната. А после германските вестници написаха, че ви се плаща обезщетение, за това че сте убили хиляди българи…
-А Кайзерът колко германци уби? Войната бе неизбежна, казвам ви. Парите са страничен детайл. Но наистина - така се получи. И те платиха. В този хаос след войната, и сменящи се управници непрекъснато, та дори революции, тогава нищо не бе сигурно. Но едно бе ясно за всички - Германия има договор с мен да ми плати, дори ако войната бъде изгубена. И всички бяха наясно, че такъв договор ще има и със сина ми един ден. Сгрешиха, той се оказа неподкупен. Но те вярваха, че ще има, и за да бъде възможен той, трябваше да платят по този. И платиха. Въпреки всичко - платиха…
-Никой друг българин не е получил компенсация за войната. Дори тези, които изгубиха живота си…
-Така е било винаги. Фалирала държава как ще плаща компенсации? Войната е една голяма човешка трагедия, и не може да е нищо друго. То дори победителите почти нищо не изплащат на убитите си.
-Но за Вас имаше…
-За мен имаше. Взех пари, за да вляза във войната. После взех и обезщетението, уговорено за в случай на загуба…
-Това тежи ли Ви на съвестта?
Фердинанд се замисли…
-На съвестта ми тежат толкова много повече грехове, че този е най-малкият. Тези пари не са кървави. Те са заплащане за нещо, което съм имам и изгубил. Но в относителен план, те са кървави - защото много пролята кръв остана незаплатена. Всъщност, парите не могат да изплатят кръвта…
-Така е… Но все пак - съвестта…
-Съвестта на престъпник, убил хиляди, убил Стамболов, унижавал министри и премиери, сред които и толкова достойни хора? Мислите ли че тази съвест ще се трогне от собствената си прекомерна алчност?
-Очевидно не…
-Взех парите, защо да не ги взема? После ги ползвах за наука, правих и дарения. Вече видяхте относително праведния ми живот след Катастрофата…
-Казват, че сте молел Стамболийски - вашият враг, да се застъпи за парите ви в чужбина.
-Подкупих го. Не него конкретно. Но по-добре тези пари да дойдат при мен, и част от тях - в България, отколкото да останат в чужбина, нали така? А България имаше нужда от пари…
-Защо не ги върнахте всичките?
Фердинанд се усмихна:
-Защото съм Кобург. От най-циничната и грабителска династия в Европа. И винаги съм бил такъв. Това е същността ни. Вижте всичките ми братовчеди. Докарваме народите си до крах, и после бягаме с парите.
-Дори с короната?
-Да, дори с короната. Борис стана цар с една обърната войнишка шапка. Защото аз бях завлякъл короната, като си тръгвах. Но тази фуражка за него бе истинската корона. Той бе войник, бе и честен и почтен. Тази корона повече му отиваше… Той сякаш не бе Кобург… - каза тъжно царят, и очите му се навлажниха, за загубения Първороден син.
Пратеникът го изчака да се успокои, после каза:
-И Стамболийски прие…
-Опита да направи нещо, не съм сигурен че успя. И в Англия, и навсякъде бе катастрофа. Предстояха тежки следвоенни години, в които се очакваше други разорени страни - победените, да ви хранят с контрибуции. Не съм сигурен, че мнението на премиера на изпаднала държава бе важно. Още повече, че той бе от селски произход, а Англия винаги се е ръководела от аристократи. И до ден днешен не обичат много обикновените хора. Та Стамболийски опита, и за опита си - получи отплата. България получи. Не знам дали е откраднал нещо от тях. А дали е имал заслуга - кой може да каже…
-Но вие се борихте като лъв, и спечелихте…
-Не като лъв, аз никога не съм бил лъв. Лъвовете бяха в окопите. Борис бе лъв. Борих се като лисица. И успях… За пари винаги успявам…
-Вие сте един от най-богатите разорени победени монарси след Първата Световна война…
-Мога да се гордея с това…
-Определено… - каза Пратеникът. Разговорът ставаше все по-интересен. И той самият се вълнуваше, в тови въображаемо пространство, в което говореха, под формата на последни ускорени мисли, в един разтеглен до безкрайност, последен миг от живота.
-Но при англичаните бе по-трудно. Там доста подкупи минаха. Съвсем истински…
-Великобритаия е страна на реда и закона…
-Да, в това се кълнат, и с това се оправдаха, защо връщат пари, конфискувани от английски съд, на техен враг във войната. Всъщност, не съвсем. Цялото това дело бе едно усилие как да измислим причина да ми ги върнат, та да си получат рушвета…
-Не го ли платихте преди това?
-Не, каква гаранция бих имал? Рушветът бе процент от прихода от спечеленото дело. Адвокатски хонорар. Съвсем официален. После адвокатите дават на съдиите.
-Като навсякъде. Изпитаната система - наеми богат и скъп адвокат, за да те измъкне. Но той е скъп, не защото е добър и ще те измъкне с правно умение. А защото в хонорара му е включен и този за съдията…
-Именно. Страната на реда и закона е сред създателите на тази “система”. Тя научи и много други после, та и нас…
-Значи страна, в която процъфтяват адвокатите, и те са сред най-богатите, е пропаднала и корумпирана страна?
-А ти как мислиш? - с лукава усмивка отвърна Фердинанд.
-И как точно уредихте работата? И други аристократични особи имаха пари в “Банк от Ингланд”, но никой не успя като Вас… А адвокати не липсваха.
-Да, трудно беше. Особено след тази война. Освен да си готов на подкуп, трябва и да знаеш как да го дадеш. А аз знам…
-Човек, получил много подкупи, знае и как да дава…
-Разбира се! Знае мисленето на другата страна идеално…
-Но нима другите короновани особи, без корони, не знаеха това, и не бяха получавали подкупи? - попита Пратеникът.
-Очевидно не достатъчно… - отвърна царят. И добави - А и аз извадих късмет. Поради една сватба.
-Сватба?
-Да, много странна история. Още от войната. Една сватба. Стана ми смешно тогава, но после как помогна…
-Никъде в аналите го няма записано?
-Има го в най-важния анал… - каза той и посочи главата си - Този, от който черпите за последно…
-Разкажи. Историята е заинтригувана…
Фердинанд се изкашля, пое си дъх. В други условия, би отпил от чашата чай на масата, които и двете сега липсваха. Странен бе този разговор - толкова дълъг, без умора. Но пък ставаше дума за една секунда. Колко може да се умориш за секунда, пък дори и ако си най-натоварен…
-Ставаше дума за един дезертьор. Трябваше да му подпиша смъртната присъда. В нашата армия нямаше много дезертьори, и затова можех да разглеждам доста от все пак наличните случаи лично. Та за дезертьор ставаше дума. Хванали го през нощта, опитал да мине фронта и да иде при англичаните.
-И как това се връзва с твоите облигации в Лондон, и с майка ти - княгиня Клементина?
-Ами далечна е връзката. Но ще я видиш. Та момчето дало обяснение, че не бяга при врага, а искало да иде да намери сестра си, отвлечена при едно английско настъпление, превзело няколко села. Преди да дойдат нашите войски, доста момичета изчезнали.
-Сам тръгнал да търси сестра си?
-Да, изглеждаше много наивно. Но го съжалих, защото сестрата наистина бе изчезнала, а всички знаем какво става с младите жени по време на война. Попаднат ли в ръцете на врага, всички знаем какво става…
-Знаем, още една от тъмните истории…
-Съжалих го. Не ми се щеше да го убивам. И го пратих шпионин. Да иде да разузнае позициите на англичаните…
-Това е още по-самоубийствена мисия от да спасява сестра си.
-Да, повече прилича на присъда. Момчето бе простовато, от селски произход. Не бе подготвено за шпионин. Но се справи доста добре, трябва да призная. Не за нас, а за себе си…
-За себе си? За сестра си?
-Да, парадоксално, но да. Нищо не успял да разузнае, хванали го веднага. Той се направил на дезертьор, но не му повярвали. Тикнали го във военнопленнически лагер. И там - до края на войната.
-И как е помогнал на сестра си?
-Как ли? Никак. Просто е разбрал какво е станало с нея. Изходът бил много добър, за разлика от на хиляди други жени.
-И е научил това в лагера…
-Да, в лагерите се знае повече от в щабовете някой път. Войниците реално не са обременени с дисциплина. Опознават се с охранителите си. Пълзят всякакви слухове… Така чул за Чернооката Боряна…
-Сестрата?
-Именно. Някаква Боряна, която оплела английски офицер и го накарала да дезертира при българите. Бил син на голям благородник, и донесъл срам на рода си. После пък българите го убили, а Боряна била освободена…
-Това са слуховете.
-Да, слухове. Но момчето им повярвало, защото добре познавал сестра си, и разбирал, че може да оплете който си иска офицер. И допуснало, че е измислила това, за да се спаси. Във всички случаи, да се отдаде на един англичанин било по-малкото зло от да се превърне в пачавра на десетки войници.
-И ти научи тази вест, след войната…
-Да, като освободили младежа. Интересното е, че вече бях абдикирал, и напуснал страната. Но те някак ме намерили - обикновеният селяк ми намерил адреса в Германия. И получих писмо. Тогава нямах много писма. В такъв момент всички се отвръщат от теб, и те забравят. Но аз получих писмо от момчето. Историята се оказа малко по-различна…
-Допускам, че офицерът е бил жив. И наистина е дезертирал. Допускам и как си намерил връзки в Лондон.
-Близо си до истината. Бе дезертирал, но не в пълен смисъл. Не се е предал на врага - на нас, и не е предал англичаните. Просто избягал. Бил преуморен от войната. Боряна се появила като светъл лъч. Тъй като била една от най-красивите, я готвели за генералите следващата вечер. Той я измъкнал, и заедно избягали…
-Една класическа романтична история…
-Да, повтаряла се е толкова пъти. Забегнали към Египет. А след войната, Боряна пратила писмо на своите, за да ги успокои, че е жива. Но няма как да се върне, нито англичанинът да се разкрие. Той подлежи на наказание по военния закон. Особено пък на Англия, като победител. Няма как да дойдат и в България - правителството е подчинено на победителите. Ще го предадат на англичаните. В Египет - в мътните води на арабския свят, е най-сигурно, въпреки влиянието на британците.
-Така момчето ти пише писмо, за да ти благодари, че си го оставил жив, и да разбере за спасението на сестра си…
-Приблизително. И също - да се извини, че не е свършил нищо като шпионин…- добави Фердинанд.
-И допускам, че добре си запомнил името на офицера?
-Правилно допускане. Синът на Лорд Шелби. Единствено дете. Семейството бе съкрушено два пъти - един път от предателството, после - от смъртта. Бащата - член на Камарата на Лордовете, и един от най-влиятелните Върховни съдии, се бе оттеглил в имението си, и се бе скрил от обществото.
-Предполагам, че това е адвокатът ти…
-Да, истинският. Официалният не. Но реално работата свърши Шелби.
-И не за пари…
-Ни най-малко. Не взе за себе си нищо. Той всъщност бе честен съдия. Но познаваше идеално кои не бяха честните, и на кой каква е цената му… Като видях съвпадението на имената, се досетих как мога да го подкупя…
-Лисица…
-Коварна до мозъка на костите си. Та нали аз бях господар на убийците на сина му. В известен смисъл - негов убиец…
-Интересно е как изобщо те е допуснал до себе си…
-Надеждата отваря всякакви врати. Ако съм Исус Христос, и мога да вдигам мъртъвците, мога да вляза където поискам - дори при Кралицата. Намерих човек да му предаде едно писмо. После дори не получих покана за аудиенция. Получих цял лорд, предрешен като просяк, в къщата си в Германия. Английски лорд дойде там, където ги мразеха дълбоко. Надеждата е огромна сила…
-Показал си му писмото?
Фердинанд се усмихна:
-Разбира се, показах му го, но не му го дадох. То бе на български език. В известен смисъл се изгаврих с него. С надеждите на един баща. В името на парите се изгаврих…
-И той ти повярва…
-Посърналият баща вярва на всичко…
-И останалото е история. Вече си имал чрез кого да уредиш рушвета…
-Да, остана само да намерим формална причина…
-Майка ти - Клементина.
-Да, тя е депозирала облигациите, далеч преди да избухне войната. Не могат да са мое подлежащо на конфискация имущество.
-Но ти си неин наследник. Тя е починала още преди войната. После ставаш враг на Империята, и ти конфискуват имуществото.
-Не и ако си платил подкуп, и им дадеш за какво да се хванат. Облигациите са на Клементина, тя не е била царица на България, и не е воювала в Кралството. Няколко милиона лири в моя джоб. Една четвърт от тях - за адвокатите…
-И за приятелите на Шелби?
-Да, за приятелите на Шелби… А след като видях парите, той получи превод на писмото. И замина за Египет…
-Младият Шелби не може да се върне…
-Няма как. Той е предател. Може би не съвсем, може би е просто беглец. Но при толкова други убити от нашите щикове момчета, няма как да се върне. Но поне бе жив. А това е важно за всеки един баща - независимо лорд или просяк…
-Важно е. Твоите синове не са живи…
-Наистина, не са живи… - тъжно каза царят - Единственото ми утешение е, че и аз умирам. Скоро мъката ще свърши.
-С края на живота, всички дългове се изплащат… - каза Пратеникът.
-Кой знае, ще разбера преди теб, дали има отвъдни сметки. Ти и след осем века не знаеш…
-Не знам, кой знае дали изобщо е речено някога този свят да научи за отвъдния. Кой знае… Но да приключим за съдилищата - богат бивш монарх, комуто плащат и англичаните, и германците… Истинска Лисица…
-Това е резултатът от първия ми голям подвиг след войната. Истината е, че Науката бе най-важната за мен, но без тези пари, тя нямаше да се случи. Истината е, че всяко нещо иска злато…
-Дал си част от парите на България, а повечето - за хобито ти…
-Приблизително. Но аз после спечелих и много други пари. Аз умея да печеля…
-А ние доближаваме до най-голямата ти загуба…
-Дойде ли моментът…
-Така изглежда…
Фердинанд си пое дъх, и рече:
-Да пристъпяме…
(следва)
Добри Божилов, в съавторство с Мери Ан
02.12.2021
(Скъпи приятели, с тази глава, книгата за нашия цар Фердинанд достига приблизително средата си. От тук насетне предстоят годините му като владетел. Преди да продължим обаче, поставяме временна пауза. Може да се счита, че е приключена първата част от книгата. Тя ще бъде довършена, и ще има цялост, но по-натам във времето. Сега се пренасочваме към други литературни проекти, наложени от обстоятелствата, и очаквани с огромен интерес от читателите. От Вас...)
Няма коментари:
Публикуване на коментар